Selfie на българската провинциалистка

Скорошна идилия. Тераса на реномирано столично заведение. Фул от клиенти, болшинството от които на възраст, която предполага грижи, нямащи нищо общо с  това дали екстеншъна на косата ти е с капси или клипси.  

 Светкавиците на айфоните не спират, създавайки блясък, на който би завидял и червеният килим  към “Долби Тиътър” в Лос Анджелис. Тези юноши сякаш не са деца с бележници или студенти с книжки, чието благосъстояние зависи от реколтата на село, а мостри на световната козметика, слезли от кориците на рекламните каталози.    

 Check In.

 Цените на заведението видимо надскачат „джобните” на клиентите. Определено това са от най-скъпите снимки, които са си правили. Става грозно, когато възможностите на жизнения стандарт започват да изостават от амбициите на публичния живот. Когато изпиваш един Bushmills, а по-късно вечерта отваряш бурканите със земеделска продукция от майкини.  

Куул. Найс.

Щрак.

….

 Когато си роден в свит град, със скромен общински бюджет, една главна улица и повече дупки по нея, ти ставаш част от неговия културен фонд. С всичките му плюсове и минуси: със симпатичното му тесногръдие и добронамерена гостоприемност, със смешните скрупули и диалектизми, но и с чистосърдечието и непринудеността в човешките отношения. В селото не живеят граждани и слава Богу! Ако последното бе така, със сигурност духовният колорит и богатство на народа ни не биха били същите. Ако столичен негодяй се сгромоляса по очи на жълтите павета, голям прас. Ако обаче български селянин се разкашля, България настива.  

Status. Докато го има селото, ще го има и стиловото разнообразие на душевността ни. И България.       

Comment: Няма нищо по-красиво от младия човек, разположен в неговата естествена среда. Така той е част от корена на неговия социум. Това общество предполага конкретен ценностен и културен порядък, в основата на който стоят общосподелими ориентири и авторитети. 

Пейката.Чешмата.Бакалията. Площада. Все места за социални срещи и за размяна на думи, чувства, емоции. Тихият уют на живеещия без да бърза човек, в обозрим социален хоризонт, ясен житейски периметър и разплуто спокойствие.    

Неблагодарна е ситуацията, в която младият човек е принуден да се делокализира, с потреби, продиктувани от прагматичното естество на социално-икономическите нужди. Суровите ветрове на паричния недоимък обрулиха иначе красивата и разнообразна корона на българското село. Чешмата е там, но менците го няма.

Откъснат от уюта на в-себе-си-с-другия, този млад човек губи почва под краката. Започва живот, който не е съобразен с кода на отколешния му светоглед. Новата среда атакува идеологическия му корпус, провокирайки  житейските му импулси и изкривявайки ценностно модусите му. В тази ситуация, индивидът трябва да „руши” социалните си обвивки, битовото му „оперение”, за да гради нови такива. Човекът е „захвърлен” в различността. Поставен в ситуацията на социално напрежение, той става лесно моделируем. Усвоява живот, който не е негов. Попива, без разредител. Вместо да си сипе ракия, си поръчва уиски. Дробовете му кашлят от задимения въздух.  Духовният климат пари по кожата му. Озовава се гол и бос посред зима. Средата си „играе” с него и го прави смешен. Вече не е селянин, но не е и градски човек: превръща се в провинциалист.  

Status. Прилежният човек „от село” става любопитна карикатура „на града”.    

Comment: Няма значение дали тук става дума за детето, дошло в София с автобуса от Елин Пелин, или пък за неговия връстник, стъпил на летище Хийтроу със самолет от София. Когато трябва да напусне своето си, за да оцелее, този млад човек се сблъсква с различието на алтернативна атмосфера и културни порядки. И започва да тича, да гони, да компенсира и да се поти. Това не е физическа пот, а изтичащият му инстинкт. От чист и вчесан, селянинът става мърляв и рошав.

Никой не бива да свързва провинциализма обезателно с географския топос. Провинциализмът не е само каталогизация на обноски и анцузи. Провинциализмът е поточна линия от обноски, но разположени в друга, несвойствена среда. В българското село имаше нещо друго – традиционализъм, който либералният град провокира.

Status. Традиционализмът е всичко това, което може да обходиш, без да ожаднееш.

Comment: В битийния си опит, традиционният човек не притежава опита от другостта. Съревновава се само със себе си, с вятъра и със залеза на слънцето. Традиционното обаче става провинциално, когато бъде изхвърлено от вкъщи на улицата. На улицата няма традиционалисти. Селянинът деградира в провинциалист, когато се опитва да дублира социалност, която не е неговата автентична.

Status. Когато човек замени ръката за джобните, които тя му дава, няма Mall, който да удовлетвори провинциалната жажда.   

Comment: Оттам нататък, провинциализмът става въпрос на манталитет и кичозност, а не на местораждане в личната карта. Едни порядки се амплифицират и „изяждат” други порядки. Административните табели, чистият въздух и екстериорът нямат общо. Всеки гледа лещите, а не очите. Традиционната култура на българското село я няма, защото не останаха селяни, тези кротки стожери на социалната инерция, на мирния живот, на битовата впримченост, религиозната лъчезарност, хрисимото добруване и скрупульозните привички. Градската култура на големия град също я няма, защото ги няма и градските хора. Всички вкупом се съсредоточиха в това да бъдат провинциалисти.

Streaming: Провинциалистка от село (не е тавтология!) се среща парадно на терасата на столично заведение „на центъра” с провинциалистка от града (не е оксиморон!). Място на масата няма нито за селското, нито за градското момиче.   

Comment. Но тук е важно друго. Случващият се пренос на един битов космос и неговото „посаждане” в чужда среда, за която обикновено са характерни други житейски констелации и маниери. И деривациите, които се случват от подобно социално взаимодействие. Когато ситуацията събере на едно място дисконтинуитетни обноски и среда, младият човек спира да бъде себе си. Селянинът спира да бъде такъв и става провинциалист, съществувайки в чужда кожа. Същото е и със столичния селянин, само дето на последния не му се налага да става рано за влака.    

Status. Всеки жест, ако щете, тик, си идва с културното родословие. Представете си какво съдържание изсипваме от себе си с един проведен разговор. No comment.

…..

Streaming: Изпъната ръка, държаща телефон. Полъх на автентичност: фон от тоалетна в столично заведение. Изкривени устни, чийто естествен цвят е далеч от догаждане. Такова количество спирала, така че да не забележиш клекналата под него провинциалистка. Свенлива физиономия като етикет за покупко-продажба. Флиртуващи цици и изплезен пъп. Език, закачен до тавана.

Харизма за еднократна употреба.

Чар на промоция.

Витрина на провинциализма.   

Криза на идентичността.

Selfie.

Share.

Like?..

Споделете:
Мартин Табаков
Мартин Табаков

Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика. Бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.