Турция, арменският геноцид, ислямът и правата на човека

24.04. е денят за възпоменание на жертвите на арменския геноцид, отнел живота на близо 1,5 милиона души. В периода 1915-1916 г. в Османската империя са извършени масови кланета и насилствена масова депортация на над един милион арменци. Темата и до днес продължава да предизвиква спорове дори на международно ниво, тъй като Турция отказва да признае случилото се за геноцид. До момента над 25 държави са признали геноцида над арменците, но България все още не е сред тях. На 24 април 2015 г. българският парламент призна „масовото изтребление“ над арменците в Османската империя в периода 1915 – 1922 г., като замени думата „геноцид“ в първоначално предложения текст на документа.

Повече от сто години след тази дата Турция продължава да твърди, че между 300 000 до 500 000 арменци и поне толкова турци умират по време на гражданско неподчинение, когато арменците се надигат срещу техните османски владетели и застават на страната на нахлуващите руски войски. До ден днешен Анкара реагира гневно на решението на световни лидери за признаване на геноцид и смята това за опит за натиск.

Оцелелите по време на геноцида арменци изоставят всичко и бягат, за да спасят себе си и семействата си

Част от този бежански поток идва в България, където са радушно приети и приютени. Но това не е първият път, когато България се превръща във втора майка на арменците. Арменските кланета от 1894 – 1896 г., когато в Османската империя насилствено задушават арменското национално движение, са и първия път, когато те са репресирани, преследвани и убивани, като тогава броят на жертвите достига 300 000, а над 50 000 бежанци намират убежище в Княжество България. Арменците, изгубили всичко в кървавите „абдулхамидови[1]“ дни, бягат към пределите на страната ни. Това е причина за четирикратно увеличение на броя им в България. Един млад поет – Пейо Яворов, телеграфист в Поморие, е трогнат от тяхното страдание и написва безсмъртното си стихотворение “Арменци”. Арменци“, според някои източници, е написано през 1896 г., според други – през 1899 г., като е и публикувано за пръв път в списание „Мисъл“ през 1900 г.

“Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик, дечица на майка робиня тревожна и жертви на подвиг чутовно велик — далеч от родина, в край чужди събрани, изпити и бледни, в порутен бордей, те пият, а тънат сърцата им в рани, и пеят, тъй както през сълзи се пей…”

По време на Балканската война арменската общност наброява близо 20 хил. души. Геноцидът през 1915 г. довежда до ново двукратно увеличение на тази бройка. През 1923 г. въпреки следвоенната разруха и българите-бежанци от отнетите ни земи, правителството на Александър Стамболийски дава на всички арменски изгнаници българско гражданство. Българските власти правят нещо повече – отварят и трансграничен коридор към други страни за бягащите стотици хиляди арменци, а Правителството, Червеният кръст и Православната църква помагат на клетниците да получат първите международни пасавани, които им откриват пътя към останалите арменски общности по света.

Това се е случвало с малцинствата в Турция преди повече от сто години. А дали днес има промяна? Риторичен въпрос…

На 7 април турски съд осъди асирийски свещеник на две години и един месец затвор по обвинения, свързани с тероризма. Присъдата идва малко повече от година, след като свещеник Сефер Билечен от Мор Якуп, историческа църква в югоизточната провинция на Турция, беше задържан заедно с още 12 други по обвинение в подпомагане на Кюрдската работническа партия (ПКК). Малко след ареста си през януари 2020 г. Билечен публикува изявление, в което казва: „Двама членове на организацията дойдоха в манастира през 2018 г. Те ме помолиха за храна. И аз дадох. Не мога да лъжа, аз съм свещеник.”

Неотдавнашен доклад, публикуван от Amnesty International, отбелязва, че турската съдебна система продължава да прилага законите за борба с тероризма, за да „наказва действия, защитени съгласно международното право за правата на човека“.

Ситуацията с правата на човека в Турция е болезнен (и неразрешим) въпрос, на фона на непрекъснато засилващата се авторитарна политика на Ердоган. Без значение дали говорим за кюрди, алевити или арменци, политиката на турската държава е крайна и безкомпромисна.

Най-голямото религиозно малцинство в Турция е именно това на алевитите. Според различни данни наброяват от 12 до 25 милиона души, което е между 15% и 30% oт всички турци

Разминаването в числата идва от обстоятелството, че много алевити не смеят да се заявят като такива, за да не бъдат преследвани. Въпреки сериозната им численост, те са под постоянен тормоз от страна на властите, които се придържат към официалната дефиниция, че сунитите (които са преобладаващи в Турция), са единствените правоверни. Подобно на арменците, алевитите също са подложени на геноцид между 20-те и 40-те години на миналия век. През 1920г. в Дерсим избухва въстанието Кочкири,което е жестоко потушено от турските власти и са избити над 13 000 въстаници.

