В последното десетилетие бавно, но неизбежно се утвърди една представа за “правенето” на политика като особен вид изкуство, сравнимо с игра на шах – три и даже четири измерен, включващ невъобразимо сложни маневри и с винаги свойствено присъщо езотерично значение, пряко противоположно на очевидното.
С особена сила това схващане се проявява когато редица анализатори и симпатизанти („партизани“) се опитват да обяснят простите действия на харизматични и популистки лидери – погледнете реакциите спрямо последното интервю на руският диктатор Владимир Путин с американския журналист Тъкър Карлсън например. Очевидната неадекватност в хаоса от на практика нерелевантни, но иначе добре заучени исторически факти, които успя да забърка държавният глава на Руската Федерация, в комбинация с неспособността му да излъчи разбираемо за западната публика (и особено за американската) послание може да бъде изразена успешно единствено с лицевите реакции на интервюиращият го Карлсън по време на почти тричасовият им разговор. И не, самият факт на съществуването на това интервю, няма никакво значение.
Но разбира се, веднага се намериха тълкуватели, гадатели и астролози, които да ни разгадаят хвърленият от Путин боб според интонацията на гласа му. И разбира се – всичко е сложна игра на шах, при която Путин мести пешки, кончета и офицери по нелеп за нас начин докато ни подготвя съвсем изненадващ блицкриг и матиране.
Цялото това нищоказване действително има по-дълбок смисъл, но той е по-различен от придавания му. То е симптом на един системен „loophole“ в демокрацията – представителност получават политически активните (тоест, онези, които се занимават с темата по един или друг начин) докато неактивното мнозинство просто може да се възмущава.
По този начин успешният политик в епохата на масовата онлайн комуникация, сиреч на пропагандата издута със стероидите на интернет меме културата. Това е и същността на така наречената 5GW, fifth-generation warfare, или казано по нашему “война от пето поколение”. В традиционните до сега форми на война наблюдаваме пряк сблъсък или икономическа конкуренция, докато във войната от пето поколение основният фронт на сблъсък е информационният.
Интересуващите се активно от политически теми и идеи биват затормозени с огромно количество разнопосочна информация, която ги обърква и радикализира. Но гневът и обидата са най-лошите съветници – поне така твърдят в наставленията си древните стоици. А древните римляни допълват: divide et impera.
Подвластният на емоции човек е неспособен да вземе правилно решение, а изследванията на социалните учени показват че независимо дали се намира в онлайн или офлайн група човек е склонен да формира тълпи. И тълпите се държат по сходен начин, независимо дали са виртуални или в палатков лагер пред Монумента на червената армия.
Невключените, неактивните, незаинтересованите от политическите процеси хора пък по правило и инстинктивно са реакционно настроени: ще чуете че в страната се краде, че политиците ни лъжат, че има много такива и такива проблеми и по същество това не е нещо невярно. Какъв подходящ момент да се появи някой политик (който разбира се ще твърди, че не е политик, а че е „народа“), който да изрази всичкото това правдиво недоволство в политически действия.
Започне ли тази група хора обаче да се занимава с политика отвъд възмущението и недоволството, е принудена да се дефинира някак политически, което означава и неизбежно да се фрагментира. В крайна сметка това е същността на политията – да се срещнем, да поговорим и да преценим според силите ни най-доброто решение.
Хитри политици периодично успяват да активират нов електорат – вижте например житието и страданията на политическите проекти на Слави Трифонов или пък този на Костадин Костадинов от последните няколко години – но техният успех е заключен именно в това да не дават конкретни отговори по никоя тема, защото това би ги заявило в определен политически квадрат и би фрагментирало поддръжниците им. Можете да го наречете популизъм и няма да сбъркате.
За това и политиците от постмодерната епоха са такива, каквито са – не защото не могат да предлагат конкретни решения, а защото това не е необходимо никому. Обществената инерция е насочена в посока лична вендета срещу онези, чиято позиция не чувстваме като вярна.
Конкретните решения обаче биха извели на показ подлеците и върнали на мода добродетелта, което – вижда се – някому не е изгодно. Но и това е единственият начин да бъде въведен ред във все по-лишената от логика система и да се спрат процесите на обществено разложение, които са повсеместни в целия западен (и не само) свят.
