В своята най-нова статия съпредседателят на групата на консерваторите и реформистите в Европейският парламент професор Ришард Легутко описва назряващата битка за същността, историята и културата на съвременна Европа през контекста на възроденото усещане на национална увереност сред източноевропейските народи.
Ришард Легутко (автор на оригиналната публикация)
Ришард Легутко е съпредседател на групата на консерваторите и реформистите в Европейският парламент, професор по философия в Ягелонският университет в Краков, автор на книгата „Демонът в демокрацията: тоталитарни изкушения в свободни общества“ (Encounter, 2016).
Съпротивата срещу комунизма в Източна Европа беше осъществена под знамето на единството, или по-точно (както поляците първи откриха), на солидарността. Но след като тоталитарната система се разпадна, солидарността – както и движението “Солидарност” – започнаха да се разпадат, а разделението между дисидентите започна да определя политическия живот. “Никаква изненада”, може да се каже. В края на краищата, политиката борави с разделенията и как да се справим с тях. Забележителното обаче е начинът, по който новите бойни линии, които се появиха в края на 80-те години на миналия век, станаха централна точка в политиката в цяла Европа, включително на Запад.
Движението “Солидарност” беше комбинация от либерални, консервативни и социалистически елементи, възможно единствено в уникално по рода си време и място, когато атеисти се срещаха в църквите и присъстваха на Светата Литургия; когато патриотизмът, националната независимост и традицията бяха в сърцата на либералите и социалдемократите; когато консерваторите искаха да бъдат либерални, а националистите наричаха себе си европейци. Но този момент не можеше да продължи задълго и след като режимът падна, дълбоките политически разделения се появиха отново – не само защото врагът, който превърна тези иначе несъвместими групи в съюзници изчезна, но и защото възстановената политическа свобода изискваше ясни очертания на идеологическите различия. Онези вляво бързо решиха отново, че религията е „крепостта на мракобесието“ и че консерваторите са „глупавата партия“. Онези отдясно видяха, че прогресистките сили отново са на поход и че няма да бъдат пощадени.
Две нови книги представляват двете страни във възникващата битка за Европа. Първата, публикувана в Чешката република, е колекция от есета от полски политически анализатори, които се идентифицират или са идентифицирани от други като консерватори. Колекцията е озаглавена „Pravým Okem“ или „Изглед от дясно“. Чехите и поляците в миналото си сътрудничаха в борбата срещу комунистическия режим и оттогава насам има взаимен интерес към политическия и интелектуалния живот между двете страни, както отляво, така и от дясно.
Втората книга носи доста смущаващото заглавие “Byliśmy głupi”, или „Бяхме глупави“. Тази изповед е на Марчин Крул, професор във Варшавския университет и един от онези интелектуалци, които отстояваха демократичната опозиция по време на комунистическата власт и по-късно подкрепиха новото политическо статукво, възникнало в Полша след 1989 г. Заглавието предполага, че Крул възнамерява да предложи самокритична оценка на безумието на това учреждение, което управлява Полша в продължение на двадесет и няколко години. Но заглавието е подвеждащо: самокритиката не е истинска, а книгата е по-скоро изтънчена демонстрация на самодоволство и увереност в собствените позиции.
Съществува ли подобно нещо като източноевропейски консерватизъм? Изглеждa, че да, макар че разликите между консерватизма на различни източноевропейски държави не са незначителни. Човек може да прочете за тях в двете въведения към “Изглед от дясно” – първото, написано от Петър Фила, професор по политически науки и лидер на партията ODS, най-голямата опозиционна партия в Чешката република, а другото – от Мачей Ручай , директор на полския институт в Прага.
Религията предопределя най-големите разлики. Полша е преобладаващо католическа страна; Чехия до голяма степен е агностична; а Унгария е католическа, но със значителни протестантски малцинства. В Полша консервативът винаги означаваше тясна връзка с католическото християнство, дори за онези, които не бяха дълбоко вярващи. Не само консервативните, но и центристките партии никога не са подлагали под съмнение значението на религията в полската история и съвременна Полша. Дори левите партии са внимавали да не атакуват Църквата и християнството, осъзнавайки, че това би било политическо самоубийство. Всички опити за изграждане на силно антиклерикално политическо движение са се проваляли и вероятно ще се провалят в бъдеще. Има, разбира се, “отворени католици” в Полша, тъй като има навсякъде, повечето от тях интелектуалци като Марчин Крул, силно критични към църквата (с изключение на папа Франциск, когото хвалят до небето), крайно подкрепящи Европейския съюз и истерично противопоставящи се на сегашното консервативно правителство. Но за сега влиянието им върху полското общество е минимално.
