fbpx

Скритата революция

Онова, което отвъд Атлантическият океан днес наричат woke (или “будни”) се среща още у един от бащите на американската революция, дейстът Томас Пейн: възгледът му за “пробуждавне на вътрешната искра” у индивидуалният човек – вярване, което споделя между другото и с популярни за времето си групи като квакерите и преследваната от испанската инквизиция отричаща въплъщението Христово ерес с корени в иудейската кабала, чиито последователи се наричат Alumbrados – “осветени” или може би по-правилно “озарени” – е част от комплексен езотеричен светоглед наречен гностицизъм, чиято основна фокусна точка е отричане на библейската истина: “И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро”. (Битие 1:31) За “будните” злото е въплатено от материята, която трябва да бъде по един или друг начин унищожена. Светът, който ни заобикаля представлява своеобразен затвор, от който нашите души – или поне душите на “будните” следва да бъдат освободени на всяка цена. Същевременно това освобождение може да стане само и единствено посредством същата тази презряна материя. Гностицизмът е оруелската двумисъл реализирана на практика, но той е и нещо повече – доминиращата от Ренесанса насам мисловна система, намерила прибежище и въплатена в множеството идеологии и парадигми на модерността.

В тази дуалистическа система злото има изключително конкретни въплащения; преди модерната левица в Америка да избере за обект на неприязънта си “белият патриархален опресор”, членът на германското окултно общество “Туле” Адолф Хитлер сочи с пръстче по аналогичен начин “другите раси, низшите” преди в края на дните си да пожелае анихилацията и на собствените си “несъмнено чисти” сънародници заедно със създадената от европейците от предишни поколения култура (спомнете си само прословутото радиоизявление на Гьобелс от последните дни на войната), а преди него англо-американските пуритани се гнусят от рижавите хора с лунички като “живи дяволи” и съвсем без ирония твърдят, че ирландците не са европеидни хора, докато провеждат процеси срещу другите главни виновници – вещици и котки.

При пуританите ясно виждаме и друг съществен белег на тази философска система, а именно отричането (по Калвин) на свободната воля – Мистичното предопределение задвижва механично историята, за да бъде “манифестирана съдбата” – рядко познат у нас израз, чиято история заслужава самостоятелно изследване и следи от чиято употреба срещаме във всички епохи след Ренесанса и при иначе уж разнообразни групи като пуритани, нацисти, марксисти, либерали.

Следи от същата интелектуална болест намираме и у превръщащите държавата в Бог просвещенски философи, сред които се открояват англичанина Томас Хобс и германеца Г. Ф. Хегел, но и също у бащата на капитализма Адам Смит, а от там и у вечно оправдаваният от почитателите си и подкрепян от т.нар. едър капитал (най-малкото в лицето на съратникът му Енгелс) “колос на глинени крака” Карл Маркс, който успя да обърне историята и посредством лишената си от посока и цел идеология да съсипе животът на половината жители на планетата. В тази визия за света съществува само prima materia, но дуализмът се “манифестира” ницшеански в човешките отношение посредством двете страни на динамиката на потисничеството: роб – господар, капиталист – работник, мъж – жена, нация – интернационализъм и т.н. Но разрушаването на (един от) елементите в тази система би довело до незадоволителен резултат, за това предпочитанието тук е в синтезирането им до отпадане на различията. Една вечна римска сатурналия. Неслучайно и нормативната личност на нашата епоха са онези образи, които при християнският светоглед са били считани за периферни – “малцинствата”.

Идеологията на марксизма е и връзката посредством която влиянията на гностическият светоглед (или както сам го дефинира “алхимията на парите”) не подминава и Русия, а от там трансцедира към България и съвременните русофилстващи българи: как иначе бихме могли да обясним иначе наглед противоречащи си твърдения, като например тезата, че украинци и руснаци хем били същностно един народ, хем анекдотичните примери как “укрите” се държали непоносимо и нагло бидейки чужденци в страната ни, за разлика от “руските-съветски хора” за които е анатема да се правят подобни наблюдения. Или ако предпочитате исторически примери – “преобразяването” случило се през годините на прехода у нас, когато довчерашните отличниците по диалектически материализъм и теоретична социална справедливост се превърнаха в най-непоносимите и експлататорски настроени предприемачи и капиталисти. Законът за единството и борбата на противоположностите е есенцията не (единствено) на марксисткото учение, но и гностицизма. А доброто и злото не съществуват независимо едно от друго, те се допълват и в цялост образуват единна система, чрез която се осмисля историческият процес. Тук доброто не може да бъде докрай добро, нито злото докрай зло.

