Всички ние робуваме на идеи или на обичаи. Това е написал преди почти два века френският драматург и поет Алфред дьо Мюсе. Тази равносметка, струва ми се, може да бъде отнесена и към Европа изобщо.
И понеже Европа е в женски род, нека си я представим като дама. Ако континентът ни е жена, то около кръста ѝ се въртят два обръча от идеи.
Широкият обръч обхваща в себе си периода от Ренесанса насам. Става дума за поставянето на високомерния човек в центъра на света, а самият свят започва да се мисли някак хоризонтално: „горе” и „долу” биват заменяни все повече от „ляво” и „дясно”. Времето се превръща в дреха на прогреса, а животът става прекалено материален и емпиричен.
Тесният обръч обхваща в себе си периода от началото на XX-ти век до ден днешен. В този период избуяха идеологиите на рационализма: от съветския тоталитаризъм през миналия век до разкопчания либерализъм днес. Общото между тях е поточната линия, шаблонът, колективните права и винаги висящата във въздуха закана за „ну, погоди” („само почакай”), без значение дали репликата идва от руския вълк или от американския котарак Том.
Разбира се, двата обръча от идеи са свързани помежду си и често се допълват.
Така например френската революция намира своето логично продължение в болшевишката век и половина по-късно. Метежите на прогресивните авангарди – якобинци, болшевики, климатични алармисти – не са създали света, но го „облякоха” терминологично и концептуално. Замислете се само колко разстояние съществува вече между това, което ни заобикаля, и думите, с които трябва да го отнасяме; между света и наричането му.
Така или иначе, тези два обръча представляват „Европа на идеите”. Европа на прогреса и развитието, в която има обезателна релация между секуларизма и науката. Европа на френския рационализъм, британският емпиризъм и германско-руската метафизика. Европа, чието евангелие се пише и изговаря от шведска климатична активистка.
Днес обаче „Европа на идеите” буксува. Европейският съюз, който тези дни и формално стартира дискусия за бъдещето си, губи позиции спрямо онези два актива, които ще определят облика на света през сегашния век: технологиите и информацията. XXI-ви век е векът на технологоса (от технология и слово на древногръцки – логос). Технологосът е ядреното оръжие на нашето време. В същото време обаче ЕС – като осъществена мечта на ренесансовия човек – изостава точно там, където „Европа на идеите” винаги е била най-силна: в прогреса и развитието.
Няколко десетилетия след разпадането на СССР, ЕС е загубил конкуренцията в технологиите от САЩ, но започва да изостава в този параграф и от Китай.
В света на технологиите ЕС все повече изглежда като CD в компанията на флашки.
ЕС определено не се справя и със съхранението и контрола на информацията. Американски компании боравят с данните на европейски потребители, при това, без да осигуряват необходимата за това защита. А Руската Федерация често марширува с пропагандата си в европейския публичен дискурс.
Ако Йохан Гутенберг трябваше да направи своето откритие днес, печатната машината нямаше да бъде създадена в Европа. Днес печатната машина по-скоро би била американска технология, сглобена в Китай, която бълва хибридни заглавия.
На този фон, в ЕС се водят сурогатни дебати.
Първият такъв дебат е този за федерална Европа или Европа на отечествата. Това не е маловажен казус, но все пак е разговор за инструменталното случване на ЕС. Т.е. как да се реализират нещата в общността: ще има ли секторен федерализъм и ако да, къде започват и къде приключват границите му; как ще се вземат решенията – с мнозинство или с абсолютен консенсус от държавите членки; кое ще бъде с прима – правото на ЕС или националното право на страните-членки; ще има ли законодателна инициатива Европейския парламент; балансът на отношенията между Европейския съвет и Еврокомисията и т.н..
Вторият такъв дебат касае разговора за различните скорости на интеграция – единен ЕС или ЕС на центъра и периферията (членство в Еврозоната и Шенгенското пространство са класически маркери, по които върви разделението). Изтегленият от ЕС миналата година общ заем на стойност от 750 млрд. евро, предназначен за възстановяване на общността от коронакризата, показа обаче, че това разделение между център и периферия в ЕС всъщност невинаги може да се редуцира до Западна и Източна Европа. Напротив, когато става дума за пари, разломът се вижда по-скоро между Северна и Южна Европа: т.нар. „Пестеливата четворка” (Холандия, Швеция, Австрия и Дания), плюс Финландия, срещу Испания, Италия и Гърция. Платежоспособният и фискално-дисциплиниран Север все по-трудно желае да се ангажира с липсата на финансова стабилност на Юга. И това е много различен разговор от този, който се води между Западната и Източната част на ЕС, касаещ демокрацията и върховенството на правото.
Ако първият дебат, свързан с федерална или отечествена Европа, е разговор за степента на интеграцията, то вторият такъв, отнасящ се до Европа на центъра и периферията, е разговор за скоростта на интеграцията на ЕС.
Първият отнася към отговор много или малко, вторият – към бързо или бавно. И нито един от тези два дебата не отговаря на въпроса КАКВО ще се случва много/малко и бързо/бавно. Ако ЕС бе автомобил, той щеше да има посока и скорост, но шофьорът нямаше да има представа какво кара в крайна сметка – трабант или мерцедес. Последното се дължи на това, че въпросните дебати са преди всичко разговори за технологията, а не за същността на ЕС. Спорим за рамката, а не за съдържанието на самата картина.
А истинският концептуален дебат, който трябва да се проведе, стъпва на равносметка в каква кондиция е ЕС като продукт на „Европа на идеите”. Как се стигна дотук, че ЕС изостава точно в идеите, когато става дума са двата най-важни ресурса днес – информацията и технологиите? А има ли „Европа на идеите” алтернатива?
Стрелките на часовника познават само една посока. Това означава, че във века на информацията и технологиите, ако иска да остане конкурентноспособен субект на международната сцена, ЕС е длъжен да се развива в ускорен порядък. Да ходи не е достатъчно, Брюксел трябва да тича. А който тръгне срещу технологиите и информацията, рано или късно ще бъде пободен от тях.
„Европа на идеите” обаче никога не е била пълния разказ за битието на Стария континент.
Човешката природа не е софтуер, който може да бъде ъпгрейднат. Културната антропология не е приложение, което може да бъде свалено на телефона. Демокрацията също. И технологиите трябва да служат на ценностите, а не обратното. А самите ценности си личат най-добре в обичаите и нравите на хората. Те също са обръч, който се върти на талията на Европа. И ако технологиите са универсални, то опитът и традициите не са. Синтезът на опита и традициите отлежават в историческата памет. А тя не е като компютърната: не може изведнъж да бъде наблъскана с допълнителни гигабайти.
Все пак именно обичаите и традициите, характерни за Стария континент, ни правят европейци. А не технологичната революция в джоба ни.
По Алфред дьо Мюсе, всички ние сме роби на идеите или на обичаите. Ако Европа не спре да пренебрегва своите обичаи, ще продължи да бъде роб на идеите, но те дори няма да са нейните, а ще бъдат чужди идеи. Това е най-важната информация, от която ЕС има нужда към момента.