В Чехия, поради своята дълга традиция на агностицизъм, християнството и католицизмът в частност са третирани с безразличие, често с недоверие или, както твърди Фила, липса на разбиране. Религията просто не е политическа сила. Партията на ODS, за която се твърди, че представлява консерватизъм, е повече либерална от консервативната. Нейн покровител е основателят на съвременната чешка държава Томас Масарик, чието отношение към религията беше по-скоро студено.
От 2010 г. насам Унгария е управлявана от партията “Фидес”, чийто лидер Виктор Орбан (протестант) многократно подчертава значението на християнството за Унгария и за Европа като цяло. Предсказуемо, тази последна точка провокира гневни реакции от политическите елити на ЕС. Но новата унгарска конституция, която Орбан успя да прокара в парламента през 2011 г., заявява тази връзка с християнството по недвусмислен начин: “Горди сме, че нашият крал Свети Стефан положи унгарската държавност на солидни основи и направи страната ни част от Християнска Европа преди хиляда години… Ние отчитаме ролята на християнството за запазване на националността. ”
В основните морални конфликти на днешния западен свят – относно аборта, еднополовия брака и т.н., Полша и Унгария открито представляват консервативната страна, бидейки може би единствените правителства в Европа или дори в целия Запад, които са последователно про-живот и за традиционната институция на брака. Защитата на живота от зачеването до естествената смърт е заложена и в унгарската конституция, въпреки че съществуващите закони – датиращи от предишните правителства – остават непроменени и правят абортите достъпни при определени условия. В Полша абортът е разрешен само в ограничени случаи. Чехия, от друга страна, застава с останалата част от западния свят по тези въпроси (или по-точно със западните съдебни елити).
Полша и Унгария по този начин заемат уникална политическа позиция на Запад. Срещу моралните революции, които Западът отприщи с изненадваща степен на фанатизъм, те защитиха семейството и неродените и потвърдиха необходимостта от религия. Това превърна тези страни в основните мишени за западния свят, критикувани и хулени от американски и европейски политици, журналисти, академици, художници, филмови и поп звезди.
За сега тези атаки довеждат единствено до консолидация на консервативните сили в Източна Европа. Колкото по-интензивни са атаките, толкова повече хора са убедени, че са част от по-голям културен конфликт. Старият аргумент, който преди известно време беше все още ефективен – анахронизъм, маргинализация, „на боклука на историята“ – е загубил своята сила. Някога беше достатъчен, за да посрами източноевропейците – да им каже, че трябва да слушат това, което се изповядва в Париж, Берлин и Ню Йорк, от онези, които са по-просветени, които представляват прогреса и водят западната цивилизация, или като им кажеш, че техните вярвания са остарели и смешни. Това караше източноевропейците да се снишат и замлъкнат.
Ритуалните декларации в подкрепа на хомосексуалните каузи, издавани от четиридесет и пет посланика всяка година преди ЛГБТ Парада във Варшава, не намали силната опозиция срещу легализирането на браковете между лица от един и същи пол в Полша. Нито пък позицията на страната за борба с абортите е отслабена в резултат от еднакво ритуалистичните критики, които Европейският парламент насочва срещу Полша, защото не гарантира на жените “репродуктивни права”. Европейската комисия и Европейският парламент претърпяха унизително поражение в опитите си да обърнат поляците срещу институционалните реформи на съдебната система. Външната критиката само засили подкрепата на избирателите за правителството.
Въпреки че е все по-малко ефективна, тази стратегия на посрамване и хулене не е изчезнала. Основният конфликт в страна като Полша е между две групи, които представляват две стратегии – едната, която се обръща към модата на „интелектуализма“ и другата, която я отхвърля. От една страна са онези, които са отвратени от полското общество, които го смятат за назадничаво и изпълнено с опасно остарели вярвания. Те искат то да се модернизира, което за тях означава то да получи нова либерално-демократична идентичност. Те се надяват да постигнат тази цел като подложат страната на някакво „просвещенско управление“ на местни елити и европейски институции, особено тези на Европейския Съюз. Полското общество, с други думи, се нуждае от психическо и социално превъзпитание. След това може да се присъедини към модерната цивилизация. Ева Томпсън от университета “Райс”, автор на “Изглед от дясно”, описва това отношение като израз на постколониален манталитет, в който хората, които мислят, че са свободни несъзнателно се опитват да имитират и да угодят на бившата колониална сила.
