Каталуния. Референдум. Независимост. Насилие. Баталните сцени, съпътствали провеждането на незаконния референдум за отделяне на Каталуния от Испания, сякаш попречиха на трезвата преценка на процеса. Мнозина, независимо дали симпатизират на каталунските иредентисти или на поддръжниците на териториалната цялост на Испания, допуснаха мнението им да се повлияе от твърдите действия на централната власт в Мадрид.
През последните две-три десетилетия в Европа бе наложено либералното схващане, че държавата (т.е. полицията) не бива да бие своите граждани, независимо какви глупости вършат. А ако започне да ги бие, то тази държава не е нито демократична, нито европейска, нито цивилизована. Европа твърде бързо забрави методите, с които правителството на лейди Маргарет Тачър газеше Ирландската републиканска армия, а – за да се върнем на испанска почва – и политиката на Луис Кареро Бланко спрямо баските сепаратисти от ЕТА.
В действителност самата идея за държавност се свързва най-вече с територията, върху която се разпростира, и с границите, които я обозначават. И ако някой дръзне да нарушава териториалната цялост на една държава и да променя нейните граници, то тя (държавата) има пълното морално право да използва сила, за да се защити. Като допустимите норми на тази сила се определят от Женевската конвенция, а не от “будната съвест на общественото мнение”. Това, междувременно, бе потвърдено както от краля на Испания Фелипе VI, така и от Европейската комисия.
Затова нека се отърсим от емоциите и да се опитаме да разсъждаваме геополитически. Националният интерес на България не допуска преначертаване на граници в рамките на Европейския съюз. Ако Каталуния се отцепи, това ще бъде прецедент (напомням, че Северен Кипър бе окупиран от Турция преди Гърция да стане член на Евросъюза, а процесите на разпадане на СССР, Югославия и Чехословакия също предшестваха европейското членство на нововъзникналите държави). А ако каталунските иредентистки стремежи получат признание, това може да мотивира и други да заявят подобни тежнения (например, Кърджали с подкрепата на Турция или Поморие с подкрепата на Русия). Впрочем, в следосвобожденската си история имаме пример за нещо подобно – потърсете информация в Гугъл за Тъмръшката помашка република, отцепила се от Източна Румелия…
Съществува и алтернативна теория, според която сепаратизмът е в полза на България, тъй като би засегнал най-вече големите европейски държави и по този начин в бъдеще ще се заличи разликата между големите и не толкова големите в рамките на ЕС. Но нали идеята за Обединена Европа беше да падат вътрешните граници, а не да се създават нови?
И тук стигаме до най-голямата опасност за Европа. Не, това не е нито руската “хибридна война”, нито миграционния натиск от Африка и Близкия изток, нито дори джихадизма в гетата на големите европейски градове. Най-голямата опасност е вътрешна. Това, което сам си направиш, и най-страшният ти враг не може да ти причини.
Едното лице на вътрешната опасност са различните проявления на културния марксизъм. Другото лице е популизмът, който намира приложение чрез политическия инструмент, наречен референдум.
През последните години именно референдумите разклащат стабилността на Стария континент. Шотландия за малко да се отдели от Великобритания, Великобритания гласува за излизане от ЕС, Холандия се опита да стопира европейската интеграция на Украйна, Каталуния се превърна във врящ котел, във Фландрия обмислят отделяне от Белгия… Все чрез референдуми. Да не говорим и за многобройните локални допитвания, като това в Трън, което блокира възможността за инвестиции в една община и тя продължава да е на дотации от централната власт. А гротеската, наречена “референдума на Слави Трифонов” (който бе и толкова неграмотно предложен, че половината въпроси отпаднаха предварително като излишни) дори не си заслужава коментара.
До какво ще доведе незаконният референдум в Каталуния и кой какво ще спечели или загуби от това, аз не се наемам да прогнозирам. Но едно е ясно: референдумът е изключително вреден и опасен политически инструмент. Той принуждава всички граждани да вземат отношение по даден въпрос, по който мнозина просто не са компетентни. Затова модерната политическа мисъл е въвела представителната демокрация (наричана още парламентарна) – едно компетентно малцинство да взема решение от името на мнозинството и да носи отговорност за всяко свое решение. Защото ако правителството или парламентът вземат грешно решение, народът може да ги санкционира на следващите избори. Но ако народът вземе грешно решение, на кого ще търси сметка? На себе си ли?
Представителната демокрация е баланс между липсата на свобода (в левия й вариант се нарича тоталитаризъм, а в десния – абсолютизъм) и свободията (анархия в левия вариант и пряка демокрация в псевдодесния). Референдумите, макар да задават идеята за повече свобода, в действителност ограничават свободата заради неспособността на широките електорални маси да направят разумен/информиран избор. И ако на някои места по света (май само в Швейцария и в Исландия) референдумите сякаш са полезни за развитието на обществото, то не бива да забравяме, че никъде другаде на референдум не гласуват швейцарци или исландци.
И накрая да се върнем отново в Каталуния – 42,3% активност, 90% от гласувалите “за отделяне от Испания”. Тези, които са против сепаратизма, просто си останаха вкъщи. А сепаратистки настроените всъщност изразиха емоция. Която им струваше доста бой.
