Кризите затова са кризи, защото карат хората да показват истинската си същност. Докато траят те, грижливо подбраните маски на всеки човек падат и под тях се показва истинското му лице – понякога загрижено, друг път отчаяно, а често злобно ухилено.
Точно това, покрай украинската криза, се случи с физиономиите на българските русофили през последните няколко месеца. В разгара на т.нар. преход, русофилите на България видяха, че европейската ни интеграция е неизбежна и че за да оцелеят в нея, ще трябва да мимикрират достатъчно добре. И пред изумените ни очи, един ден на мястото на грозните руски патета се появиха красиви европейски лебеди.
Част от русофилите, разбира се, станаха просто леви. Промяната започна с преименуването на партията им от комунистическа в социалистическа, премина през приемането на НАТО като подобна на европейската неизбежност и завърши триумфално с овладяването на Партията на европейските социалисти от сина на един от най-мракобесните комунистически функционери от съветския лагер. Който артистично започна да каканиже за социална солидарност и пацифизъм.
Друга русофилска част се насочи към крайната десница. Изведнъж довчерашните интернационалисти, същите които забраняваха Вазов като националист и насила принуждаваха сънародниците си от Пиринско да се пишат македонци, започнаха да сричат съчиненията на Мусолини, Гьобелс и Хитлер и да разгръщат грандиозни парадигми, според които всички беди на България са се случили в резултат на зловещ еврейски заговор.
Трета част от русофилите се насочиха към либералния център. Някак странно езикът им се изкълчи и наместо на руски, започнаха да говорят на съвременния идиотски език на мултикултурализма – за постмодерния релативизъм, за джендъра като перформативна фикция и за нацията като имагинерна общност. И така, докато политкоректно се упражняваше в деконструиране на националната ни, полова и социална идентичност, тази трета част от русофилите неусетно зае своето уютно местенце в обединена Европа.
В цялата тази история на превъплащения имаше нещо магнетично, почти като в любимата на русофилите приказка за Кашчей Безсмъртни. Политическата им травестия срещаше радушен прием навсякъде. Радваха й се например десните, защото беше доказателство за собствената им единствена политическа победа, тази на полето на геополитическия дебат. Радваха й се и европейските и атлантическите ни партньори, защото невярващи, че намерят общ интерес с потомците на недоубитата ни буржоазия, те цинично се надяваха, че ще се спшогодят с потомците на недокоснатата номенклатура.
Единствените, които не се радваха на повсеместната мимикрия бяха стопаните на Кремъл, но те имаха да се занимават с по-важни неща, като удържането на собствената си ексимперия от разпад. А и явно държаха важен коз в задния си джоб.
Кризата в Украйна промени всичко. Русия задрънка оръжие и разпасаните й орди в България, мигом се строиха за вечерна проверка.
Видяхме например, как българската левица заряза пацифизма и европеизма и захълца във възторг пред победата на „славянството“ над същата тази солидарна Европа, в която се оправяше така добре. Видяхме и как страдащите под ционисткия гнет националисти, нарекоха революцията на Майдана, преврат организиран от бандеровци, фашисти и готвещи се за погром над синагогите антисемити (прочее с това, какво точно значи „бандеровец“ и защо да бъдеш такъв, няма нищо лошо, ще се занимаем друг път). Видяхме и как либералните мултикултуралисти, неочаквано отказаха правото на украинците да конструират собствената си идентичност и ги реконструираха в стопроцентови руснаци.
Оказа се, че лебедите не са били нито лебеди, нито дори патки, а добре познатите ни лигави влечуги, криещи гнусните си тела в разчленения релеф на постбиполярния свят. Изпълзяли за пръв път от много време насам на открито, те изпаднаха в предоргазмено предчуствие на възраждането на руската военна мощ.
И понеже маските паднаха, и понеже подобно на немалко българи, моя милост се чувствам европеец, а не евразиец; и когато армиите на Путин атакуват православните грузинци или украинци, като православен симпатизирам на тях, а не на евразийските орди, ще завърша с някои обезкуражаващи русофилите цифри:
Военният бюджет на Русия през последната година е в размер на 90 милиарда и 749 милиона долара. Сума, действително достатъчна за да демонстрираш мускули пред кримските татари, осетинците и абхазците. Изненадата обаче е, че военният бюджет на пацифисткия и определено необичащ да се перчи с военна сила Европейски съюз се състои от 274 милиарда и 213 милиона долара или около три пъти по-голям от този на Русия. И той е нищо обаче на фона на военният бюджет на Америка, който е в размер на 682 милиарда и 478 милиона долара или седем и половина пъти по-голям от този на Москва. И накрая, бюджетът на омразното НАТО се заключава в скромните 990 милиарда и 932 милиона долара, т.е. почти трилион или единадесет пъти по-голям от този на Руската федерация.
Както се казва: „Свободно, другари!“ Ето това представлява във военно отношение, уплашеният от „руската военна мощ“ Запад (друг път ще говорим за бюджетите за култура, образование и здравеопазване). И всеки, който иска да види възраждането на Русия като световна свръхсила явно ще трябва доста да почака. А дотогава кротко да надене постбиполярната си маска, колкото и спарен да е въздухът под нея.
