[et_pb_section bb_built=”1″ admin_label=”section” _builder_version=”3.0.50″][et_pb_row admin_label=”Ред” background_position=”top_left” background_repeat=”repeat” background_size=”initial” _builder_version=”3.0.50″ background_position_1=”top_left” background_repeat_1=”no-repeat” make_fullwidth=”on”][et_pb_column type=”4_4″][et_pb_team_member admin_label=”Личност” _builder_version=”3.0.50″ name=”Сър Роджър Скрутън” position=”автор на оригиналната статия” background_layout=”light” border_style=”solid” animation=”off” image_url=”https://misal.bg/wp-content/uploads/2016/12/roger-scruton.jpg” facebook_url=”https://www.facebook.com/pages/Roger-Scruton/105609699472560″ twitter_url=”https://twitter.com/roger_scruton?lang=en” border_color=”#454e7d” body_text_color=”#454e7d”]
Сър Роджър Скрутън е философ, естет, писател с над 30 публикувани труда. Преподава философия в университети във Франция, Англия и Америка. Един от основателите и главен редактор на британското консервативно списание „Солсбъри Ревю“ в продължение на 18 години. Става член на борда на Консервативното философско общество, имащо за задача да удържа консервативната партия в Англия в правилната посока. Скрутън изиграва значима роля в образованието на чешките дисиденти от времето на Студената война.
[/et_pb_team_member][/et_pb_column][/et_pb_row][et_pb_row admin_label=”row” make_fullwidth=”on” background_position_1=”top_left” background_position_2=”top_left” background_repeat_1=”no-repeat” background_repeat_2=”no-repeat” _builder_version=”3.0.50″ background_size=”initial” background_position=”top_left” background_repeat=”repeat” custom_padding=”25.4375px|0px|25.4375px|0px”][et_pb_column type=”4_4″][et_pb_text admin_label=”Text” _builder_version=”3.0.51″ background_size=”initial” background_position=”top_left” background_repeat=”repeat” background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Думата „ние“ в контекста на националната държава свързва хората, изгражда важно наследство от социално доверие и притъпява острите ръбове на глобализацията
Съществува уважавано мнение сред образованите хора, че нациите вече не са от значение. Тяхната обосновка звучи горе – долу така:
“Живеем във взаимосвързан свят. Глобализацията и интернетът създадоха нови мрежи на съпричастност и социално доверие, чрез които границите са изтрити и старите връзки скъсани. Да, видяхме растежа на национализма в Европа, вотът за Брекзит в Обединеното кралство и изборът на популиста Доналд Тръмп, но това са признаци на реакционни настроения, които всички ние трябва да надраснем . Националната държава беше полезна докато съществуваше и ни даде основа в нашите социални и политически задължения. Но тя беше също така опасна, когато бъде раздразнена срещу истински или въображаеми врагове.
Във всеки случай, мястото на националната държава е в миналато, в общество, в което семейство, работа, религия и начин на живот стоят на едно място и са изолирани срещу глобалните промени. Нашият свят вече не е такъв, а ние трябва на всяка цена да се променим в крак с него ако искаме да принадлежим там.”
Това е мощен аргумент, който силно повлия на гласувалите на референдума за оставането на Обединеното кралство в Европейският съюз. Но той пренебрегва най – важният факт – демократичните политики изискват “demos“ (лат. народ, хора). Демокрация значи управление на народа и изисква от нас да знаем кои са хората от народа, какво ги обединява и как те съставят правителство.
Правителството на свой ред изисква „ние“, надполитическа преданост, която кара съседите гласували по различен начин да се уважават като съграждани, за които правителството не е „мое“ или „твое“, а „наше“, независимо дали го одобряваме. Това „наше“ променя силата си от свирепа привързаност по време на война до небрежно приемане като факт в понеделник сутрин на работа, но на някакво ниво, то трябва да бъде допуснато ако искаме да приемем всеобщо върховенсто на закона.
Стабилността на една държава е подсилена от икономическото ѝ развитие, но зависи много повече от това усещане, че мястото ни е един до друг и че трябва да стоим заедно по време на истински критичните моменти. Накратко, тя се крепи на наследството на социално доверие. Доверие от такъв вид зависи от обща територия, решение в лицето на външна заплаха и институции, които благоприятстват колективни решения в отговор на ежедневните проблеми. Това е условието без което не може да има продължителен мир и е най – ценното качество на народите, които го притежават, както американците и британците са го притежавали през огромните промени, дали облика на съвременния свят.
