Род Дрехер е старши редактор в “Тhе American Conservative”. Бил е автор и редактор в “The New York Post”, “The Dallas Morning News”, “National Review” и др.
Преди пет години, получих телефонно обаждане от американски лекар, който беше доста разтревожен. Разказа ми, че неговата майка е емигрирала в Америка от Чехословакия. Когато била млада, тя излежала шест години като политически затворник, защото е била част от нелегалната католическа съпротива срещу комунизма. Днес, като възрастна дама, живееща със сина си и неговата съпруга, тя му казала: „Нещата, които виждам в тази държава днес, ми напомнят на идването на комунизма в родината ми.“
Тя говореше за растящата нетолерантност, дори истерия, от страна на левите, срещу всичко, което влиза в конфликт с тяхната идеология. Аз знаех, че политическата коректност беше голям проблем, но това ми звучеше преувеличено. Може би тя е просто уплашена възрастна жена, помислих си.
Но, през следващите няколко години, започнах да говоря с емигранти от съветския блок – мъже и жени, които някога са живели в комунизма, но са избягали на запад. Питах ги: „Какво виждате днес? Права ли е тази възрастна чехкиня?“
Отново и отново, чувах същия отговор: „ДА! Това наистина се случва тук. Усещаме го с цялото си тяло.“ Почти всичкитези хора са разочаровани и ядосани, че нито един американец не им вярва.
Разбирам скептицизма. Самият аз бях скептичен, когато докторът ми се обади за първи път. Днес, обаче, след като интервюирах много от тези хора и прекарах по-голямата част от последната година, пътувайки в бившите комунистически държави в източна Европа, за да интервюирам бивши дисиденти и политически затворници, аз съм убеден, че те са прави. Александър Солженицин каза:
„Винаги съществува тази измамна увереност: ‚Тук няма да стане така; такива неща са невъзможни.‘ Уви, цялото зло на двадесети век е възможно навсякъде по света.“
Това не само е възможно тук, в либералния демократичен Запад, но дори в момента придобива форма. Хора, които са живели в комунистическия тоталитаризъм се опитват да ударят камбаната. Те се опитват да събудят останалите от нас преди да е станало твърде късно. Както Марек Бенда, чешки политик, произхождащ от дисидентско семейство, ми каза миналата година в Прага: „Битката за свобода никога не е спирала. Само едно поколение ни дели от тиранията.“
Битката срещу новия тоталитаризъм е битката на нашето поколение. Тя е тук. Случва се сега. И не може да бъде избегната.
Преди да продължим тази сутрин, нека дефинираме понятието. Какво е тоталитаризъм?
В класическото си изследване от 1951 г. „Произход на Тоталитаризма“, Хана Аренд изследва двете движения – нацизма и комунизма – в опит да установи защо са допаднали на масите. Тоталитаризмът прави всеки аспект от живота политически. Той не просто изисква покорство от хората, но се опитва да принуди всеки да приветства собственото си потисничество. Трябва да възприемем управляващата идеология и да я превърнем в наша собствена. Както Джордж Оруел казва, целта е всички да се научат да обичат Големия Брат.
Много от условията, които Аренд вижда като „лехите“ на тоталитаризма, са налице днес, в нашите разлагащи се либерални демокрации. Това е кратък лист от пред-тоталитарните знаци на Аренд, които виждаме много силно изразени в нашето общество:
• Ширеща се самотност и социална
атомизация
• Загуба на вяра в институциите и йерархиите
• Желание за прекрачване на границите
• Увеличаване на силата на идеологическото мислене
• Увеличената употреба на пропаганда
• Цененето на лоялността – към човек или към идеология – повече отколкото на
експертизата
• Политизирането на всичко
Както аз го виждам, имаме две важни неща, които ни различават от пред-комунистическа Русия и пред-нацистка Германия.
Първо, всепоглъщащата идеология сред нас не е расистки национализъм или Ленино-марксизъм, а по-скоро глобалистка, жертво-центрична политика за идентичност, често наричана „социална справедливост“. Революционната класа не е германския volk или международния пролетариат, а „маргинализираната“ и „потиснатата“ – Свещената Жертва. Както болшевизма, социалната справедливост е утопичен политически култ. Тя звучи като политическа платформа, или, може би, терапевтична система за управление, но най-добрият начин да бъде разбрана е като фанатична религия.
