Спасението на българските евреи

17. защото Господ, Бог ваш, е Бог на боговете и Господар на господарите. Бог велик, силен и страшен. Който не гледа на лице и не взема дарове,
18. Който право отсъжда на сираче и на вдовица, обича пришълеца и му дава хляб и облекло.
19. Обичайте и вие пришълеца, понеже сами бяхте пришълци в Египетската земя.

Библия, книга Второзаконие, глава 10

Към 1 март 1941 г. – датата, когато царство България се включва във Втората Световна война – военните успехи на Третия Райх изпреварват дори икономическите. Походът на Запад – кампанията срещу европейската част от онези държави, които в последствие ще останат в историята, заедно със СССР като „Съюзниците“ продължава от 10 май 1940 до 25 юни 1940 – по малко от всичко на всичко два месеца. Югославия пък е превзета между 6 и 17 април същата година. За да разберем по-добре тогавашната реалност е необходимо да забравим онова, което знаем за света след 1945 г. и да се опитаме да погледнем през очите на съвременниците на онази епоха.

В множество европейски държави – например Франция, Югославия и Гърция – на власт са марионетни и/или колабороционистки правителства. Приемайки да стане съюзник на нацистите обаче царство България успява да запази вътрешния си суверинет. Това ще помогне на законната власт и правителствата през този период да лавират сравнително успешно между световните сили.

В онези дни из Европа съществуват малко съпротивителни движения. Към 1 март 1941 г. всички те са демократични и либерални. По силата на подписания на 23 август 1939 г. – две години преди царство България да се включи във войната – пакт между немският външен министър Йоаким фон Рибентроп и съветският му колега Вячеслав Молотов Съветският съюз и нацистка Германия са в съюз. Спрямо тази договореност Полша е атакувана от два фронта и в последствие – поделена. Съветско-нацисткия съюз продължава до 22 юни 1941 г., когато Хитлер атакува довчерашния си съюзник. Българските комунисти започват съпротива едва на 24 юни 1941 година, след решение на Коминтерна. Според различни източници, партизанското движение не надхвърля 10 000 души, в точва число и множество социалдемократи, републиканци, либерали и анархисти, много от които оказали се също и дисиденти или жертви на политически преследвания след 9 септември 1944 г.

На 1ви март 1941 г. Германия е, вероятно, най-мощната държава на планетата. По време на т.нар. интербелум (епохата между двете Световни войни) национализмът във всичките му форми е във възход. По примера на италианските фашисти и немските националсоциалисти из цяла Европа (а и света) се роят множество партии, партийки и движения – от автентични до бутафорни имитации. В България по това време съществуват широк спектър патриотични организации, като умерените „Отец Паисии“, през по-крайните Ратници за напредъка на българщината, Съюз на българските национални легиони, и до казионните Бранник, които постепенно приобщават в себе си всички останали. Съществува дори Българска Работническа Националнсоциалистическа Партия, макар и маргинална. Членовете на тези организации далеч не са единствено политически крайни или маргинални хора – участват активно университетски преподаватели, бивши военни, писател, интелектуалци и жунрналисти. Достатъчно е да споменем имената на хора като Фани Попова-Мутафова, Райко Алексиев, Емануил П. Димитров, противоречивият (но тогава считан за герой) генерал Христо Луков и др. Zeitgeist-ът[1] е Отечество, Цар, Бог.

Името на Адолф-Хайнц Бекерле е практически непознато в съвременна България, но е било от огромно значение за поколението на нашите предци, живели по време на Втората Световна война. Тогавашният немски пълномощен министър в България е човека, чрез когото се е осъществявала официалната комуникация между царство България и Третия Райх. Когато след огромен натиск от немска страна, царство България се включва във войната Бекерле става и човека, който следи изпълнението на особеното законодателство, което тогавашна Германия изисква от съюзниците си – намиращо израз в Законът за защита на нацията. Бекерле констатира в дневника си (публикуван официално след войната), че българският монарх и правителството му създават всякакви административни трудности и често намират поводи за отлагане, за да забавят изпълнението на онова, което се изисква от тях.

Законът за защита на нацията е внесен от тогавашния министър-председател проф. Богдан Филов и е в сила от януари 1941 г. Създаден под влияние на тези така характерни за епохата крайни националистически идеи, законът е насочен срещу онези, които биват възприемани по някакъв начин за заплаха за национализма. Под немско влияние евреите се считат за основна заплаха. Организации като масонството и сродните му, ротарианците, ционистките организации, също са обявени извън закона. Посочените в закона са обявени за врагове на нацията и са заплашени от конфискация на имущество и дори разселване, включително в трудови лагери.

За изпълнение на закона с длъжността комисар е определен един от основатителите на движението Ратник – Александър Белев. В тази връзка на 22 февруари 1943 г. той подписва споразумение с СС-Хауптщурмфюрер Теодор Данекер, представляващ немският Райх. По силата на подписаното трябва да бъдат депортирани 20 000 евреи. Те са жители както на онези земи, към които България има исторически претенции и които са предоставени на нашата администрация – Македония и Беломорска Тракия, така и на самото царство – от пловдивско, кюстендилско, пазарджишко.