Градските елити градят доверие чрез кариерни ходове, общи проекти и общи усилия извън държавните граници. Както едновремешната аристокрация, те често образуват обединения без да се съобразяват с националните граници. Като цяло не зависят от определено място, определена вяра или определена рутина за усещането си на принадлежност, а в неизбежните обстоятелства на съвременния живот, могат да се адаптират към глобализацията без особени трудности. Идентифицират се с транснационални мрежи, тъй като те ги виждат като активи, усилващи силата им.
Въпреки това, дори в съвременни условия, тези градски елити зависят от други, непринадлежащи при тях: фермери, производители, работници във фабрики, строители, шивачи, механици, медицински сестри, чистачи, готвачи, полицаи и военни, за които връзката с място и традиции се включва във всичко, което правят. На въпрос свързан с идентичността, тези хора много вероятно биха гласували по различен начин от градският елит, на който те разчитат под формата на правителство.
Следователно, ние се нуждаем от обща идентичност, която да ни обединява като народ. Идентичностите от по – ранно време – династия, вяра, фамилия, племе – са били вече отслабени, когато Просвещението ги изпраща в забвение. А заместителите им в по – модерни времена – идеологиите и „изъм“-ите на тоталитарните държави – се провалиха в опита си да покажат алтернатива. Ние се нуждаем от идентичност водеща до гражданство, което е връзката между държавата и индивида, в която всеки отговаря пред другия. Това, за обикновените хора, е което нацията предоставя.
[/et_pb_text][et_pb_testimonial admin_label=”Отзив” background_layout=”light” quote_icon_color=”#454e7d” _builder_version=”3.0.51″ body_font=”Comfortaa|on|||” body_text_color=”#454e7d” body_font_size=”20px” custom_margin=”|||” custom_padding=”|||” use_border_color=”on” border_width=”5px” border_color=”#454e7d” url_new_window=”off” quote_icon=”on” use_background_color=”on” text_orientation=”left” border_style=”solid” quote_icon_background_color=”#f5f5f5″]
Националната вярност омаловажава вярността към семейство, племе и вяра, като поставя пред очите на гражданите, като фокусът на тяхното патриотично усещане, не човек или религия, а място. Това място се дефинира от историята, културата и закона, чрез които ние хората, сме го приели за свое собствено. Националистическите изкуство и литература през XIX век се характеризират с възхода на територията над религия, племе и династия като основният обект на любов.
[/et_pb_testimonial][et_pb_text admin_label=”Текст” _builder_version=”3.0.51″ background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Националните химни на самоопределящите се нации са приемани като молитва у дома, като например “Финландия” на Сибелиус или неофициалният национален химн на Англия, „Земя на надежда и слава“. Дори военните химни като „Знаме, обсипано със звезди“ (химн на САЩ) взима за свое мото земя и дом: „земята на свободните и домът на смелите“ („the land of the free and the home of the brave”). Това за което се бием е нашият дом, а свободата ни е свободата на самоуправление на нашите земи.
Либералите предупреждават непрекъснато за опасността от популизъм и национализъм, вменявайки че дори повдигането на въпроса за националната идентичност е стъпка встрани от цивилизацията. И наистина там има опасност. Въпреки това, ние в англоговорящия свят разполагаме с език, чрез който да дискутираме националност, неомърсена от войнствената реторика на националистите през XIX и XХ век. Когато искаме да се позовем на думата „ние“ в политическата идентичност, не използваме гръмки и идеологически омърсени идиоми като „партията“ или „отечеството“. Предпочитаме просто „страна“, това късче земя, което ни принадлежи, защото тук ни е мястото, обичаме го, живели сме на него, защитавали сме го и сме успели да постигнем мир и просперитет в неговите граници.
Патриотизмът включва любов към дома и готовност той да бъде защитаван; национализмът в противовес е идеология, която използва националните символи да вербува народа за война. Когато абат Сийес заявява целите на Френската революция, го прави чрез езика на национализма: „Нацията предхожда всичко. Тя е източникът на всичко. Нейната воля винаги ще бъде законна… Начинът по който нацията упражнява волята си е без значение; важното е че я упражнява; всяка процедура е адекватна, а нейната воля е винаги върховен зкаон.“ Тези запленителни думи изстрелват Франция по пътя на Царството на терора, докато „враговете на нацията“ биват откривани да се крият зад всеки стол.