Второ, технологичната среда днес е много по-различна от тази преди сто години, когато възникват тоталитаризмите на XX в. Най-важната разлика е, че сега ние предоставяме целия човешки живот и опит като цифрови данни, които могат да бъдат съхранявани, филтрирани и експлоатирани от заинтересованите държави и заинтересованите капиталисти от Гугъл, Амазон и други. Народната република Китай, например, днес има възможностите и желанието да следи и контролира собствените си граждани до ниво, за което Мао, Сталин и тоталитарните тирани на XX в. са можели само да мечатят.
Ето защо много от нас много бавно успяват да оценят тоталитарната природа на съвременния либерализъм. Защото настъпващият тоталитаризъм няма да бъде версия на мрачния сценарии, който си е представял Джордж Оруел в „1984“. Вместо това, ще бъде по-скоро като алтернативната антиутопия, описана от Олдъс Хъксли в „Прекрасният нов свят“. Оруел си представя свят, много подобен на сталинистка Русия, където държавата контролира обществото чрез страх, болка и терор. Вместо това, Хъксли си представя свят, в който държавата контролира масите чрез управление на удоволствието и комфорта.
Западното общество ще предостави политическата власт на държава и на власти, които обещаят да защитават неговите терапевтични желания – особено увеличаването на сексуалната свобода. Ще го направи чрез някаква версия на китайската кредитна система, в която свободата на индивида в обществото се определя от алгоритъм, който награждава или наказва на база вярванията на индивида, неговите прятели и прочие. Както в „Прекрасният нов свят“, най-важните ценности ще бъдат „сигурността“ и „благополучието“. Ако религиозните и политическите свободи застрашават някое от двете, тогава ще трябва да бъдат елиминирани. Това вече се случва в университети и други институции, които, по много съветски начин, заклеймяват инакомислието като патологично.
Това е, което американският обществен критик Джеймс Поулос нарича „Розова полицейска държава“. Розовата полицейска държава, която ръководи правителството, академичните и културните институции, както и големите корпорации, е формата, която придобива новият тоталитаризъм.
Е, как да се противопоставим? Добрата новина е, че има хора, които пазят жив спомена за комунистическия тоталитаризъм. Те са виждали този тип неща и преди. Те предупреждават останалите от нас, че сме се запътили към капан. Трябва да ги чуем.
Днес ще чуете изказвания и коментари от мои колеги, които ще говорят за съпротивата с политически изрази. Това е важно. Но нека започнем, като поговорим за културната съпротива, без която политическата съпротива не може да успее.
Първо, ние трябва да си върнем и да защитим културната си памет.
Когато нацистите навлезли в Полша, техните крайни планове били не просто да управляват Полша, но да унищожат полската нация. Немцитве възнамерявали да направят това по начина, по който го правят всички тоталитаристи: чрез контрол върху културната памет на поляците. Те трябвало да накарат поляците да забравят историята си, както и своята религия.
Млад полски актьор, Карол Войтила*, се посветил на патриотичната съпротива. Но той не е взел в ръка пистолет! Той и неговите приятели от театъра написали и поставяли нелегални постановки на религиозна и историческа тематика. Тези театрални събития се случвали тайно. Ако Гестапо разберяло за тях, всички актьори и публиката са щели да бъдат застреляни. Войтила и неговите театрални другари буквално са поставили живота си на карта, за да запазят жива културната памет на нацията си.
Ние трябва да правим същото днес. Глобалистите се опитват да засрамят нациите заради тяхното наследство, по същия начин, по който са го правели комунистите спрямо масите, които са искали да контролират. Трябва да се противопоставим на това! Не е нужно да вярваме в триумфалисткия мит за златната ера. Само трябва да се огледаме около себе си с очите на благодарността към добрите и красиви неща, които нашите предшественици са ни дали – и да ги защитаваме като наши собствени.
Трябва да добавя, че идеологията на потребителския капитализъм също се опитва да ни откъсне от миналото ни. По-лесно е да ни продават неща ако не сме нищо друго, освен индивиди, определяни от желанията си. Ние от Съпротивата трябва да заявим, че някои неша не се продават! Както Йоан Павел II каза, човекът не е направен за пазара; пазарът е направен за човека.
