Пандемията от коронавирус не е само бедствие, но и огромна геополитическа възможност, както и исторически шанс за страната ни. Стига да имаме необходимия потенциал да мислим стратегически.
Всички големи държави вече активизираха външно-политическите си усилия, стартирайки т.нар. „дипломация на маските“ и политиката на медицинската солидарност.
Нищо ново под слънцето, впрочем. По времето на Студената война държавите от социалистическия лагер изнасяха революция. След нейния край пък, страните от победилия колективен Запад изнасяха, а в някои случаи и директно налагаха демокрация от либерален тип. Сега нямаме толкова ярко изразено идеологическо противоборство, но геополитическата битка между световните свръхсили е не по-малко жестока, дори напротив. Да, в момента не се изнасят идеологии и политически модели, а маски и медицинска апаратура, но целта е същата – влияние.
Очевидно е, че буксуващият глобалистичен проект, както и възраждащият се във все повече страни национален инстинкт, тласкат света към блокова фрагментация, подобна на тази през 19-ти век, но този път с методите и средствата на съвременния свят. Границите на тези оформящи се вече блокови пространства, все още са размити и плаващи, но глобалните играчи, които стоят в ядрата им се стремят да ги разширят максимално, с цел да ги превърнат в монолитни военно-политически лагери, когато и последната ръка от глобалния покер бъде раздадена.
Моделът впрочем се разиграва не само на глобално, но и на местно ниво. Регионалните геополитически сили активно разширяват периферията на своето влияние, с всички позволени и непозволени средства. От ограничени военни интервенции, през икономически натиск и финансова подкрепа, до всички известни форми на пропагандна война – целият наличен арсенал е включен реалполитиката на 21-ви век.
Едно трябва да е ясно, когато всичко свърши и новото глобално статукво бъде установено, международния статут на отделните държави ще бъде определян, не от това колко „предвидим партньор“ са, а от това дали са център или периферия. Иначе казано – простира ли се влиянието им извън формалните държавно-политически граници, или обратното – самите те са обект на влияние.
Сега е моментът България да се прояви като държава-майка по отношение на Македония
Тук е моментът ясно да заявим, че България има своите ненакърними геополитически интереси на Балканите, както и неотменими отговорности по отношение на националните си общности зад граница, с особен акцент върху Македония.
Актуалната информация от онзи ден е, че министрите на външните работи и на европейските въпроси на държавите-членки на ЕС решиха да започнат преговори за членство с Република Северна Македония и Албания. Това без съмнение е добра новина, защото отваря перспективата ние и нашите братя от Повардарието в обозримо бъдеще да обитаваме общо политическо и икономическо пространство, което да направи процесът на реинтеграция им в майката-родина по-лесен. Тази възможност обаче, не бива да ни успокоява. Самият Европейски съюз, макар да изглежда все още стабилен и монолитен, е структура с несигурно в дългосрочна, дори средносрочна перспектива бъдеще.. Отстъплението на общосъюзните политически и административни структури – процес започнал преди няколко години, със започването на мигрантската криза – в полза на засилване ролята и функциите на отделните държави членки, ще трансформира ЕС, редуцирайки все повече значението му до общ пазар. Да, това няма да стане днес или утре, но тенденцията е очевидна.
В тази светлина, политиката ни по отношение на Македония, не трябва да се разглежда единствено и само през призмата на бъдещото ѝ европейско членство, (и вече настоящо членство в НАТО – б.ред.) а да се превърне в пълнокръвна грижа за нея, като интегрална част от общото българско историческо и метаполитическо пространство. Защото македонският въпрос за нас българите не е външно-политически, а вътрешен, и то във всеки един смисъл на тази дума.
Македония е страната, заради която воювахме четири пъти през XX-ти век, давайки близо 250 000 жертви.
Една трета от днешното българско население е с живи родови връзки с нашите братя отвъд река Брегалница. Македония е крайъгълен камък на идеалът ни за национално обединение, без който българският национален проект, никога няма да бъде завършен.
В създалата се ситуация с епидемията от коронавирус, съдбата ни предоставя рядко срещания шанс да превъзмогнем голяма част от неудачите в политиката ни към югозападната ни съседка от последните 30 години, използвайки стратегията на т.нар. „мека сила“.
Сега е моментът, не просто да декларираме подкрепа, а да окажем истинска такава – под формата на специалисти, медицинско оборудване, мобилни лаборатории, системи за дезинфекция и каквото още е необходимо. Всичко, което надвишава настоящите и прогнозните ни нужди за справяне със заразата, трябва да поеме към Скопие, съчетано с необходимата информационна поддръжка, разбира се. Защото тези моменти се помнят.
Българският дух в Македония е точно толкова жив, колкото и преди 70 години. Хората там продължават да живеят с българските знамена в скриновете си и с надеждата, че някой ден, отново ще бъдем едно цяло. Проблемът в отношенията ни са няколкото хиляди сърбомани, окупирали политическата, културната и медийната власт в страната, които държат мълчаливото пробългарско мнозинство в условия на страх. Не за тях ще бъде помощта ни, а за всички онези, които свято пазят родовата си памет и българската си национална идентичност, макар и дълбоко потиснати и репресирани. Просто още един знак, че майката-родина не ги е забравила. Че мисли за тях. Те нямат и нужда от повече. Поне засега.
