[et_pb_section fb_built=”1″ _builder_version=”3.22.3″][et_pb_row _builder_version=”3.22.3″][et_pb_column type=”1_4″ _builder_version=”3.19.18″][et_pb_team_member name=”Сър Роджър Скрутън” image_url=”https://conservative.bg/wp-content/uploads/2019/02/sir-roger-scruton.png” admin_label=”scruton” _builder_version=”3.23.3″ header_level=”h2″ body_text_align=”center” border_radii_image=”on|180px|180px|180px|180px” border_width_all_image=”6px” border_color_all_image=”#303c66″ border_style_all_image=”double” text_orientation=”center” custom_css_member_image=”margin: 0 auto;||width: 70%;” custom_css_member_description=”padding-top:15px;” custom_css_member_position=”padding-bottom: 20px;||letter-spacing: 2px;||text-transform: uppercase;||font-size: 14px;” border_style=”solid” saved_tabs=”all”]
Философ, публичен коментатор и автор на повече от 40 книги. Една от най-известните и разпознаваeми фигури в консерватизма днес.
[/et_pb_team_member][/et_pb_column][et_pb_column type=”3_4″ _builder_version=”3.19.18″][et_pb_divider show_divider=”off” _builder_version=”3.19.18″][/et_pb_divider][et_pb_text admin_label=”intro” _builder_version=”3.19.18″]
Какво е дясното? Защо повечето интелектуалци са левичари? Разделението по оста „дясно-ляво“ актуално ли е все още във времето на популизма? Британският консервативен философ отговаря на тези въпроси с проницателност и хумор.
По случай превеждането на своето есе на френски език, озаглавено Глупаци, Измамници и Разпалвачи: Мислителите на навата левица (Fools, Frauds and Firebrands: Thinkers of the New Left), посветено на основните модерни мислители на левицата – от Жан-Пол Сартр до Ален Бадю, минавайки през Хабермас и Хобсбом, Роджър Скрутън дава интервю пред Фигаро.
[/et_pb_text][et_pb_divider show_divider=”off” _builder_version=”3.19.18″][/et_pb_divider][/et_pb_column][/et_pb_row][et_pb_row _builder_version=”3.22.3″][et_pb_column type=”4_4″ _builder_version=”3.19.18″][et_pb_divider show_divider=”off” _builder_version=”3.19.18″][/et_pb_divider][et_pb_divider _builder_version=”3.19.18″][/et_pb_divider][et_pb_divider show_divider=”off” _builder_version=”3.19.18″][/et_pb_divider][/et_pb_column][/et_pb_row][et_pb_row _builder_version=”3.22.3″ background_size=”initial” background_position=”top_left” background_repeat=”repeat”][et_pb_column type=”4_4″ _builder_version=”3.0.47″][et_pb_text admin_label=”two questions – leading” _builder_version=”3.19.18″]
Вашата книга относно мислителите, които вие наричате „новото ляво“ беше преведена на френски. В това време на нарастващ популизъм, актуално ли е все още разделението между ляво и дясно?
Разделението „ляво-дясно“ никога не е било много прецизно. Аз си мисля, че все пак съществуват дълбоки разлики във възгледите и привързаностите. Средностатистическият десен човек, като мен например, има чувството, че принадлежи към нещо, което е наследил: нация, религия, обичаи, семейство. Това е една среда на обич. Левицата има различен тип същност. Тя не разглежда своята идентичност през наследените привързаности, а през преживяванията, които увеличават свободата и предоставят равенство между всички. Лявата политика е политика, която има цел, докато консерватизмът е политика на традиция, компромис и на една установена нерешителност.
През 60-те години, левицата, която наследи марксизма, предлагаше под формата на един исторически блок тясна връзка между фигурата на интелектуалеца и народа. Левите интелектуалци трябваше да наставляват пролетариата в колективната му конфронтация срещу „буржоазията“. Това е основополагащият мит на френската интелектуална култура след войната, на която Сартр, Симон дьо Бовоар и Мерло-Понти са видни представители. Този мит беше унищожен, когато интелектуалците откриха, че работническата класа не ги обича.
Обикновените хора имаха капацитета да подобрят условията на битието си независимо от идеите на тези интелектуалци и така благодарение на социалната държава и икономическия растеж, те станаха дребни предприемачи и дребни собственици. Веднага щом можеха, членовете на работническата класа избягаха от своята прослойка, от работните места в големите фабрики в посока към малките предприятия, към едно независимо съществуване. В резултат на това буржоазията и работническата класа бяха обединени от едни и същи интереси. Ужасени от това развитие, левите интелектуалци измислиха нова дума – „популизъм“, за да опишат факта, че хората се отвърнаха от тях. “Популизмът” се използва, за да опише това, което искат хората без нуждата левите интелектуалци да го дефинират.
