fbpx

НОВО

Прогресивният данък – една услуга, различни цени

Дебатът за размера на данъците и философията на облагането на доходите (плосък срещу прогресивен модел) наглед е финансово-икономически, но по същество има съвсем друга природа. Това се вижда и от аргументите на защитниците за смяна и оставане на модела - и вляво, и...

Заплашен ли е плоският данък

Отнякъде изведнъж стана актуално да се говори за замяна на плоския данък с прогресивен? Плоският (пропорционален) данък от 10% е едно от най-добрите неща, които са правени за икономиката на България и е една от основните причини за икономическия напредък на страната...

Защо полетът е важен?

На 30-ти май частната американска компания СпейсЕкс съвместно с НАСА изпрати за пръв път в космоса кораба "Крю Драгън" с хора на борда. Събитието е историческо, но причината затова вероятно е по-различна, отколкото си мислите. Не защото САЩ най-накрая спира да зависи...

Световната здравна пионка на Китай

Пандемията COVID-19 все още продължава своето настъпление в Латинска Америка, докато една голяма част от населението на планетата постъпателно започна да се възвръща към нормалността. Катаклизъм като този ще се помни още дълго и сега идва моментът, в който светът...

Връзката между християнството и капитализма

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Тома Петров гостува в предаването "Business Daily" по "ТВ Европа". Вижте пълното видео:

Какъв ще бъде светът след като свалим “маските”?

В преносен смисъл, всеки един от нас носи “маска”. В работата сме едни, вкъщи други, а пред близки приятели съвсем различни. Носим я, защото се страхуваме: от вируса, от отхвърляне, от истината… Но представете си, че този страх изчезне. Готови ли сме за истината като...

Антикрехкост и епидемии

„When it rains, it pours“[i]“Злото никога не идва само”„Няма, няма, па току си....“ Дебели опашки Както може да потвърди всеки преподавател в университет, студентите носят своите проекти и курсови работи наведнъж в последния ден на семестъра. Цял семестър е тихо,...

Малко по-лошо

Мишел Уелбек е псевдоним на Мишел Томас, френски писател, станал световно и скандално известен с романите „Елементарните частици“ („les Particules élémentaires“) и „Платформата“ („Plateforme“). Оригинална публикацияПревод: Константин Туманов Трябва да си го признаем:...

Привилегированите

В последните дни нашумяха поредните два случая на насилие. Първият - четирима души нападнаха младо семейство. Мъжът и жената са атакувани докато извеждат едногодишните си близначета на разходка. Ден по-рано бащата има кратък словесен сблъсък с един от нападателите,...

Кога е създаден македонският език (нови документи)

Представям на вниманието ви документ, намерен в държавния архив на Република Северна Македония в Скопие, от член на българската „Македонска патриотична организация Пирин“ в Чикаго и разпространен от нейния деец Драгомир Богданов. Оригиналният текст е на руски и е...

Тръмп и Хаменей: Бий ме, обичам те (допълнена)

Време за четене: 9 мин.

Рядко глупостта са е материализирала в толкова ярки и детайлни форми, колкото това се случва в отношенията между Иран и САЩ. Защо глупост? Понеже и аятолах Али Хаменей, и президентът Доналд Тръмп всъщност искат едно и също нещо: по възможност да се занимават с другия възможно най-малко. Тръмп няма търпение да прибере вкъщи американските военни от Ирак и Афганистан (около Иран), Хаменей също е нетърпелив американците да се изнесат оттам.

А в същото време и двамата извършват такива действия, че се обричат един на друг. Положението между Тръмп и Хаменей е „Бий ме, обичам те“. Да дадем няколко примера.

Доналд Тръмп искаше да предизвика позитивна промяна в поведението на Иран спрямо Близкия изток (Техеран, впрочем, се държеше много по-коректно по време на Ядрената сделка, Joint Comprehensive Plan of Action[i]). Когато един юноша обаче иска да покани на среща една девойка, пък било и опърничава такава като персийската, е логично той да направи някакъв жест спрямо нея. Вместо това, Тръмп реши да й удари един шамар: и Вашингтон, под негово ръководство, напусна през 2018-та година въпросната Ядрена сделка. В допълнение на шамара, хормоналният младеж прати на субекта от интерес и букет от санкции, плюс любовна картичка, в която имаше 12 условия, които девойката трябва да изпълни, ако иска да се видят[ii].

Но с тежкия плесник на лицето си, същата, естествено, реагира раздразнително и започна да обстрелва както активите на юношата в квартала, така и тези на неговите саудитски и емиратски приятели[iii]. И разпери обятията си още по-широко за руските и китайски младежи, които и без това се навъртат наоколо.  

Но и Али Хаменей не действаше рационално. Когато Иран свали американски дрон в Персийския залив, а Доналд Тръмп се отказа от реципрочен удар, то девойката реши, че юношата е в слаба позиция и може да му се качи на главата. Колкото повече обаче девойката – включително посредством съратничките й в региона – удряше по позициите на юношата и неговите приятели, толкова повече се увеличаваше военното присъствие на американците там: и в Саудитска Арабия, и в Персийския залив, и в Ирак.