[/et_pb_text][et_pb_testimonial admin_label=”Отзив” background_layout=”light” quote_icon_color=”#454e7d” _builder_version=”3.0.51″ body_font=”Comfortaa|on|||” body_text_color=”#454e7d” body_font_size=”20px” use_border_color=”on” border_color=”#454e7d” border_width=”5px” url_new_window=”off” quote_icon=”on” use_background_color=”on” text_orientation=”left” border_style=”solid” quote_icon_background_color=”#f5f5f5″]
Но тези, които отхвърлят националната идея, само защото хората са заплашвали съседите си в нейно име, са жертви на същото тесногръдие, което заклеймяват. Малка доза еволюционна психология би им напомнила, че човешките общества са устроени за военни действия и че когато те воюват, го правят като група. Разбира се те не го описват по този начин; групата изглежда в техните умове като нещо превъзходно и възвишено, в противен случай защо биха се били за нея? Наричана е с много имена: народът, краля, нацията, Бог, дори Социалистически интернационал. Но значението винаги е същото: „ние“ в противовес на „тях“.
[/et_pb_testimonial][et_pb_text admin_label=”Текст” _builder_version=”3.0.51″ background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Разделете класната стая на деца с червени пуловери и такива със зелени и след това направете няколко значителни разграничения между тях. Скоро ще имате война на зелени срещу червени. В рамките на дни, ще се появят герои на всяка страна и жестове на саможертва, може би дори след време на зелен и червен химн. Зелените и Червените ще станат символ на ценности и жертви за техните последователи и както с националните флагове, тези цветова ще придобият духовни качества, което на свой ред ще доведе до това някои деца да почитат с гордост червена кърпа, докато други биха изгорили същата тази кърпа в знак на ритуално отмъщение. Това не би било повод за премахването на червения и зеления цвят.
Предвид казаното дотук, не би ли следвало да заключим, че война в защита на родината е много по – вероятно да приключи със устойчив компромис? Когато границите са сигурни, а нашественикът изгонен, борбата може да спре. Ето защо, когато централна Европа е разделена на национални държави чрез Вестфалския мирен договор от 1648, европейските народи въздъхват с облекчение. Религията, те откриват, далеч задминава националността когато става дума за брой жертви.
В светът какъвто е днес, основната заплаха за националната идентичност остава религията и по – точно ислямът, който предлага на най – пламенните си последователи цял начин на живот, базиран на подчинението на Божията воля. Трудно е за американците да разберат, че религия може да предложи алтернатива на светско правителство, а не само начин на живот в собствените си граници. Първата поправка на американската конституция според тях, премахва религията от политическото уравнение.
Но американците забравят, че религиите трудно толерират конкуренция и може да има нужда да бъдат контролирани отвън. Ето защо Първата поправка е била нужна и затова ние (американците) сме късметлии, че дефинираме принадлежността си по национални, а не религиозни критерии.
В държави като Иран и Саудитска арабия, основани на религиознa, а не териториалнa основа, свободата на съзнанието е рядко и заплашено богатство. Ние, в контраст, се радваме не само на свободата свободно да изразяваме несъгласието си с другите по религиозни и лични въпроси, но също на свободата да осмиваме тържественността и глупостта, включително тези от религиозен вид. Всичко тези свободи са ценни за нас, въпреки че губим навика да ги защитаваме.
На основата на националната привързаност е възможно да се съгради граждански патриотизъм, който признава институциите и законите като споделени притежания и който може да посрещне с добре дошли тези, които влизат в социалния договор отвън. Не можете да имигрирате в племе, семейство или вяра, но можете да имигрирате в държава, при условие че сте готови да приемете нейните правилата, които я правят дом. Ето защо многото мигранти по света днес бягат от държави, където вяра, племе и семейство са принципите на сплотеност, в държави където националността е единствената и достатъчна стъпка към социално единство.
„Сблъсъкът на цивилизации“, който според политолога Самюел Хънтингтън е наследник на Студената война, според мен не е нищо такова. Той е конфликт между две форми на приобщаване – националната, която толерира различните и религиозната, която не го прави.
Това толериране на различните е, което отваря пътя към демокрация.
[/et_pb_text][/et_pb_column][/et_pb_row][/et_pb_section]