На какво се дължи тази морална асиметрия, която царува в интелектуалното поле между лявото и дясното? Защо повечето интелектуалци след войната са леви?
Това е един много дълбок въпрос, който ме тормози цял живот: защо интелектуалците са леви, въпреки че левицата толкова често се самозалъгва и всеки път, когато вземе властта, нещата приключват зле? Кое е толкова привлекателно? От Френската революция нататък царува идеята, че равенството е естественото състояние на човечеството, което обществото покварява. Ако няма Бог, няма глобална религиозна визия, се смята, че трябва да се стремим да се завърнем към това естествено състояние. Във всяка общност има хора, които искат да водят и направляват народа. В традиционните общности, те го водят към някаква форма на трансцендентност. След Френската революция обаче, модерният интелектуалец е свещеник без Господ, който иска да води хората към неговото „спасение“, а именно равенството.
[/et_pb_text][et_pb_divider show_divider=”off” _builder_version=”3.19.18″][/et_pb_divider][/et_pb_column][/et_pb_row][et_pb_row _builder_version=”3.22.3″][et_pb_column type=”3_5″ _builder_version=”3.19.18″][et_pb_text _builder_version=”3.19.18″]
Как си обяснявате слепотата на левите интелектуалци спрямо комунизма?
Ако влезете в това състояние на ума, че вие самият водите хората към спасението, вие се превръщате в евангелист, тъй като спасението на света минава през спасението на аза – азът е много важен като обект на боготворене, особено при Сартр и взеизвестното „за себе си“. Тогава ужасите се превръщат просто в грешки, в проблеми на актьори и в обстоятелства, които не поставят под съмнение идеите. През 1989 година, целият свят мислеше, че моментът на истината най-накрая е настъпил и най-накрая ние ще признаем истината за човешката естествена същност като например факта, че обществото се основава върху свободата на сдружаване следователно и върху пазара и че частната собственост е необходима. Но левицата изобрети един нов език, най-вече чрез деконструкцията.
[/et_pb_text][/et_pb_column][et_pb_column type=”2_5″ _builder_version=”3.19.18″][et_pb_image src=”https://conservative.bg/wp-content/uploads/2019/02/jean-paul-sartr.jpg” align_tablet=”center” align_last_edited=”on|desktop” _builder_version=”3.23″][/et_pb_image][/et_pb_column][/et_pb_row][et_pb_row _builder_version=”3.22.3″][et_pb_column type=”4_4″ _builder_version=”3.19.18″][et_pb_divider show_divider=”off” _builder_version=”3.19.18″][/et_pb_divider][et_pb_text admin_label=”2 questions” _builder_version=”3.19.18″]
Вашата книга отдава важно място на френските интелектуалци. Защо Франция е произвела толкова много леви интелектуалци? Дали Англия не е по-устойчива на марксизма и неговите аватари?
Има два аспекта. Най-напред според мен е специалното място, което заема литературната култура във Франция. Французите приемат книгите много сериозно. Философите, мислителите, писателите, са много по-уважавани във Франция, откъдето и да е другаде. Много френски интелектуалци имат огромна репутация в англофонския свят, докато нашите интелектуалци са прашни създания, живеещи в руини или библиотеки. Но това е част от един по-общ въпрос, този на трансформацията на Франция по време на Революцията.
В Англия, ние никога не сме се занимавали с масово прочистване на масите и въпреки реформите, ние все още сме една държава на аристокрацията. Когато светът се променя, ние правим корекции, но ние не познаваме революционния пламък. Социализмът при нас прие една национална форма, британска, на преразпределяне на стоките и благата към най-бедните, а не на общото отхвърляне на предишния морален ред, както го направи машината на нонсенса през 60-те години с Алтюсер, Лакан и Дельоз. Всичко е по-крайно при вас.
Съвременната левица изглежда, че иска да разкрие механизмите на властта, които оперират в нашето обществто и да открива логиката на властване зад всяка институция. Откъде идва тази мания по властта?
