В началото на седмицата френският президент Емануел Макрон представи своята визия за бъдещето на Европейския съюз. Манифестът “Европейско възраждане” бе публикуван на всички официални езици в ЕС и насочен към всички граждани на Евросъюза. Идеите, включени в документа, се отнасят до най-различни сфери – търговия, бизнес среда, земеделие, околна среда, сигурност, бюджет, технологии…
Планът на Макрон е очевидно амбициозен и се явява предизвикателство към всички останали европейски политически играчи, от които се очаква да дадат своите, алтернативни предложения за бъдещето на Европа. Три месеца преди изборите определено може да се каже, че дебатът за ЕС вече започна.
Как обаче президентът на Франция вижда “Европейското възраждане”?
В манифеста определено могат да се намерят положителни елементи. Част от идеите са добри, належащи и даже закъснели. Обща служба за гранична полиция, Европейски съвет за вътрешна сигурност, Европейски договор за отбрана и сигурност (който да дефинира участието ни в НАТО), са все инициативи, които изглеждат безспорно необходими на фона както на разклатения имидж на Европа като военна сила, така и на миграционния натиск към Стария континент. Разумно е също да се забрани финансирането на европейски политически партии от държави, извън ЕС. В предложението за увеличаване на субсидиите за научни изследвания и технологични иновации също има здрав смисъл. Ако някъде изобщо е уместно да се наливат публични средства, това е точно там – в сферата на образованието, науката и технологиите.
Наред с позитивите обаче, могат да се открият и доста спорни моменти:
Отпускането на държавни помощи за ключови индустрии и осигуряването на специални предимства на частни компании са рискови стъпки по отношение на пазара и конкурентоспособността на европейските фирми, а оттам и на европейските икономики. Тук явно прозира желанието на Макрон “да отговорим на американския протекционизъм с европейски такъв”, но дали подобна стъпка ще бъде от полза на европейската икономика, не може да се каже със сигурност. По подобен начин стои и въпросът с “европейската преференция” при обществените поръчки – държавите-членки да бъдат принудени да предпочитат европейски компании пред други. Това може да изглежда като стимул за икономиката на ЕС, но дали няма да доведе до занижаване на стандартите при европейските изпълнители (и оттам до негативи за държавите-членки)? Не е ли все пак по-добре да се разчита на предимствата на свободния пазар, а европейските фирми да получават косвени стимули, без да бъдат директно “дундуркани” от Брюксел?
Друга иновативна мисъл на Емануел Макрон е, че според него ЕС трябва да ограничава или направо да забранява достъпа на компании, които “застрашават стратегическите ни интереси и основните ни ценности”. Повече от ясно е, че не самите компании са заплахата, а държавите, които стоят зад тях (и които имат интереси в противоречие с нашите). Това в някаква степен се случва и сега, притеснителното е, че ако бъде официализирано, може да се използва като претекст за налагане на определени интереси вътре в рамките на ЕС. И, респективно, репресия срещу “неудобни” държави-членки (чрез изваждане на техни фирми от играта, уж, че зад тях стои външен враждебен интерес) и замяната им с “правилните” компании от “правилните” държави.
Ограничаването на пестицидите наполовина до 2025 г. и спирането на въглеродните емисии до 2050 г. също крият рискове. В първия случай остава открит въпросът как земеделските производители ще защитават ефективно добивите си от вредители. А във втория случай възникват въпроси около т.нар. “зелена енергия” и нейното твърде вероятно дотиране, за да може тя да покрие огромните нужди на европейския енергиен пазар. В добавка, да не забравяме, че не ЕС, а държави като Китай и Индия имат най-голям принос във въглеродните емисии, така че от последното намерение лъха и голяма доза лицемерие. Зад което не е изключено да стоят и определени икономически интереси.
Евентуалното санкциониране на компании, които нарушават екологичните стандарти, също е деликатен момент, но да приемем, че подобна мярка е по-скоро необходима.
И тук вече стигаме до най-вредните, опасни и дразнещи идеи на френския президент и потенциален лидер на нова либерална фракция в Европейския парламент:
Ако се въведе “европейска минимална работна заплата”, в много страни заплатите ще трябва да бъдат повишени изкуствено, без реална икономическа обосновка. Това бързо ще доведе до колапс на източноевропейските икономики (и на някои от западните) и в крайна сметка ще доведе до резултат, напълно противоположен на първоначалната цел – изравняване на доходите в различните части на Евросъюза. Или не, всъщност изравняване може и да се постигне, но то ще бъде “равни в мизерията”.
“Европейска агенция за защита на демокрацията” звучи като “Европейска агенция за разправа с всички, които не споделят виждането на Макрон и подобните му за демокрация”. Уж за защита от кибер атаки и други форми на “хибридна война”, но на практика инструмент за тоталитарен контрол и отстраняване на политически неудобните. Намерението за премахване на “езика на омразата” в интернет пък си е директна заявка за официализирана цензура.
Не по-малко опасно е създаването на Европейска банка за климата. Привидно с благородни намерения, се прави недвусмислена заявка, че значителна част от бюджета на ЕС (тоест, парите на европейските данъкоплатци) ще се прахосват за борба с една измама*. Изглежда, че Макрон е решен да изпълни обещанието, което Жан-Клод Юнкер даде на 16-годишната Грета Тунберг, а именно 25% от планирания европейски бюджет за програмен период 2021-2027 г., или около 1 трилион евро, да бъдат насочени за действия, целящи да намалят ефекта от климатичните промени. Наливането на публични средства в инициативи със спорен икономически, но безспорен идеологически ефект не ви ли напомня на “Кремиковци” и други “гордости” на българската социндустрия?
В резюме, Макрон се е опитал да вкара в своя план за всекиго по нещо: за източноевропейците повече сигурност и отбрана, за западноевропейците повече грижа за климата. Любимата му концепция за “Европа на две скорости” не е заявена открито (неудобно е, все пак…), но се прокрадва между редовете.
На практика “Европейското възраждане” на Макрон представлява проектиране на френски политики (и интереси) на паневропейско ниво плюс много, много социализъм – регулации в икономиката и търговията, нови наднационални бюрократични структури (макар някои от тях да са необходими), пилеене на европейски пари за глупости и тоталитарен контрол върху различното мнение. С други думи, с Макрон напред към светлото, комуни… ъъъ, общоевропейско бъдеще!
*Мнението на автора е, че борбата с климатичните промени стъпва върху една основна заблуда: че промените в климата са в резултат на човешката дейност. В действителност, климатът на Земята се е променял още преди появата на homo sapiens (напр. ледниковите периоди) и е продължил да се променя през цялата история на човечеството, докато повишената човешка активност спрямо природата датира от по-малко от два века. Ефектът на индустриализацията и урбанизацията върху климата е силно преувеличен, доколкото изобщо има такъв. Това обаче не пречи международното движение за климата да се разраства и да става все по-кресливо, а политици от европейския либерален консенсус да “клякат” пред исканията им. Твърде вероятно е обаче зад учениците-активисти, водени от Грета Тунберг, да стоят мощни икономически кръгове, които да прокарват свои интереси покрай политиките за грижа за климата (например, ликвидирането на националните въгледобивни индустрии и замяната им “екологично” коректни бизнеси).