Второ, трябва да установим и да защитаваме солидарността. Не говоря специфично за полският търговски съюз. Говоря за нещо по-интимно: връзките между малки групи от хора.
Във всяка посткомунистическа държава, която посетих, чух същото нещо от бившите дисиденти: че силните връзки на солидарност с другите са им давали кураж да се борят. Миналата година стоях в тайна подземна стая в Братислава, където католически самиздат се е печатал в продължение на десетилетие. Мой гид беше Ян Симулцик – историк, който през 80-те години е бил част от нелегалното разпространение на този самиздат. Той ми сподели, че като всеки друг в движението, и той е бил уплашен, но другарството на приятелите му е давало кураж да продължи.
Д-р Вацлав Бенда, герой на чешката съпротива, работел за това да събира чехите заедно, лице в лице, за да им напомня, че всъщност са хора. Държавата е деморализирала хората, като ги е карала да се чувстват изолирани и самотни. Както д-р Бенда е разбрал – простият акт на изграждане отново на социална солидарност е бил контрареволюционен. В днешно време, държавата не ни принуждава да изберем самотата и изолацията зад светещите екрани; ние го правим сами. Ние може да отвърнем на удара, като изградим отново връзките на общността по практични начини.
Трето, трябва да укрепим религията си. Нямам предвид просто да ходим повече на църква. По-скоро, трябва да бъдем много по-радикални. В книгата си “The Benedict Option,” аз пиша за св. Бенедикт Нурсийски, християнин от VI в, който отговорил на разпада на реда на Римската империя, чрез изграждането на паралелно общество, отдадено на дисциплинирана молитва и служба на Бог. През следващите няколко века, бенедиктинските монаси са играли изключително ключова роля в цивилизоването на варварска Европа. Всичко започнало, обаче, с това, че св. Бенедикт развил християнски начин на живот, който бил гъвкав в лицето на необичайните трудности в периода на ранното Средновековие.
Последната неделя направих поклонническо посещение на пещерата в Субиако, където Бенедикт е живял сам три години като отшелник, молейки се и постейки, търсейки волята Божия. От тази малка дупка в склона на самотна планина е покълнало семето на вярата, която, през следващите векове, ще построи отново Западната цивилизация. Ако се чувствате безсилни и отчаяни, отидете в Субиато и вижте какво Бог може да направи с човек, който постави търсенето Му над всичко останало.
Днес живеем в пост-християнска цивилизация. Точно сега, докато има време, християните на местно ниво трябва да се отдадат на изграждането на нови начини да се изживеят старите истини. Всеки един от анти-комунистическите дисиденти, които интервюирах, беше силно вярващ християнин. Павел Скибински, биограф на Йоан Павел II, ми каза, че човечеството е като хвърчило. Докато е свързано със земята с въже, то може да лети много високо. Но ако въжето се скъса, хвърчилото пада на земята.
Ние сме хвърчилото. Въжето е нашата връзка с Бог. Без Бог от Библията ние няма да можем да издържим и на наближаващия тоталитаризъм, и на успоредното изкушение да възприемем зли форми на съпротива.
Ето какво имам предвид. През 1939 г., английският поет Уистън Хю Одън живеел в Манхатън. Той посетил кино прожекция в част на града, където живеели доста германски емигранти. Когато започнал кинопрегледа, в който се описвало нацисткото навлизане в Полша, германци от публиката се изправили на крака и започнали да крещят, „Избийте ги! Избийте ги!“
Одън бил дълбоко шокиран от разголената злоба на нацистките подръжници. И разбрал, че обикновения хуманизъм няма да е достатъчен за да бъде победена тя. След това мрачно Богоявление, Одън се завърнал към църквата.
Накрая, ние трябва да направим най-контрареволюционното нещо от всичко: да прегърнем страданието. Това удря право в сърцето на Розовата полицейска държава и нейния терапевтичен тоталитаризъм.