Гностицизмът е възпитаван по павловски от нашите масмедии и интелектуалстващи; Исак Паси нарича моралът на Владимир Соловьов “ригористичен”, но никой не употребява такъв епитет по адрес на марксистките виждания на самия Паси и още – никой не употребява епитетът “спорен” по отношение на комунистите Георги Димитров или Тодор Живков, но е залепен успешно до името на възрожденеца Стефан Стамболов, следователно противоречие относно ролята на първите в нашето общество просто липсва. Или поне това се опитват да ни втълпят.

Или ако трябва да се върнем към съвременната политическа сцена – всяка партия вижда съперникът си като еманация на изначалното зло, корупция, упадък, некомпетентност и същевременно не изключва по никакъв начин формиране на дълготраен или кратковременен политически съюз (или ако предпочитате, “исторически компромис”) с това същото зло. От тук и последната парламентарна петилетка може да бъде изобразена успешно като забързал се незнайно за къде куц човек с патерица.

Крайната дестинация на това бързане е богословски есхатон – край на света, независимо в буквален или преносен смисъл.

Гностическият корен на съвременната политика не допуска алтернативни гледни точки, като всеки споделящ различен светоглед бива не изтласкан навън, а интегриран навътре в самото ядро на системата, но само повърхностно – всяка идеология бива превръщана в реакционна спрямо някоя конкурентна и бива лишавана от възможността да изяви собствената си същност в пълнота. По този начин, да речем, американските републиканци са ситуирани да водят граничащи със здравия разум спорове относно теми като аборта и брака, но удобно забравят социалната роля на християнската вяра, оставяйки всяка хуманитарна дейност да бъде патент на “онези в ляво”, само за да построят жилището си върху пясъците на егоцентризма (а не както се претендира индивидуализма) и алчността. Така и у нас всеки политически дебат бива довеждан ad absurdum до спор за геополитическата лоялност на страната ни, а трупащите се и належащи проблеми – маргинализирани и замитани под килима на самодоволността от “правилният избор на партньор / братушка”. Ето как гностическото диалектическо мислене руши страната ни и лишава българският народ от бъдеще.

Гностикът не прави разлика между опозиционна двойка и противоположност – за него денят и нощта ще се борят докато не намерят своето “равновесие” в псевдо хармонията на сумрака, докато християнският ум вижда в различните части на денонощието възможности за труд или съответно време за почивка, които не си противоречат. Идеята за Истина и Логос не е, както твърди семиотикът Умберто Еко Ur-fascism (“изначален фашизъм”), а единственото спасение за човешкият род от “онази грозна сила” (по К. С. Луис) която роди еднояйчните близнаци на фашизма, нацизма, комунизма и постмодернизма и която очаква с нетърпение новата инцестна смес по между им: зеленото движение на Грета Тунберг и Садгуру, плановете на Световният икономически форум за “капитализъм на заинтересованите”, Четвъртият път на придворният пост-съветски идеолог Александър Дугин…

Средновековният католически мислител Тома Аквински възразява срещу гностическите предпоставки, като уместно обелязва, че злото няма как да бъде алтернатива само по себе си, тъй като е “лишено от дължимата действителност и съвършенство” – сиреч злото е зло до колкото “то не става и не действува съвършено”, от тук и изрази като “Лошо свършена работа”. Така за гностика причината за пиянството е виното, за християнина (по думите на св. Тихон Задонски) – обаче това е невъздържаността. Проблемът не е в предметите, а в употребата. В тази перспектива решението на проблемите на модерността не е в радикалният отказ от модерност, а в преосмислянето на последната по начин, позволяващ завръщане към здравомислието (или онова, което отвъдатлантическите ни парньори наричат Common sense) и преоткриване на истинската роля на човечеството в Творението – една истинска революция, която може да започне единствено скрита от погледа на самозабравилите се елити: в съзнанието на обикновения човек.


* Картина: The Apotheosis of Saint Thomas Aquinas (1631) by Francisco de Zurbarán

Споделете:
Default image
Тома Петров
Публицист и християнски апологет с фокус на интересите си върху археологията на Светите земи, патристика и византийското културно наследство. Интересува се също от геополитика и международни отношения. Преводач и автор на текстове с научно-популярна насоченост.