Тръмп е глупав. Тръмп е незначителен. Тръмп е необразован. Тръмп не е прочел и една книга. Тръмп прекарва дните си пред телевизора. Тръмп е вулгарен. Тръмп е лекомислен. Тръмп е нелеп. Тръмп е женомразец. Тръмп е расист. Тръмп е мързелив. Тръмп е алчен. Тръмп е мошеник. Тръмп е мафиот. Тръмп е обсебен от секса. Тръмп е лъжец. Тръмп е нарцистичен. Тръмп е мегаломан. Тръмп е отвратителен. Тръмп е стиснат. Тръмп е лош баща. Тръмп е неверен съпруг и любовник самохвалко. Тръмп е нестабилен. Тръмп е психично болен. Тръмп е луд. Тръмп…
Бих могъл да продължа така до края на коментара си. Всичко, което е прекалено, е маловажно, ни казва народната мъдрост. Всичко, което е прекалено, е ефективно, отвръща съвременният медиен морал. Ако човек се зачете в новата книга на Майкъл Улф, ще си помисли, че чете някои от старите портрети на римските императори, създали зловещата репутация на Нероновци и Калигуловци – най-малкото заради елегантния език. И които е толкова трудно да поправят поколения историци.
Писането на книга за Доналд Тръмп е доста лесна задача:
достатъчно е да съберете недостатъците, обидите, най-лошите критики. Дори и най-големите американски журналисти се хващат на тази толкова лесна и печеливша игра: давате на естаблишмънта да се разбере и продавате книгите си. Чиста печалба…
Наблюдателят ще се сети за края на втория мандат на Жак Ширак, предизвикал справедливата реплика на Бернар Тапи: “Цял Париж говори, че Ширак е тъп. Той е бил два пъти министър-председател, бе избран и преизбран за президент на Републиката. Какво ли би направил, ако беше умен?”.
Но тогава ставаше дума за прочутото изхабяване на властта, докато за Тръмп така се говори още от първия ден след избирането му.
Това ожесточение напомня омразата, която предизвикваше в медиите отвъд Атлантика президентът Ричард Никсън.
Тогава ядосаните съветници в Белия дом накрая избухваха в смях: “Ако утре Никсън ходи по вода, като Иисус, вестниците ще пишат: “Никсън дори не може да плува!”.
Най-добре се смее този, който се смее последен. Американските медии накрая взеха кожата на Никсън с прочутия скандал “Уотъргейт”. Петдесет години по-късно целият нюйоркски медиен и съдебен естаблишмънт мечтае да повтори този удар на “импийчмънт” срещу Тръмп. Героят на “Уотъргейт”, Боб Уудуърд (той е вече на 75 г., но беше изигран на екрана от Робърт Редфорд преди четиридесет години!) написа впрочем остра книга срещу Тръмп. Интересно е да се отбележи, че в очите на нашия автор и на цяла Америка от Източния бряг, Уудуърд е институцията, той е великият журналист, докато
ролята на парий е отредена на президента,
народния избраник, теоретично, най-могъщия човек в света.
Но всичко е наобратно: собственото Министерство на правосъдието на Белия дом се бунтува срещу президента, който го ръководи, но ни се казва, че това е нормално. И дори чудесно. Администрацията се бунтува срещу законния президент и осмиват Тръмп, понеже се е обидил. Съдия, назначен във Върховния съд, е подложен на кампания на нечувано очерняне, защото е накарал едно младо момиче да го целуне на 17 г., а Тръмп е глупав женомразец, защото смята тази кампания за гнусна и гротескна.
Правосъдието третира президента на САЩ като кръстник на мафията
и ни се казва, че американското правосъдие е възхитително. Правова държава, милички! Либералната демокрация не иска и да знае за този, когото народът е избрал, а какво са решили елитите. Книгата на Улф започва с Тръмп като съдебна мишена. Но накрая авторът е длъжен да признае, че президентът е оневинен от правосъдието. Но няма значение! Нещо още по-лошо: Улф заключава, че
Тръмп “остава виновен, че е Доналд Тръмп”.
Разбрахме. Улф ни бе предупредил още в първите страници: “В основата на книгата е по-скоро емоционално, отколкото политическо състояние”.
За политиката Улф цитира Стив Банън. И това е голямата – наистина единствената – полза от книгата. Анализите на Банън ни изясняват блестящо залога на президентството на Тръмп.
Два основни залога – имиграцията и индустрията,
които противопоставят едни и същи социални класи: от една страна, народните и средните класи, които нямат друг достъп до социална промоция, освен индустрията, и искат да запазят американския начин на живот. От друга страна, американските бизнес и финансови среди, които защитават мултикултуралисткия модел – от който имат средствата да защитят децата си – и печелят състояния, съпровождайки възхода на китайската индустрия в ущърб на американския й съперник.
“Китай е Русия през 1962 г., ни казва Банън, но една по-хитра Русия. И американските инвестиционни фондове, които тайно оказват подкрепа на Китай срещу интересите на американската средна класа, са новата пета колона (…). Да хванеш китайския влак към новия световен ред е много доходоносна дейност за капиталовите пазари, но тя е опустошителна за перспективите за работа на американските работници (…). Това е, според Банън, елементарната битка, която се води вътре в администрацията на Тръмп:
популистите срещу бандата от “Уолстрийт”.
И по тази причина естаблишмънтът се е заклел да вземе кожата на Тръмп. Заплашвайки (Китай) с 500 млрд. долара митнически тарифи, Тръмп успя да направи това, което Рейгън получи от Съветския съюз с надпреварата си във въоръжаването (…). Това е, според Банън, истинската същност на опита да бъде свален президента: естаблишмънтът не иска Тръмп да си тръгне, защото е неудачен президент, а точно обратното, защото е успешен”.
Изведнъж книгата придобива съвсем друг цвят, съвсем друг тон: Банън е тренирал джудо и е отклонил книгата от нейната мишена. Той е откраднал книгата от нейния автор, който трябва да признае поражението си.
Превод от френски: Галя Дачкова