От другата страна са тези, които предпочитат да разчитат на отгледан в страната социален ресурс и потенциала на съществуващата политическа общност, а не на внесени отвън социални инженери. „Изглед отдясно“ представлява именно този тип мислене. Интересното е, че въпреки че всичките автори са обикновено наричани консерватори, аргументите, които изтъкват преобладаващо не са консервативни. Бронислав Уолщайн, например – известен писател и политически коментатор – използва аргументът на демокрацията. Той твърди, че политическата система, която се е появила както в Полша, така и в Европа (и след това в ЕС) след 1989 г., прилича на олигархия. Това, от което се нуждае, е демократизация. Мненията и стремежите на много групи, дори на мнозинството, се пренебрегват; идеологията на елита се налага на всички народи. Всъщност, от самото начало на новата политическа система в Източна Европа, нейните архитекти са били недоверчиви, дори презрителни към народа, така че техните демократични декларации са звучали някак лицемерно. Тяхното политически мото следва да е “Демокрация, да, но без демонстрации”.
Елитите се стремят към монопол. В края на краищата, който разглежда света единствено от гледна точка на прогреса и модернизацията, не може да позволи никаква легитимност на своите противници. За вярващите в модернизацията всичко друго, освен приемането на напредъка, е абсурд, който трябва да бъде премахнат, а не друга гледна точка. Не е чудно, че всеки път, когато този елит губи властта чрез народен глас, реагира гневно и не приема демократичните резултати. Това може да се види в реакцията на ЕС към правителствата в Полша и Унгария, но и в реакцията на голяма част от „културната общност“ в Полша спрямо сегашното консервативно правителство. На американците се предлагат редовни порции от този вид мислене в статиите на Ан Апълбаум за “Вашингтон пост”.
Един симптом на този манталитет е повторното появяване на думата “cham” (архаично „простак“) в полския публичен дискурс. Това е елитарен термин за обида по управляващото правителство и неговите поддръжници. Невъзможен да се преведе на английски език – той препраща към старото общество, структурирано на касти, в което той обозначаваше най-ниския слой – крепостните и селяните. “Cham” е не само човек, който е груб, зъл, необразован и неинтелигентен. Той също така е обществено презиран и заслужава да бъде там, където е – на самото дъно на социалната йерархия. С “cham” не спориш, когато е непослушен – просто пращаш слугите да го набият. Когато елитите прилагат думата “cham” към тези, които печелят изборите, те се поставят на мястото на старите земевладелци, живеещи във фантастични дворци, с изтънчени вкусове и култивирани умове, които са били свалени от сбирщина брутални, неграмотни селяни, заслужаващи да бъдат разбити, докато не разберат мястото си. Само тогава ситуацията би се върнала към нормалното.
Очевидно няма значение това, че сред поддръжниците на сегашното правителство са много университетски преподаватели, журналисти и адвокати, и че консервативното мнозинство в парламента като цяло е с много по-висока степен на образование от опозицията. Те всичките си остават „cham”-ове. Това е езикът използван, между другото, и от Марчин Крул, който таи само презрение към сегашното правителство и неговите поддръжници. Те са “идиоти”, “лъжци” и дори – с пълна сериозност – “въплътен дявол”. Преди последните избори той заяви, че този “рифраф” (на полски, „сбирщина“) трябва да бъде заглушен и неутрализиран: „Аз призовавам полското правителство да предприеме строги мерки срещу тях, дори и това да означава нарушаване на закона.” Заслужава си да се отбележи, че терминът „cham” се прилагаше не само за полските консерватори, но и за Доналд Тръмп и неговите избиратели. Очевидно „cham”-овете по света са забравили своето място.
Крул вижда себе си и неговата класа като притежаващи всички добродетели, които липсват в хаоса. “Мъдър”, “добър”, “благороден”, “добродетелен”, “научен”, “интелигентен”, “добре възпитан” – това са само някои от прилагателните, които Марцин Крул приписва на себе си и на своите политически приятели. Той е един от най-добрите и най-светлите. Тези, които не са съгласни с него, са глупави, тесногръди, слабо образовани и жестоки. Разбира се, самолюбието и обиждането на противниците едва ли са белезите на джентълмена, но вулгарният език и грубото поведение са характерни за нашия либерален елит. Удивително е как тази толкова раздразнителна културна аристокрация е толкова упорито вулгарна и как успява всячески да разруши нормалния обществения дискурс.
