Това е консерватизъм

Настоящият текст е отговор на статията на доц. Антоний Гълъбов, озаглавена „Това не е консерватизъм”публикувана в сайта Офнюз. Дясната платформа “Консерваторъ” поиска право на отговор на нападките на доцента, но такъв бе отказан.


Позволявам си да взема думата, понеже като осъзнат и убеден консерватор имам моралното право да реагирам, когато някой тръгне да обяснява какво е и какво не е консерватизъм, само че не от консервативна, а в случая от либерална перспектива.

Доц. Гълъбов, много е интересно, дали позицията Ви е в качеството на политолог/социолог. Защото е пределно ясно, че споменатите документи касаят пряко семейството, което е най-безспорната консервативна ценност. И стара, и нова. В цял свят.

Това, което наричате „организирана съпротива“, е нормална реакция. Сигурно Ви е известно, че отношението между властимащите и семейството са били обект на изследване от много философи, чиито произведения са фундаментални за политическите науки.

Кои са Вашите индикатори за нарастваща агресия в българското общество, за да го заявявате като абсолютен факт. Как преценихте, че хората, които се съпротивляват, не познават документа? Каква е Вашата информация за „организираната съпротива“? Липсата на каквато и да било емпирична или фактологична подкрепа към твърденията, загатват, че посредством този текст, Вие се опитвате да правите внушения, които определено не би следвало да са присъщи за човек с авторитет в сферта на политическите науки.

Твърдите, че съпротивата срещу Националната стратегия за детето,  не е проявление на консерватизъм, а на нещо друго – страх, пост-тоталитарен реваншизъм, загуба на идентичност… А каква според Вас би трябвало да бъде консервативната реакция срещу документ, който ограничава правомощията на семейството за сметка на тези на държавата, що се отнася до отглеждането и възпитанието на едно дете (и в крайна сметка, на формирането му като личност)? Да я приветства? Да приеме, че безличните и бездушни държавни институции знаят по-добре какви са потребностите на едно дете, отколкото собствените му майка и баща? Чакайте, това не беше ли тоталитаризъм? Да давам ли и примери – Съветска Русия, нацистка Германия, че и България по времето на социализма? И не беше ли консервативна тезата, че именно семейството е водещата институция при формиране на човешката личност (следвана от училището, църквата и казармата)?

Споменавате и Глобалния пакт за миграцията на ООН. Отхвърлен от редица държави, които винаги сме имали за пример, що се отнася до демокрация, върховенство на закона и зачитане на човешките права. А като стана дума за „човешките права”, този документ създава усещането, че целта му е да защитава правата на мигриращите, но не и на местното население, което просто трябва да приеме някакво количество чужденци, без оглед нито на икономически реалности, нито на социалн и и културни специфики. Хората от „приемащите общества” нямат ли права, които също да бъдат обект на този Пакт? Е да, тези хора, в повечето нарочени за „приемащи общества”, са предимно бели и предимно християни, но и те са хора, нали?

Тотално невярно е и твърдението Ви, че анти-имигрантските нагласи са придобили своя видим израз като продължение на отношението спрямо ромите. Първо, дефинирайте отношението спрямо ромите – влошено, подобрено, поява на агресия? На каква база са Вашите твърдения? Второ, никой нормален човек не може да постави знак за равенство между българските роми и имигрантите в Европа. Те са тотално различни в културен, религиозен и социален план. Ромската интеграция не върви с еднакви темпове и изостава, за да бъдат пълноценни граждани на България, но това в никакъв случай не означава да се прави връзка между тях и нахлуващите в Европа мигранти от Магреба, Близкия изток и субсахарска Африка..

Що се касае до Конвенцията на съвета на Европа срещу насилието над жени и домашното насилие, добила популярност като „Истанбулската конвенция”,  и съпротивата срещу нея –  то това е израз на чист консерватизъм, доц. Гълъбов. Никой не разбра с какво текстовете ѝ допълват родното законодателство, което съвсем не е бедно в тази посока. Семеен кодекс, Закон за закрила на детето, Закон за равнопоставеност между половете, Наказателен кодекс и т.н.

Със сигурност обаче, в разяснителната ѝ част са закачени голямо количество термини, които на практика легитимират спорни понятия. И проблемът е не толкова в самите понятия, колкото във факта, че вместо да помогнат за разрешаването на проблема с насилието над жени, тези понятия се явяват пречка.

Консерватизмът, който, както знаем, стъпва върху християнските ценности, в никакъв случай не толерира насилието над жени. И това е факт още от далечното Средновековие и неговия рицарски кодекс. Мъжът е кавалер, а жената – дама. И както един кавалер никога, ама никога не би си позволил да удари дама, така и една дама никога не би простила, ако случайно стане обект на насилие. Именно въвеждането в учебния план на изучаване на етикет и обноски (момчетата да бъдат кавалери, а момичетата – дами) в рамките на едно поколение би намалило драстично проявите на домашно насилие. Само че това влиза в разрез с текстовете на тази Конвенция, защото тя го третира като „стереотипни роли на пола”, което според авторите ѝ, трябва всячески да се избягва.

Да не забравяме също, че имаме становище на Конституционния съд, който потвърди, че „Истанбулската конвенция” е противоконституционна, а немалка част от конституционните съдии бяха жени.

Можем да вземем пример с една Турция, която прие Конвенцията. Как оценявате ефектите след ратифицирането ѝ в южната ни съседка? Започнаха ли да се държат по-уважително към децата и жените си? Да зачитат техните права?

Твърдите също, че реакцията срещу споменатите документи има за цел да замъгли и подложи на съмнение обективната истина за тоталитаризма от съветски тип, в който пребиваваше прекалено дълго българското общество. И тук вече тотално изпадам в недоумение. Как е възможно съпротивата срещу документи, от които лъха и на тоталитаризъм (макар не точно от „съветски”, а по-скоро от „западен”, „културно-марксистки” тип, доколкото все пак между тоталитаризмите има някакви нюанси) да замъгли и подложи на съмнение истината за тоталитаризма, който потискаше обшеството ни до преди три десетилетия? Боравенето с политологически термини изисква отговорност, при липсата на която се стига до ранния период на българския комунизъм, в който всеки, неудобен на Отечественофронтовската власт, е бил етикетиран като „фашист”, без значение дали убежденията му имат каквито и да било допирни точки с идеологията на Бенито Мусолини.

Покрай тези документи не се осъществява истински дебат за ползата от тях. Нито как точно ще започнат да разрешават проблемите на българското семейство. И това, че за консерваторите е важно всеки един акт ясно да остава в рамките на оптимизацията на обществените отношения, без да натрапва спорни текстове, не означава, че децата не са ценност. Те са основна ценност. Както семейството, патриотизмът и вярата.

Споделете:
Димитър Петров
Димитър Петров

Димитър Петров е магистър по Социология от СУ "Св. Климент Охридски" и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия. Член на Контролния съвет на Младежки консервативен клуб. Секретар е на "Един завет" - клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България.