“Аз не съм вярваща, но не мога да не се възмутя…”
“Не се имам за строго православен и не съм много вещ в църковните дела, но смятам, че…”
“Кръстен съм православно, но като гледам какви ги вършат нашите попове, сериозно се замислям дали да не стана католик…”
Такива ми ти мисли чета днес от десетки възмутени сънародници, уязвени в самата си човешка същност от очевидно хладната (разбирай – сдържана) позиция на Синода за поредното посещение на главата на Римокатолическата църква в България.
И понеже работата на медиите е да изразяват най-добросъвестно дори и най-инфразвуковите трептения на народната душа, така щото и глухият да ги усети тия трептения с всяка своя телесна фибра, “Дойче Веле” излезе с обяснителен материал по темата, озаглавен “Решението на БПЦ за папата: каква е истинската причина?
Каква, мислите, била причината? Те даже две били:
1) във висшия клир имало агенти на бившата ДС и
2) имало страх от гнева на руския патриарх Кирил („агент Михайлов”).
Уточнението за агентурните имена на църковниците – наши и руски – винаги намира място в скоби след имената им в публикациите на “Дойче Веле”. Естествено, уточненията за агентурните имена на водещи журналисти в българските редакции на “Дойче Веле” и “Свободна Европа”, надлежно осветени като агенти на ДС, неизменно се спестяват. Какво да се прави, благородството задължава – към скромност най-вече. И нищо, че тезата за влиянието на агентите на ДС в Синода от година на година става все по-неадекватна (най-малкото защото осветените като агенти преди повече от десет години по-възрастни митрополити един по един си отиват от този грешен свят); и нищо, че призракът на гневния руски патриарх е напълно неуместен в случая (точно патриарх Кирил се среща и прегръща топло със сегашния папа без особени последствия за руското или българското православие) – тези опорки на “Дойче Веле” не помръдват и все още докарват хонорари на авторите им.
Изобщо, имам чувството, че приемът на нови журналисти в местната редакция на “Дойче Веле” протича така: застава притесненият кандидат-дописник пред комисията, мачка си каскета. Питат го: “Хем ти, байо, мразиш ли църквата, ja?” “Genau! Мразя я, ами”, смутено отговаря кандидатът. “Ама колко я мразиш?”, питат го от комисията, вече малко на шега. “Не мога да ги дишам тия попове!”, задъхва се театрално кандидатът. “Приет си, честито!”
Шегата настрана, но антицърковната риторика на българската редакция на немската държавна медиа ми е все по-трудно обяснима, особено на фона на спокойния и балансиран тон по тези теми на централата им в Берлин.
Един поглед върху заглавията им от последната година. Само върху заглавията, че ако влезем в самите текстове, става още по-страшно:
“Допотопно: каква България иска БПЦ”
“С Москва или срещу нея: България и църковният разкол”
“Какво крие БПЦ?”
„Има една либерална сган“: БПЦ и Истанбулската конвенция”
“Как БПЦ се загрижи за изчезването на България”
Не намерих нито един текст в българския сайт на “Дойче Веле” през последните пет години, в който да е изпусната някоя – една-едничка! – добра или поне неутрална дума за БПЦ. Ей така, заради едната статистическа флуктуация. Как пък нищо положително не беше забелязано от анализаторите в живота на най-голямата религиозна общност в страната за такъв дълъг период? Може да не са много добрите примери, сигурно дори трябва да са повече, но да свеждаме живота на хиляди искрено вярващи хора в България до страх и до ченгеджийско минало? Безпомощен анализ, клета журналистика.
Дадох “Дойче Веле” за пример, но те са проява на синдром, обхванал много по-широк кръг от техните автори и преки читатели. Синдромът всяко действие на църквата, което някак не съвпада със собствените ти (в повечето случаи стихийни и ирационални) възторзи, да си обясняваш със следния краен (и, честно, вече отегчителен до смях) набор от клишета:
В БПЦ всички са ченгета, доносници и полковници от ДС и КГБ
БПЦ е маша на Кремъл
БПЦ мрази жените
БПЦ иска децата да бъдат бити до посиняване в паузите между уроците по задължително вероучение, в което им се промиват мозъците
БПЦ се интересува само от мерцедеси и ролекси
Придържането към този тържествен комплект от опорни точки може и да не произвежда задълбочени анализи, но поне дава някаква сигурност и уют на журналиста в неговата/нейната трудна и като цяло не особено стабилна професия.
“Колко ли българи ще останат вярващи, ако това им струва пари?”, пита риторично един от авторите на “Дойче Веле” в една статия, представяща практиката на “църковния данък” в някои западни страни. Идеята е, разбира се, че малцина ще останат. И сигурно е вярна тази идея, но би било любопитно този закачлив въпрос да бъде зададен и спрямо някои медии и да се прецени: колцина ли читатели биха били готови да плащат, за да четат тяхното съдържание.
Да се върнем обаче на папското посещение.
