Политиката на администрацията на Доналд Тръмп спрямо Близкоизточния мирен процес (или израелско-палестинския конфликт) се гради на базата на три основни принципа.
Първият е “констатирането на фактите”, а не заложничество на политическите интерпретации около тях. На този принцип САЩ преместиха посолството си от Тел Авив в Йерусалим през 2018-та година, а през миналата признаха суверенитета на Израел върху Голанските възвишения. И в двата случая Вашингтон заяви, че не прави нещо по-различно от това да съобразява реалностите на терен.
Вторият принцип е отказът от посреднически услуги между Израел и Палестинската автономия, което практически довежда до заемането на произраелски позиции. Ако САЩ желаеха да бъдат обективен медиатор между Тел Авив и Рамала, те нямаше да затворят офиса на Палестинската автономия във Вашингтон и да спрат финансирането на палестинците (последното минаваше през две основни програми: тази на ООН за бежанците и американската такава за подкрепа на апарата за сигурност на Палестинската автономия).
Третият принцип на политиката на Доналд Тръмп спрямо израелско-палестинския конфликт бе водещо място за политиката за сигурност, за сметка на алтернативни политики, слагащи акцент другаде. Пример в тази посока са отново признаването на суверенитета на Израел върху Голанските възвишения и предстоящото такова спрямо долината на река Йордан. И двете локации имат изключително важно геостратегическо значение за Тел Авив, без които защитата на националната сигурност (от военното до ресурсното измерение) на Израел би била по-сложна.
Посочените три принципа намират своето изложение и в представената вчера от Доналд Тръмп “Сделка на века” (или “Vision for Peace, Prosperity and a Brighter Future”). Тя всъщност се състои от две части, първата от които видяхме в средата на миналата година в Бахрейн, където бяха представени икономическите стимули за разрешаване на конфликта между Израел и Палестинската автономия. С две думи, тази първа и икономическа част от общата рамка на американския план предвиждаше осигуряването на около 68 млрд. долара инвестиции (в производство и инфраструктура) в и около това, което евентуално ще бъде палестинска държава.
Във втората, и политическа, част от американския план, представен вчера, има няколко важни и ключови елемента, които онагледяват качествена промяна на политиката на САЩ, характерна за страната до идването на власт на президента Тръмп.
Първият такъв елемент е този, че САЩ ще признаят суверенитета на Израел върху териториите от Западния бряг (или това, което Тел Авив нарича Юдея и Самария), които са посочени от плана като такива, които ще бъдат израелски. Тук основно става дума за израелските селища, голяма част от Източен Йерусалим и долината на река Йордан.
Вторият елемент се състои в това, че Израел има картбланш от САЩ да премине към осъществяване на плана (т.е. установяване или узаконяване на вече наличния контрол на Тел Авив спрямо въпросните територии) без да чака изрично съгласие от Рамала. Аргументът на Вашингтон е, че както Израел, така и Близкоизточния мирен процес, не могат да бъдат заложници на позицията на Палестинската автономия. Разбирайки духа на документа и благоприятните условия за реализирането му, Бенямин Нетаняху вече заяви, че ще премине към установяването на израелския закон върху посочените от плана територии (друг е въпросът дали едно временно правителство, каквото е неговото, има юридическото право да извърши това).
Третият елемент се крие в това, че на практика САЩ отхвърлят правото на завръщане на палестинските бежанци (същите ще имат опцията или да получат легален статут в бъдеща палестинска държава, или такъв в страната, в която пребивават към момента).
Четвъртият елемент е отказът на Вашингтон да се побере в концепцията за създаването на две държави (израелска и палестинска) с граници отпреди войната през 1967 година. Вашингтон тук има съображения не толкова спрямо създаването на палестинска държава, а спрямо границите, които тя трябва да има. Последните, според американците, трябва да бъдат договорени между Тел Авив и Рамала.
Петият елемент касае начина, по който администрацията на Доналд Тръмп изобщо разбира естеството на евентуална бъдеща палестинска държава. Последната, според така изложения план, би имала лимитиран суверенитет, понеже в него се предвижда Тел Авив да продължава да има водеща роля върху сигурността и границите на тази държава. А последната ще трябва да бъде демилитаризирана, като преди това от същата ще се изисква да е наложила контрол върху Ивицата газа, включително разоръжавайки наличната там Хамас.
Срещу всичко това обаче американците, посредством финансирането на арабски държави от региона, предлагат да разрешат базовите проблеми в палестинските територии, свързани с високата безработица, режима на електричество и достъпа до питейна вода.
Като цяло и като такъв, американският план отразява няколко специфики. Първата е добрата комуникация между екипите на американския президент и този на израелския министър-председател. Оттук и видимото “наклоняване” на предложението в полза на Тел Авив. Втората е начинът, по който Доналд Тръмп разбира външната политика: като такава, в която по-силният може да променя правилата на играта в движение. Третата, американският план всъщност е обещание към палестинците за икономически просперитет срещу правенето от тяхна страна на компромиси спрямо териториалния и националния им суверенитет.
Въпреки че самите палестински фракции – от Фатах през Хамас до Палестински ислямски джихад – вече отхвърлиха това предложение на американската администрация, а същото срещна и остра реакция от Турция и Иран, то това не означава, че “сделката на века” е обречена. За да я реализира от хартия на практика, Израел има нужда от три “съставки”, две от които Тел Авив вече притежава.
Първата е американската подкрепа. Тя, логично, е налична.
Втората е сътрудничество от страна на Египет, Обединените арабски емирства и Саудитска арабия. И трите държави вече излъчиха послания, в които не отхвърлиха така представения план, с което, макар и много внимателно, поради съображения от вътрешно-политически за тях характер, те де факто го подкрепиха. В същото време, за Кайро, Абу Даби и Рияд приоритетно остава американското сътрудничество срещу Иран, което трите столици не биха жертвали заради палестинската карта.
Третата е мълчаливото съгласие на Русия. Това, което ще иска Бенямин Нетаняху днес от срещата си с руския президент Владимир Путин, е последният да ограничи критичното си отношение към американския план само до формалното.
Самият план на Доналд Тръмп е далеч от това да бъде “сделката на века”, защото по-скоро прилича на извиване на ръце, отколкото на постигането на компромис и консенсус. А това е по-вероятно да доведе до нови конфликти, отколкото до мир. Да се подценяват възможностите за реализация на плана обаче не би било редно, защото чрез него Доналд Тръмп даде в ръцете на Бенямин Нетаняху и ножа, и хляба.
А Биби обикновено не изпуска такива възможности.