През март 1943 г. са депортирани близо 12 000 евреи, населяващи териоториите, оставени от германците под българска администрация – пиротско, Беломорието и Македония. Спасяването им обаче не е било възможно, тъй като са с неопределен правен статут и намиращи се в земи, де юре завладени от немската армия. Въпреки това има отделни случаи на спасени евреи – например Илеш Шпиц и Рафаел Камхи. От град Солун към лагерите на смъртта са депортирани 50 000 евреи със съдействието на гръцки колабороционисти. Нацистите изискват още 8 000 от територията на царството, за да се запълни плануваната зловеща бройка.

Кой е против депортацията на българските евреи?

Против на първо място са самите българи. С изключение на увлечени от „напредничеви“ за времето си идеи ограничен на брой столичен елит, антисемитските възгледи не са разпространени в царството, дори сред крайните патриоти. Предвид исторически недалечното ни Освобождение и паметта за предшествалите го трагични събития като Баташкото клане и опожаряването на Стара Загора народът ни не е бил склонен да причини другиму онова, от което доскоро сам е страдал.

Един бърз преглед на историческите хроники на Балкански войни показва и, че в списъците с доброволци от войните за обединение на България могат да бъдат срещнати не само етнически български или християнски имена. Множество турци, арменци (също пострадали от геноцид, извършен от младотурските националисти, само три десетилетия преди това), българо-мохамедани се сражават за нашето Отечество. Имало и не малко евреи. Евреите живеят заедно с българи още от 1492 година, когато са прогонени от Испания и намират убежище по нашите земи. Нацисткото клише за евреина като затворен лихвар и конспиратор, така и не намира почва сред поколението на нашите прадядовци и прабаби.

Самият монарх – цар Борис III Обединител – се среща с главния равин д-р Ашер Хананел и го уверява, че законът няма да доведе до сериозни последици в територията на царството и приетото ще остане само на хартия, като формален акт. Председателят на Народното събрание Димитър Пешев протестира срещу евентуални антиеврейски действия, за което и е свален от поста си. Иронично, след идването на Червената армия, по време на проведения от българските комунисти така наречен „Народен съд“ е осъден като „фашист“ и „антисемит“. Противник на депортацията на евреите е и видният банкер и политик Атанас Буров – след Войната също осъден по подобни обвинения.

Светият синод на българската православна църква недвусмислено се обявява против. Против депортацията са и протестантските църкви в България. На заседание, провело се на 14 и 15 ноември 1940 г, всички митрополити на православната църква признават равноценността на човешките същества, по думите на тогавашния митрополит и бъдещ патриарх Кирил, „без оглед на произход, раса и култура“. В архивите е отразена също недвусмислената позиция, че

„Българската православна църква, която провежда сред нашия народ спасителната истина и заповед на нашия Спасител, че всички сме синове на един небесен Баща, не може да не обърне внимание на отговорните фактори, че тоя законопроект и в някои от останалите си постановления против евреите – израилтяни съдържа някои разпоредби, които не ще могат да се смятат за справедливи и полезни за защита на нацията. Ако някъде съществува опасност за нацията, мероприятията срещу тези опасности следва да засягат деяния, а не народностни и верски групи, и по тоя начин да се създава навред впечатление, че законопроектът има за цел специално третиране на едно народностно малцинство в България. Всеки човек и всеки народ трябва да пазят своето право и да се предпазват от опасности, но в тоя оправдан стремеж не бива да се допускат неправди и насилия против другите.“[2]

Тази своя позиция църквата потвърждава и през 1943 г, когато бъдещият патриарх Кирил обявява, че поема под своя закрила евреите в България и не позволява депортация. Препречил със собственото си тяло положено пред влаковите композиции, които са щели да превозват евреи към нацистките лагери на смъртта, с мъжество и спокойствие обявява, че ако те бъдат превозени, то следва да натоварят и него самия. Неговите думи

„За Църквата еврейският въпрос е и морален. Няма сигурност без морал.“

Отразяват една зряла и дълбоко християнска гледна точка. За тази негова постъпка е обявен през 2000 г. за „праведник на народите“. По подобен начин за праведници са обявени още и народният представител Петър Михалев, журналиста и комунист Димо Казасов, търговеца Асен Суичмезов, революционера от ВМРО Владимир Куртев, юриста Иван Момчилов. Такива са също и Димитър Пешев и екзарх Стефан. И днес в Израел има множество паркове, площади и паметни плочи, носещи имената на българи, участвали дейно в спасяването на своите съграждани и приятели.

***

От 26 август 1944 г. царство България обявява неутралитет във войната между СССР и нацистка Германия. Правителството на Иван Багрянов прави опити да накара немските войски, намиращи се на наша територия да напуснат държавните граници. Преговори за сепаративен мир се провеждат в Египет, но неуспешно. Страната ни изпада в политическа криза. На 5 септември Съветският съюз обявява война на царство България, а на 8 септември войските на Трети украйнски фронт преминават северната ни граница. На 9 септември се извършва държавен преврат, в следствие на който страната ни попада под продължило половин век комунистическо управление.

[1] От немски, дух на епохата
[2] Виж тук .

 

 

Независим журналист, християнски апологет и икономист. Завършил е висшето си образование в УНСС, откъдето има бакалавърска степен по журналистика и в момента следва магистратура във Финансово-Счетоводния факултет. Интересите му са насочени към изследването и опознаването на европейските и средиземноморските култура, народи и религии и съжителството между тях, но също така и към съвременните икономически и политически теории, които могат на направят това съжителство успешно и възможно.

Share This