Интересно, че същите хора, които така усърдно разобличават БПЦ за нейната ретроградна безотговорност пред възможността да се помоли за мир на някой софийски площад заедно с всички възможни вероизповедания под благославящата десница на “Светия отец”, само преди няколко дни разобличаваха паството на същия този “Свети отец” и ръководството на Ватикана за горенето на книги в Полша и от години пишат охотно и обстойно за престъпленията на католическите “насилници в тоги”[. Добре, да приемем, че БПЦ е ужасна, ретроградна, отблъскваща, а католиците основно горят книги и насилват деца. Но ако едната ужасна църква се държи хладно с друга, не по-малко ужасна, как това се оказва скандално за една светска и априори антирелигиозна медиа? Последователният антицърковен либерален журналист би написал примерно това: “Началникът на световната педофилия нямало да се моли заедно с родния КГБ-ченгесариат, голям праз” – и всичко би си отишло на правилното място. Гражданите се разотиват доволни по домовете. Но не би.
Президентът Плевнелиев подарява яйце
Не ни върви на нас с папите през последните години и това си е. Един бивш български президент замъкна във Ватикана във вид на подарък някакво абсурдно двестакилограмово яйце, сякаш снесено с големи мъки от птицата Рух от приказката за Синдбад Мореплавателя; премиерът пък брои папите, които са го галили по главата… Държавните ни отношения с Римокатолическата църква от години се разполагат неизменно в модусите на очарователното невежество и протоколния сюрреализъм.
На фона на всичко това, хладното писмо на Синода от последните дни би трябвало да ни е последният проблем. Но няма как да подредим правилно приоритетите, понеже нямаме културен ресурс за тази цел. Повечето българи черпят знания за Католическата църква от филма “Осъдени души” и книгите на Дан Браун. Те по принцип знаят разликата между Джордано Бруно, Галилео и Коперник, ако мъъъничко им подскажеш, но със сигурност са добре информирани, че църквата е изгорила някой или всички от тия тримата и че Средновековието е тъмно.
На тази именно обща култура и проникновеност в усещането за църковните дела стъпват нашите медии и отделно взети фейсбук-разбирачи, за да поискат сметка от Синода защо нямало да се помоли за мир заедно със (и под ръководството на) симпатичния иначе папа Франциск.
На всички тях някак им убягва скучният факт, че нашата църква (а и Католическата) се моли за мир буквално ежедневно. Но това не е интересно; то изисква да си влязъл някога в църква и реално да си чул и даже вникнал в това какво “пее попът”. Нека смирено да напомним: “дясно устроеният човек”, ако е вярващ, просто се моли – за мир и за много други неща. За въобразено десния човек (вярващ или не) не е толкова важно дали той самият се моли – той ще изисква от другите да се молят – по начин, по който на него, въобразено десния, му се струва, че би бил някак, хм, политически естетичен.
Може ли да се коментира тонът и съдържанието на синодалния текст? Може, разбира се, защото подобни текстове се балансират трудно – заради неизбежните канонични, политически и стилистични аспекти на посланието им. Може ли коментирането да става “без злоба, човешки”, спокойно, отстранено, компетентно и конструктивно, дори ако произхожда от далечни на църквата хора? Може и трябва, но за съжаление се оказва отново невъзможно за едни медии, вегетиращи единствено върху баналните си анти-комунистически сантименти от миналото и един четящ народ, току-що люто ранен и уязвен в най-скъпото си – площта и цената на семейния апартамент и все още стенещ от вопиющата несправедливост, клатеща (и правилно клатеща) държавата.
…И понеже по-прогресивната част от нашето население очевидно има проблем с намесата на БПЦ в целия процес около папската визита, за да излезем елегантно и ползотворно от създалата се ситуация, предлагам тезисно един алтернативен протокол, който да отчете народопсихологически импулси, ценности и текущи представи и мироглед:
- На летището папата бива посрещнат от кръшни моми в бели роби и венци на главите, за да се подчертае тракийският код, българското семе и каквото там подскажат познавачите на най-древната ни история за това, дето сме най-старата цивилизация на земното кълбо.
- Никакви срещи със синоди-миноди, за да се покаже, че сме скъсали хем с комунизма, хем с Путин и КГБ.
- В оперативен порядък общината да организира един блиц-гей-парад пред катедралата “Св. Йосиф”, за да се покаже, че сме толерантни, той този папа обича.
- Веднага след литургията в “Св. Йосиф” правителственият хеликоптер “Кугър” да откара папа Франциск на езерата в Рила. Всички знаем, че според допитването “Най-великите българи” Дънов поведе мощно пред св. Иоан Рилски. Да се покаже на Светия отец паневритмията и да бъде поканен да се включи, той и без това си ходи с бели дрехи. Древна мъдрост, ново познание, богомили, катари, началото на Европейския Ренесанс, това-онова, знаем ние, чели сме.
“Папокоптер!”, ще възкликне някоя особено находчива и с оригинална мисъл млада журналистка, вдъхновена от гледката на сащисано надничащия от хеликоптера папа; колегите ѝ ще подхванат новата думичка по новинарски и сутрешни блокове, а дронове с камери ще затъмнят слънцето над Рила…