Но има и алтернативи на това, както е описано подробно в “Изглед отдясно”. Няма никакво съмнение, че постколониалният манталитет беше много подходящ за това, което може да се нарече интеграционна стратегия, т.е. изрично заявен план за размиване на Източна Европа в институционалната и културна рамка на обединена Европа. Скоро стана ясно, че това не може да стане – обединената Европа принадлежи към царството на историческата есхатология, а не към реалния свят, така че правителствата избраха стратегия за лек реализъм (да използвам израза на Марек Чичоки, друг автор в книгата ), което на практика означаваше да се приспособи към съществуващата политическа реалност, която беше оформена и контролирана от големите европейски играчи. Но нещата се променят и в Източна Европа се говори все повече за суверенитета, особено в Унгария, Чехия и Полша.
Суверенитетът се изразява в много отношения, но трябва да се подчертае, че в Източна Европа реториката за суверенитета не включва напускането на Европейския съюз. По-скоро това означава спиране на пълзяща и дива интеграция, която продължава вече известно време и което е използвано като средство за европейската бюрокрация и големите европейски играчи за поемане на контрола върху основните решения. Парадоксално, говоренето за суверенитета в Източна Европа носи проевропейска окраса, тъй като целта му е да спаси ЕС от патологиите, които евро-ентусиастите подхранваха чрез арогантни и безразсъдни политики. Това, което виждаме, с други думи е някакво пробуждане на Източна Европа, която сега се стреми да бъде равноправен партньор в европейската система. В същото време консерваторите предупреждават, че процесът на продължителна интеграция неизбежно ще увеличи тези патологии и може да попречи на цялостния проект. Накратко, източноевропейските консерватори се опитват да предпазят ЕС от себе си.
Но има нещо повече от това. Спасяването на ЕС от собствените му болести има по-дълбоко значение в Полша, Унгария и другите страни от региона. То има много общо с ролята на религията, но и с дългата историческа памет, за която пише в своя предговор към “Изглед отдясно” Мачей Ручай и който изглежда е характерен за източноевропейските общества повече, отколкото за западноевропейските.
Има много причини за тази дълга памет, като един от тях е фактът, че Желязната завеса е блокирала информацията, идваща от Западна Европа и по този начин е възпрепятствала източноевропейците да следят отблизо промените, които след Втората световна война драматично преструктурираха западната цивилизация. Картината, която поляците имаха от тази цивилизация, беше от преди всички тези промени, когато християнството беше сравнително силно и класическата метафизика и епистемологията все още бяха не само във въздуха, но и в учебните програми. Тази картина предполага приемственост – не лесна за описване, но приета за даденост – между древността и християнството, от една страна, и съвременните времена от друга. Благородството на душата, моралната добродетел, святостта и спасението се разглеждаха като непротиворечащи си с идеалите на мобилността, свободата и демокрацията. Дори Просвещението и Романтизмът бяха включени като критичните гласове в цивилизация, останала класическа и християнска. За източноевропейците беше невъобразимо, че западната цивилизация може да се отдели от всичко това, сякаш от някакво тежко бреме, точно както комунизма направи, за съжалението на онези, които живееха под неговото управление.
Когато много по-късно поляците, чехите, унгарците и съседите им започнаха да участват в процеса на европейска интеграция, консерваторите се върнаха на въпроса “Какво е Европа?” Отговорът, който вече му беше даден и общоприет в западната част от континента за тях беше сериозно обезпокоителен. “Европа“, им беше казано, “е Европейският съюз и всичко, което той отстоява.” Това, което изглеждаше немислимо преди няколко десетилетия, се случваше. Както пише в своето есе в “Изглед отдясно” д-р Зджислав Краснодембски, професор по социология в университета в Бремен и полски евродепутат, Европейският съюз и неговите елити се опитват да изградят нова европейска идентичност, превръщайки европейските народи в пост-историческо, пост-национално, пост-метафизическо, пост-християнско, дори пострелигиозно общество, придружено от универсалната идеология на “европейцизма”.
Дългата историческа памет на източноевропейците им помага да видят по-ясно нашите политически фронтови линии. И като се има предвид, че те гледат на Европа от по-широка перспектива, исторически и философски, те със сигурност са по-европейски от тези, които идентифицират Европа с Европейския съюз. Ще бъде ли справедливо да се каже, че Европейският съюз става все по-малко европейски в истинския смисъл на думата и че най-истинските защитници на европейската идентичност сега се намират в Източна Европа, а не между най-доброто и най-бляскавото? Моят отговор е: Да, би било.