Ако не си готов да изстрадаш изгубен социален статус, ако не си готов да изстрадаш загубата на работа, ако не си готов да изстрадаш загубата на свобода – и, ако се наложи, дори живота си – в интерес на истината, ти вече си се предал на злото. Това е урока, който учим от анти-комунистическата съпротива. Есенцията на тяхната християнска надежда е, че страданието има най-голямо значение, ако е добавено към преобразяващите страсти на Исус Христос.
Готовността да страдаш за истината е същността на последното послание, което Александър Солженицин даде на руснаците в навечерието на изгнанието си през 1974 г., в есе, озаглавено „Не живей с лъжи!“ Няколко години по-късно, чешкият дисидент Вацлав Хавел прикани своите читатели да „живеят в истина“. Хавел разказал история за продавач на зеленчуци, който бил поставил табела „Работници от всички страни, обединявайте се!“ на прозореца на магазина си – не защото вярвал в този лозунг, а защото не искал неприятности.
Един ден, той премахнал табелата от прозореца, защото искал да живее в истина. И той щял да страда за това, казал Хавел. Той можело да си изгуби бизнеса. Нямало да му разрешават да пътува. Децата му нямало да влязат в университет. Страданието щяло да е истинско. Но неговото действие щяло да има непреходна стойност. Смиреният зарзаватчия ще е показал, че е възможно да откажеш да се съобразяваш с официалните лъжи. Възможно е да живееш в истина.
Животът на Вацлав Хавел, първият президент на свободна Чехословакия, и на останалите анти-комунистически дисиденти, показват, че тези, които са готови да страдат за истината, може, в крайна сметка, да триумфират. Много малка част от дисидентите са вярвали, че комунизма може да свърши по време на техния живот. Те са се борели с комунизма, защото това е било правилното нещо. Ами ние? Какво ще направим ние в нашето време и място?
Розовата полицейска държава е по-мека от тоталитарните си предшественици, но в своята идеология на глобална хомогенизация и технологичен обхват, тя не е по-малка заплаха за съществуването на религията, на семейството, на традициите и на хората. Да, ние трябва да ѝ се противопоставяме политически, когато можем, но трябва да се борим с нея и в самите себе си.
Искам да приключа, като ви разкажа за един забравен герой, който заслужава да бъде преоткрит. През 1943 г. хърватски йезуит на име отец Томислав Поглайен организирал католическа анти-нацистка съпротива в родната си страна. Когато научил, че Гестапо ще го арестуват, свещеникът избягал в родината на майка си – Чехословакия. Там взел последното име на майка си – Колакович – и започнал да организира католическа анти-комунистическа съпротива.
Защо анти-комунистическа съпротива? Отец Колакович знаел, че немците ще загубят войната. Но както казвал на младите словашки католици, които се събирали около него – комунизмът вероятно щял да дойде на власт в тяхната страна. А това, пророкувал той, ще доведе до ужасяващо преследване на Църквата.
Отец Колакович не стоял просто да чака това да се случи. Вместо това, той организирал клетки из цялата страна – групи млади католици, които събирал за молитва, изучаване на Библията и лекции. Те се обучавали и на изкуството на съпротивата – например, как да издържат на разпит. Те съставили мрежата на съпротивата в словашкия регион. Когато комунистическата диктатура се установила през 1948 г., мрежата на отец Колакович била готова. Тя се превърнала в гръбнака на нелегалната църква, която била основния източник на словашката антикомунистическа съпротива.
Днес ние очакваме нов отец Томислав Колакович – визионер, който умее да чете знаците на времето и който проправя пътища на живота и социалните мрежи, способни да издържат на настъпващото зло.
Приятели, един начин да дефинираме надеждата е бракът на ПАМЕТТА със ЖЕЛАНИЕТО. Ако можем да си спомним какво сме имали някога и пожелаем да го имаме отново, има за какво да се надяваме. Няма по-добро място от Рим да осмислим културната памет на нашата обща цивилизация. От пещерата на св. Бенедикт в Субиако, през скрития театър на Войтила по време на окупацията; до подземната стая на братиславксия самиздат – всичко това са части от културната ни памет. Нека тези спомени оформят нашите желания – за Бог, за истина, за свобода и за дом – и нека те дадат живот на радостта от съпротивата.
Певод от английски: Александър Маринов
*Карол Войтила е светското име на папа Йоан Павел II