Във всяка една връзка има форма на власт. Властта никога не може да бъде разпределена поравно. Ние говорим, вие и аз, в рамките на едно интверю, и все пак между нас има форма на асиметрия. Не това е важното. Да помислим за любовта. Това е без съмнение най-важното нещо на земята, начинът, по който се спасяваме, причината, поради която нашият живот си струва. Но любовта е власт – властта на обичания върху обичащия и обратното. Ние преговаряме постоянно, така че тази власт да не ни потиска. Но тя може и да потиска, например във връзким в които се злоупотребява, но да ограничим тези връзки просто до идеята за власт означава да изгубим от поглед нещата, които наистина имат значение.
Все пак, в едно съвременно състояние на ума, инициирано от Фуко, властта става единственото важно нещо. За Фуко, всяка институция се свежда до властта, която упражнява. Той казва, че действителността в семейството е властта, упражнявана от родителите върху децата, от мъжа върху жената и че всичко може да бъде сведено до това. Но действителността в семейството се намира другаде. Властта е структурата, но любовта е нейната същност. Има едно систематично преобръщане на същностното и второстепенното. Това преследване на властта се превръща в параноя, дори в теория за конспирация, когато зад всяка институция, от семейството до затвора преминавайки през приюта, човек вижда само белезите за господството на буржоазията. Всяка норма се превръща във форма на власт, която трябва да бъде деконструирана.
Разпространението на Хегелианството след войната във френските университети от страна на Кожев, донесе тази обсебеност на „отрицателното“, което се крие в сърцевината на всяко нещо и което трябва да бъде разклатено, за да се забърза трансформацията на света. Това е идеята за Мефистофел във Фауст – отрицанието като двигател на историята. Затова казвам, че има нещо мефистофелско във френската интелектуална левица. „Аз съм духът, който винаги отрича“. Френските интелектуалци винаги се определят срещу буржоазния ред.
[/et_pb_text][et_pb_divider show_divider=”off” _builder_version=”3.19.18″][/et_pb_divider][/et_pb_column][/et_pb_row][et_pb_row _builder_version=”3.22.3″][et_pb_column type=”2_5″ _builder_version=”3.19.18″][et_pb_image src=”https://conservative.bg/wp-content/uploads/2019/02/Gustave-Flaubert2.jpg” align_tablet=”center” align_last_edited=”on|desktop” _builder_version=”3.23″][/et_pb_image][/et_pb_column][et_pb_column type=”3_5″ _builder_version=”3.19.18″][et_pb_text _builder_version=”3.19.18″]
Защо левите интелектуалци толкова много мразят „буржоата“?
Само във Франция думата „буржоа“ а предобила почти метафизично значение. Флобер посвещава „жестоки“ страници на буржоата, а Маркс възвръща думата, за да обозначи собствениците на печалбата. Всичко завършва с демонизиране не само на една социална класа, но и с демонизирането на всички „нормални“ хора, които искат да се реализират, да се оженят, да създадат семейство, да притежават малка къща, може би с малка градина, която да обработват. Всичко, което е невинно и нормално става подозрително, особено във Франция. Никой не би се себеизразил, чрез показване на красотата на буржоазния живот, а той всъщност постига една форма на пълнота на човека.
[/et_pb_text][/et_pb_column][/et_pb_row][et_pb_row _builder_version=”3.22.3″][et_pb_column type=”4_4″ _builder_version=”3.19.18″][et_pb_divider show_divider=”off” _builder_version=”3.19.18″][/et_pb_divider][et_pb_text _builder_version=”3.19.18″]
Симон дьо Бовоар пише: „Истината е една, грешката е многообразна“. Не е случайно, че дясното изповядва плурализъм. Има ли проблем лявото с плурализма?
Има един огромен парадокс в ляво – моралният релативизъм се комбинира със сектанството. Всичко е относително, но е абсолютна истина, че всичко е относително. И ако вие не сте съгласен с този постулат, вие извършвате грях. Така човек може да завземе територия без да полага усилието да се аргументира. Зад релативизма се крие абсолютизъм. В действителност, те не мислят това, което казват, те всъщност мислят: „Всичко, което вие си мислите е относително“.
Вие изказвате систематично критика срещу капитализма. Но противопоставянето на освобождаването на пазарите по света не трябва ли да бъде грижа на консерватора?
Аз съм консерватор, който е критик на консуматорското общество, материализма и фетишизацията на стоките. Но за разлика от левите, аз мисля, че това е част от човешката природа и не може да бъде унищожено, а само контролирано, да бъде поставено в граници и да се създаде ред за по-висши цели. Голямата грешка на левицата е да вярва, че когато нещо не ни харесва, можем просто да го премахнем. Ние не обичаме собствеността, защото води до злоупотребяване, следователно трябва да я унищожим. Да, но това води до ГУЛАГ.