По този начин и Доналд Тръмп със санкциите, и Али Хаменей с ракетите даваха основания на другия да продължават да се занимават взаимно със себе си. Но ако има потна, но работеща формула за потушаване на напрежението в личните отношения, то в политиката такава ескалация на настроението няма приятен край.

А до убийството на Касем Сюлеймани – знакова фигура в композицията на сигурността на Иран и ръководител на външно-политическото звено на Ислямската революционна гвардия, Ал-Кудс – се стигна след поредния цикъл от насилие между про-иранските милиции в Ирак и САЩ. Първо Катаеб Хизбула извръши удар по американски позиции близо до Киркук, на което американците отвърнаха с бомбардировки срещу организацията в Ирак и Сирия. Последното провокира нахлуване в Зелената зона на Багдад от страна на привърженици на про-иранските милиции – Катаеб Хизбула и Асаиб Ахл ал-Хак, които обсадиха американското посолство там. Елиминирането на Касем Сюлеймани, успоредно на пословични фигури от иракския естаблишмънт (като Абу Махди Мухандис) на летището до Багдад, пък бе отговорът на Вашингтон.

С таргетирането на Касем Сюлеймани, Доналд Тръмп реши да качи мизата: вместо да се занимава със симптомите, да третира самата болест; вместо да удря прокси-силите, да уязви центъра им. Този център бе именно Касем Сюлеймани: ръката и умът зад нея, които конструираха иранската външно-политическа и военна активност в региона. Той не бе нито Абу Бакр ал-Багдади, нито Мохамед Мосадег. Публичната експлоатация на всяка една от тези две крайности кореспондира с нечия пропаганда. 

Повече въпроси обаче буди не елиминирането на ръководителя на Ал-Кудс, а контекстът и времето, в които това бе направено. Именно контекстът подсказва, че убийството на Касем Сюлеймани ще има ефект, обратен на този, на който САЩ са се надявали. Причините следват.

Първо, самият Сюлеймани (а съответно и неговата политика на „изнесена отбрана“ на Иран[iv]) ще стане неминуемо по-популярен, отколкото той бе, бъдейки жив. И досега Сюлеймани бе най-харесваният ирански командир в страната, но оттук насетне той ще се превърне в кауза и пример. А както знаем добре, с каузите се воюва по-трудно. В допълнение, когато си ирански командир, определено имаш ограничения на легитимността. Когато обаче си анти-американски такъв, има ограничения, които биват преодолявани (анти-американизмът е повод за разбирателство между иракския шиитски националист и иранския шиитски експанзионист).

Второ, оттук насетне оставането на американските военни в Ирак (няма яснота колко още ще бъдат добавени към малко над петте хиляди там) ще бъде много по-трудно защитимо в Парламента на държавата. Министър-председателят в оставка на страната, Адел Абдул ал-Махди, както и аятолах Али ал-Систани, вече обявиха, че действията на САЩ представляват нарушение на споразумението (според което Вашингтон е разположил там свои сили), както и на суверенитета на страната.

Трето, акцията срещу Сюлеймани има капацитета да „задуши“ или поне да промени дискурса на така или иначе случващите се протестите в Ирак, в Ливан и в Иран. Въпреки че всички те възникнаха поради социално-икономически причини, тези протести съдържаха в себе си анти-ирански мотиви (в Багдад и в Бейрут) и анти-правителствени (в Техеран). Сега това с лекота може да се промени: било в посока на намаляването на интензивността на недоволството по улиците на трите държави, било в посока на рецесията на анти-иранския им вектор.

Четвърто, ако тази ескалация между Техеран и Вашингтон се задържи във времето, то атмосферата, в която ще се проведат парламентарните избори в Иран през февруари месец тази година, ще способства за доброто представяне на хардлайнерите в страната (още повече, че там реформаторите и без това са в дълбока кадрова и идейна криза).

Пето, крехките, кротките и скромните успехи в демилитаризацията на иракското общество ще бъдат загубени (особено от бившия министър-председател на страната, Хайдер ал-Абади, там бяха хвърлени усилия в посока на установяването на контрол върху милициите). Последното по-скоро не се случи. Но при тези обстоятелства от нов порядък ще бъде „изтрит“ и малкият напредък. Частните армии отново ще имат сериозно преимущество пред политическите партии. Муктада ал-Садр (иракски националист) и Каис Хазали (иранско прокси) вече обявиха мобилизацията на своите формирования.

Всеки един от изброените резултати ще се развие в противовес на американските интереси в региона. Но елиминирането на Касем Сюлеймани ще кореспондира и с други допълнителни процеси, които ще се случат в страните от Близкия Изток. В каква посока ще бъдат те?    

По отношение на Иран, проблемът там винаги е касаел системата, а не изпълнителите й. Затова не трябва да очакваме промяна в политиката на страната спрямо Близкия изток. Заместникът на Касем Сюлеймани вече е избран: това е Исмаил Гани, който бе и вторият човек в Ал-Кудс след Сюлеймани. Гани е интересно назначение: той няма оперативния опит (казват, че последните години по-скоро се е застоявал зад бюрото), харизмата и връзките на Сюлеймани, а професионалната му дейност в рамките на Ал-Кудс е била свързана по-скоро с източния вектор на външната политика на Иран (в посока Афганистан и Пакистан). Вмятам, че този източен вектор за Техеран винаги е бил второстепенен спрямо западния.

