fbpx

Спи спокойно, Търпане

На 12 декември 1951 година „народната власт“ екзекутира Георги Маринов-Търпана, командир на български горянски отряд, и още 10 горяни. Първоначалният ми порив беше да напиша „разстрелва“, но се спрях на „екзекутира“, тъй като не е сигурно, че в случая са използвани куршуми – според някои твърдения горяните са ликвидирани с кирки и лопати.

Георги Маринов-Търпана е роден на 6 май 1915 г. в село Михайлово (сега Жельо войвода). След 09.09.1944 г. е един от основоположниците на горянското антикомунистическо съпротивително движение. Организира и поема командването на известната Втора сливенска чета, която действа в Сливенския балкан.

Пролетта и лятото на 1951 година са кулминацията в разрастването на горянската съпротива. Хиляди противници на режима водят въоръжена борба в планините. Нелегалното радио „Горянин“, което координира иначе децентрализираното движение, призовава горяните да се насочат към Сливенския балкан, където се сформира горянска армия. Комунистическата власт изпраща близо 13 хиляди милиционери и войници в района, за да попречат на горяните да се присъединят към четата на Търпана.

Решителното сражение е в началото на юни, когато лично държавният глава Вълко Червенков и вътрешният министър Георги Цанков стават преки свидетели на най-голямото унижение на комунистическата държава – шест хиляди милиционери и войници обграждат 106-членния горянски отряд, но част от горяните, начело с ранения на 12 места Търпан, успяват да разкъсат обръча. Впоследствие, бунтовниците са заловени. И както стана ясно, екзекутирани.

72 години по-късно, на 12 декември 2023 година, започна реалното демонтиране на позорното окупаторско капище в центъра на София. Издигнато през 1954 година именно като символ-предупреждение, че ако българската комунистическа власт не успее да се справи сама с горянската съпротива, винаги може да повика на помощ Съветската армия. Безсилен съм да опиша вълнението от тази символика…

Имах честта да познавам г-жа Радостина-Смарагда Георгиева – внучка на Търпана и автор на книгата „Горяните в Източния Балкан“. Изключителна жена, която въпреки здравословните си проблеми излъчваше огромна енергия и жизненост. Беше отдадена на каузата за популяризиране на истината за горянското движение – за да се знае, че българите не винаги сме били „най-верния сателит на Москва“. Отиде си от този свят през 2018 година – твърде рано, твърде млада. Ден преди „вечерното рязане с флекс“ на МОЧА стана ясно, че профилът ѝ във Фейсбук е хакнат. Но като си гледам фийда в същата социална мрежа, не мога да не възкликна: „де ти е, аде, жилото? Де ти е, смърте, победата?“

Има един парадокс, за който продължавам да нямам обяснение. Защо, аджеба, хора с българското знаме на профилната снимка, ридаят безутешно за нарязването на един окупаторски паметник на чужда армия? Армия на чужда държава, обявила ни война без причина от военен характер (към 5 септември 1944 година германските войски са напуснали или са в процес на изтегляне поне от „старите предели“ на Царство България), а нейните войници и офицери са грабили българско имане и са изнасилвали български жени. Не бих си позволил да обяснявам този феномен само със „стокхолмски синдром“ и „пренаписване на историята“, защото може би нещата са по-дълбоки. Позволявам си да отбележа, че твърде често българското знаме по профилните снимки се оказва фасада, зад която прозират слугинаж, национално комплексарство и откровено родоотстъпничество. Но това в никакъв случай не означава ние, българските патриоти, националисти и дори шовинисти, да се дърпаме от знамето, напротив.

Защитниците на МОЧА оправдават съществуването му с „победата над нацизма/фашизма“. Без значение, че ако паметникът символизира безусловната капитулация на нацистка Германия от 8 май 1945 г., то тази капитулация е постигната без нито една битка между съветските и немските войски на българска територия (за сметка на това, заслуга за 8 май 1945 г. има и българската армия, при това в не една и две битки). По-интересното е друго.

Вече споменахме за горянското движение след 09.09.1944 г. и най-мащабната му битка – тази в Сливенския балкан от 1-2 юни 1951 г. Преди 09.09.1944 г. съществува партизанско движение, насочено формално срещу силите на Оста, а на практика срещу тогавашната българска власт. Най-голямата битка между правителствени и партизански части е битката при Батулия от 23 май 1944 г. В нея срещу 200 партизани държавата изпраща 800 души войници и жандармерия (вторите – професионалисти, специално подбрани за действия в условията на партизанска война). А комунистическата власт в подобна ситуация хвърля в огъня хиляди…

И най-важното: царската власт не си и помисля да издигне паметник на Вермахта, за да сплаши партизаните. Независимо, че българите в „новите земи“ посрещат немските войски като освободители.

В заключение: трябваше да минат 34 години от падането на Берлинската стена и 30 години от онова легендарно решение на Столичния общински съвет, за да започнем да демонтираме националния срам от центъра на столицата. Демонтирането на лъжите от съзнанието на много българи сигурно ще отнеме още повече време. Но все отнякъде трябваше да се започне.

Спи спокойно, Търпане…

Споделете:
Димитър Петров
Димитър Петров

Димитър Петров е магистър по Социология от СУ "Св. Климент Охридски" и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия. Член на Контролния съвет на Младежки консервативен клуб. Секретар е на "Един завет" - клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България.