Невъзможно е да отървеш хората от желанието им да консумират, понеже върху това желание е базирана цялата икономика. Това, което може да се направи е да има разлика между нещата, които могат да бъдат търгувани на пазара и тези, които трябва да останат извън него. Можем да продаваме плода на нашия труд, но не децата си, своето тяло или своя пол. Има нещо правилно в лявата критика на консуматорството, че не всичко трябва да бъде третирано като вещ, понеже има неща, които имат достойнство, което им е вътре-присъщо. Много десни хора са съгласни с това. Само че левицата предлага като алтернатива на капитализма, една утопия, която никога не идва, докато десницата вижда в наследството естествените прегради срещу един всемогъщ пазар. Левицата унищожава със своя активизъм последните бариери, които се противопоставят все още на пазара. Аз мисля, че единствените ресурси, които ни позволяват да се противопоставим на материализма са от духовния ред.
[/et_pb_text][et_pb_divider show_divider=”off” _builder_version=”3.19.18″][/et_pb_divider][/et_pb_column][/et_pb_row][et_pb_row _builder_version=”3.22.3″][et_pb_column type=”3_5″ _builder_version=”3.19.18″][et_pb_text _builder_version=”3.19.18″]
Вие бяхте номиниран от британското правителство да ръководите комисия отговаряща за естетическата красота на английската архитектура. Каква роля играе красотата в разделението ляво-дясно?
Мисля си, че в една част от левицата има враждебност спрямо красотата, когато тя е стандартна. Да се облечеш добре в неделя, да имаш красиви мебели, да има класически вкус, всичко това е подозрително. Чудовищните сгради HLM (бел. прев. държавни жилища с контролиран и достъпен наем във Франция), които са построени през ХХ век са естетическа катастрофа, които произвеждат огромна социална и морална мизерия. Комфортът е изместил красотата, която не е количествено измерима. Униформизацията, диктувана от централизираната държава крие понякога имплицитно осъждане на буржоазната архитектура. Ние не наричаме вече „буржоазни“, а „nimby” (Not In My Backyard) (бел. прев. абревиатура за израза „Не в моя двор“) тези жители, които отказват грозотата да се установи близо до дома им. Това е един нюанс на презрение заради липсата на жертвоготовност спрямо общия интерес.
Да се трансформира въпросът за красотата в политическа програма е сложно, понеже естетическата преценка трудно може да бъде обяснена чисто рационално и да бъде поставена обективно в законодателна рамка. Все пак съществува консенсус по отношение на красотата – красотата на Париж е обект на единодушие, въпреки че тя е била нарушена от една шепа идеолози. Вземете например центърът „Жорж Помпиду“, който е проектиран от Ричард Роджърс, британски ляв архитект, който вижда в разрушаването на един античен квартал на Париж, всъщност реализиране на желанието на Льо Корбюзие. Той е създал това парче на абсурдността, тази машина изпълнена с цветни тръби, която никой не харесва, докато самият той, посветен в лордство от Тони Блеър, живее в къща в джорджийски стил в един от хубавите квартали на Лондон. Една красива алегория за левият интелектуалец.
[/et_pb_text][/et_pb_column][et_pb_column type=”2_5″ _builder_version=”3.19.18″][et_pb_image src=”https://conservative.bg/wp-content/uploads/2019/02/Le-Corbusier.jpg” align_tablet=”center” align_last_edited=”on|desktop” _builder_version=”3.23″][/et_pb_image][/et_pb_column][/et_pb_row][et_pb_row _builder_version=”3.22.3″][et_pb_column type=”4_4″ _builder_version=”3.19.18″][et_pb_divider show_divider=”off” _builder_version=”3.19.18″][/et_pb_divider][et_pb_image src=”https://conservative.bg/wp-content/uploads/2019/02/gilles_targat_crt_pidf.jpg” align_tablet=”center” align_last_edited=”on|desktop” _builder_version=”3.23″][/et_pb_image][et_pb_divider show_divider=”off” _builder_version=”3.19.18″][/et_pb_divider][/et_pb_column][/et_pb_row][et_pb_row _builder_version=”3.22.3″][et_pb_column type=”4_4″ _builder_version=”3.19.18″][et_pb_divider show_divider=”off” _builder_version=”3.19.18″][/et_pb_divider][et_pb_divider _builder_version=”3.19.18″][/et_pb_divider][et_pb_divider show_divider=”off” _builder_version=”3.19.18″][/et_pb_divider][et_pb_text _builder_version=”3.19.18″]
[/et_pb_text][/et_pb_column][/et_pb_row][/et_pb_section]