Тук обаче има хипотеза, която трябва да бъде проследена напред във времето: опитва ли се с назначението на Гани аятолахът Хаменей да промени баланса на силите в рамките на държавата? Само ще напомня, че през последните години Ислямската революционно гвардия на Иран (Пасдаран) извзе редица функции, принадлежащи по принцип на местното външно министерство и президентството. По-миналата година външният министър на страната – Джавад Зариф, подаде за кратко оставка покрай конфликт именно с Пасдаран. Налице е и проблем между Пасдаран и реформаторите в администрацията на президента Хасан Роухани (Ешаг Джахангири).

В Ирак смъртта на Сюлеймани ще спечели време на шиитските националисти да опитат да променят баланса на силите в страната в тяхна полза, за сметка на позициите на про-иранските шиити (сунитите са прекалено слаби и разделени на колабориращи си с Иран, Турция и КСА). Муктада ал-Садр, независимо какво произнася на глас и публично, чудесно осъзнава прозореца, който се отваря пред него. Позицията на най-висшата религиозна инстанция в държавата, Али Систани, е много показателна в това отношение: той нападна САЩ за тяхното действие, но в същото време отказа да легитимира дейността на Сюлеймани в Ирак. Али Систани остава прагматичен субект в иракската държавност, който гледа на американското присъствие в страната като контра-тежест на иранското (и обратното). В този смисъл, въпреки че не очаквам иранската политика спрямо Ирак да се промени, убийството на Сюлеймани е шанс за еманципация за Ирак от по-силния си персийски съсед. Как и под каква формула – това трябва да се уточни в специален материал, при публика, на която това ще й е интересно.

Турция, публично и официално, реагира изключително остро на убийството на Сюлеймани, с което инвестира допълнително в двустранните си отношения с Иран, базиращи се все повече на споделения анти-американизъм. На практика обаче нещата са по-различни: Анкара приема създалата се ситуация като възможност да спечели още влияние спрямо кюрдите в Ирак (Барзани имаше чудесни отношения със Сюлеймани, въпреки кризата между тях покрай опита за независимост в Иракски Кюрдистан). Турция чудесно знае, че Сюлеймани бе в контакт и сътрудничество и с ПКК и с Патриотичното обединение на Кюрдистан.

В ЕС прави впечатление позицията на Франция, която е най-острата такава. Еманюел Макрон ще използва създалата се ситуация в две посоки. Първо, да посочи отново, че с напускането си на Ядрената сделка САЩ са допринесли за ескалацията на напрежението между Вашингтон и Техеран. Второ, да се опита да играе ролята на посредник между двете държави или поне да реабилитира европейската карта в тази ситуация. В известен смисъл позицията на Франция е по-близка на тази на Русия и Китай, отколкото е до тази на ЕС и на останалите държави от Европа.  

Засега поне изглежда, че САЩ са елиминирали Сюлеймани не като част от по-голям план, а са го направили като еднократен акт, което кореспондира и с рисковия му заряд. Така и не се потвърдиха появилите се междувременно информации, че в Ирак са били арестувани Амири и Хазали, нито пък, че ако е имало удар в Таджи, той е бил извършен от САЩ. В същото време ескалацията на напрежението между Вашингтон и Техеран не работи вътрешно-политически за Тръмп: той може да загуби повече електорат от актуализацията на антагонизма в Близкия изток, отколкото от пропагандата около процедурата по импийчмънт в САЩ.  

Разбира се, във всеки един момент анахроничният режим в Техеран може да сътвори реципрочна глупост, с която да отвърне на американците за елиминирането на Сюлеймани. Изобщо тя, глупостта, ако имаше две ръце, с едната щеше да туитва, а с другата – да си поглажда брадата. 


[i] За сключената от Барак Обама сделка можем да кажем, че има само едно нещо, което е по-лошо от нея: липсата на каквато и да е сделка между Иран и САЩ.

[ii] Санкциите, наложени от САЩ спрямо Иран, включват както хора и организации, така и цели сектори от иранската икономика (банковият и петролният сред другите). А сред поставените 12 условия бяха и такива, свързани с балистичната програма на Иран и подкрепата на държавата към различни прокси-сили от региона като Хизбула, Хутите, Хамас и т.н.

[iii] През 2019-та година станахме свидетели на редица обстрели от страна на Иран (и свързани с Техеран организации) на американски цели в Ирак (военни и граждански), такива на Саудитска Арабия (граждански и енергийни) и Обединените Арабски Емирства (главно танкери).  

[iv] Според тази концепция отбраната на Иран не започва от собствените територии на страната, а от буферните зони, които тя е изградила в своето геополитическо съседства. Целта е Техеран да не води бойни действия на територията си (за да не се повтори ужасът от иракско-иранската война).  


Оригинална публикация

Споделете чрез

Следващ