fbpx

Талибанокрация: чисти сметки, добри приятели

Време за четене: 4 мин.

Обявеният кадрови състав на правителството на талибаните е функция на три основни рефлексии (сметки, които лидерите на движението са били длъжни да направят, за да стигнат до такъв кабинет).

Първата рефлексия касае баланса на силите в самото ислямистко движение. Част от аргументите за избирането за министър-председател на Мохамад Хасан Ахунд трябва да се търсят в посока на постигането на равновесие между двете основни шури (съвета) в движението – в пакистанските градове Куета и Пешавар (Молла Ахунд е част от съвета в първия град). Куета е съсредоточието на южния клон на талибаните (около Мохамад Якуб, син на основателя на движението Мохамад Омар), докато Пешавар е епицентърът на влияние на източния клон на ислямистите и конкретно на Сираджудин Хакани (лидер на „Мрежата на Хакани“ и син на нейния някогашен основател Джалалудин Хакани). Това разделение, разбира се, тук е представено относително, доколкото то е по-сложно, тъй като се обуславя и от пресичането на различните племена пущуни (дурани, гилзаи, задран и т.н.).

Въпреки че молла Ахунд е от Кандахар, който е своеобразната столица на южния клон на талибаните, се предполага, че той трябва да осигури по-гладко функциониране между различните лобита и племена сред талибаните. Възможно е поради подобна причина молла Ахунд да е бил предпочетен пред сочения за фаворит за поста на министър-председател и много по-добре познат на запад Абдул Гани Барадар (именно молла Барадар води преговорите с американците). Последният бе ръководителят на политическия офис на ислямистите в Доха, Катар, и де факто лидер на организацията при липсата на публични изяви на Хибатула Ахундзада.

Втората рефлексия, която е изиграла роля за формирането на правителството на талибаните в този му вид, има регионален характер. Тя касае режима на „приятелска конкуренция“ между Катар и Пакистан по отношение на влиянието, което имат Доха и Исламабад върху талибаните. Съображенията на Пакистан са свързани с това, че Катар – където преди години бе създаден международният офис на ислямистите – може да играе ролята на финансов донор за талибаните, което да ги направи по-малко зависими от Пакистан. Неизбирането на молла Барадар за министър-председател на Афганистан вероятно е знак именно за това: Исламабад се опитва да минимализира ролята на онези талибани, които стоят по-близо до Катар или имат вече изградена комуникация с други държави. Последното е важно, тъй като Исламабад се опитва да играе ролята на посредник между талибаните и света: легитимирайки талибаните пред света и света пред талибаните. А офисът в Доха, който има собствена легитимност и изградена мрежа от връзки и контакти, очевидно пречи за налагането на подобно опекунство.

Въпреки вероятния натиск от Исламабад, равновесието в движението на талибаните оправдава влизането на ислямисти, които бяха част от офиса в Катар. Освен молла Барадар, който ще бъде първи заместник на министър-председателя Хибатула Ахундзада, други разпознаваеми имена са тези на Амир Хан Мутаки и Шер Абас Станикзаи, които ще ръководят министерство на външните работи на талибаните. С това „квотата от Доха“ далеч не се изчерпва.

Третата рефлексия пък касае създаването на такова правителство на ислямистите, което ще филтрира състава на кабинета по такъв начин, че в него да намерят колкото се може по-малко място онези талибани, които са конкретно критични към ролята на Исламабад в Афганистан, вече отвъд конкуренцията между Катар и Пакистан. В този контекст трябва да припомним, че в дните, в които талибаните водеха офанзивата си срещу съпротивата в Панджшир и договаряха своя кабинет, в Кабул бе шефът на Междуведомственото разузнаване на Пакистан Фаиз Хамид. Ръководената от него разузнавателна служба има особено близки отношения със спомената по-горе мрежа на Хакани, която е част от по-широкото движение на талибаните. Ерго, посещението на генерал-лейтенант Хамид в столицата на Афганистан може да се мисли в посока оказване на кадрови натиск при формирането на кабинет на ислямистите, който да придобие по-удобен за Исламабад състав. Така например, молла Барадар, който е лежал в пакистански затвор 8 години (поради това, че се е опитвал да води преговори с правителството в Афганистан и с американците без санкция от Исламабад), няма да бъде министър-председател. А Сираджудин Хакани, ръководител на едноименната мрежа, стояща близка до Междуведомственото разузнаване на Пакистан, ще бъде министър на вътрешните работи.

Всичко това означава, че в процеса на формиране на своя кабинет, талибаните са се водили от следните принципи.

Един път, да съхранят относителното единството на движението и баланса между неговите различни лобита (когато общият враг в лицето на американците вече не е в Афганистан, това ще е по-трудно, отколкото бе досега). Втори път, да удовлетворят интереса на част от своите основни партньори през последните две десетилетия като Пакистан, на принципа „чисти сметки, добри приятели“.

От всички споменати имена, разбира се, най-отгоре стои това на върховния лидер и емир на Афганистан – Хибатула Ахундзада. Това ще е човекът, който ще има определящата дума в религиозно-политическите и военните решения на страната. Интересното и при емира Ахундзада, и при министър-председателя молла Ахунд е, че и двамата са по-скоро с религиозен, отколкото с военен профил (впрочем, и за двамата появата пред камери и фотоапарати е харам, т.е. нещо забранено). А това ни подсказва, че Ислямско емирство Афганистан, тази талибанокрация, която ще съществува като петно между Централна и Южна Азия, може и да е политически организъм отвън, но ще бъде религиозен отвътре.

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