През 1993г. фанатизирани турски ислямисти изгарят живи най-видните им интелектуалци, събрани на форум в гр. Сивас, като сунитска група, ръководена от членовете на Партията на благоденствието, в която по това време е и Реджеп Таип Ердоган, пали хотелa, в който са. Но до днес за това престъпление не се говори в Турция, а тогавашният министър-председател Тансу Чилер, заявява, че за радост няма пострадали сред гражданите, които са били наоколо.

Алевитската общност в Турция е една от малкото останали опори на  светския характер на държавата и демокрацията и са едни от най-сериозните критици на Ердоган и управлението му. Те считат, че в страната се нарушават принципите на светската държава, установена от Мустафа Кемал Ататюрк, както и равенството между различните вероизповедания.

Разбира се, политиката на Ердоган не касае само алевитите. В пълно противоречие с принципите на секуларизма, Конституцията от 1982г. въвежда задължително обучение по религия в училищата, на база на сунитския ислям. Часовете са задължителни, малцинствата също са длъжни да ги посещават, въпреки съществените различия в тяхната вяра и обичаи.

През периода 2009-2010, когато Турция най-активно се опитва да се присъедини към ЕС, назрява проблем със спазването на правата на малцинствата от страната на официалната власт. Проведени са редица срещи между сунитските управляващи и малцинствата, на които техни представители иска да бъдат освободени от часовете по религия, както и от данъците, събирани от религиозната институция Диянет, която се финансира от данъците и на всички малцинства и назначава учители по религия (само по сунитски ислям, който някои малцинства не практикуват), строи джамии (в които не влизат много от изповядващите несунитския ислям малцинства) и други. Исканията им обаче са отхвърлени.

Но в действията на Ердоган няма нищо неразбираемо. Турция е много повече ислямска, отколкото европейска, въпреки дългогодишните опити Ердоган да бъде представен като светски лидер

Причината е проста – за почти всяка мюсюлманска страна ислямът е важна и понякога единствената идеологическа доктрина, която винаги се преплита с реалната политика. Почти без изключение всички мюсюлмански страни залагат на различни форми на религиозна обвързаност в регионалните си  стратегии.Ръководните принципи и критерии, утвърдени от ислямското учение, се различават по своята същност и са несъвместими с утвърдените в съвременния свят християнски нравствени ценности. При това понятието ״права на човека” няма аналог в шариатската правна терминология, за разлика от европейската нравствена идеология, в която човешката същност и човешките права са фундамент.

Ислямът, чиито имами се вживяват като Божи и властови наместници, насочвайки вярващите в желаната от тях посока, загърбвайки реалните проблеми, реално превърнаха мюсюлманите в опасни и нетърпими към чуждата вяра. Религията е използвана като инструмент, чрез който да държи в подчинение обществото. Действие, което води единствено до негативни последствия. Мюсюлманите виждат в исляма източник на идентичност, смисъл на съществуване.  Съвременните мюсюлмани не се противопоставят на високите технологии, които улесняват и техния живот, нито на удобствата и възможностите, които им предоставя западния свят. За тях проблемът, който обостря сетивата им и ги изправя срещу Запада, са неразбираемите и напълно неприемливи за тях методи на управление, институциите, устройството на демократичните страни. Те виждат в исляма едновременно възможност да отхвърлят западната култура, но и обръщане към исляма като към сигурен пристан.

Преди няколко дни неприятна изненада преживя председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен по време на визитата си в Турция. На официалната среща с президента Ердоган се оказа, че има само два стола, които съответно бяха заети от него и от председателя на Европейския съвет Шарл Мишел. Видя се как по време на официалния разговор фон дер Лайен прави учудени жестове, докато й се налага да седне на диван, изолирана от другите двама лидери. Турция не коментира веднага обидната ситуация, но след като редица европейски медии излязоха с негативни коментари, от турска страна обвиниха Европейския съюз. “Разположението на местата за сядане беше направено в съответствие с предложението на ЕС. Точка. Нямаше да разкрием този факт, ако не бяха отправени обвинения срещу Турция,” заяви външният министър Мевлют Чавушоглу. Доста неправдоподобно оправдание, при положение, че фон дер Лайен беше видимо изненадана от ситуацията.

И пак стигаме до правата на отделния индивид

Съществен момент е, че ислямските държави не допускат международните норми, които не съответстват на вътрешното законодателство, защото западните представи за демокрация, гражданско общество, човешки права и свободи не отговарят на залегналите в шариата разпоредби. Разбира се, в голяма степен Турция не прави изключение. Политико-религиозните схващания в исляма разглеждат правата като привилегии, предоставени свише и всъщност  са по-скоро задължения, отколкото права. Поради тази причина западните идеи за правата на човека не могат да бъдат възприети в ислямския свят. Суверинитетът на всеки индивид, правата и свободите му, гарантирани от светските държави на Запад, са несъвместими с с шариатската правна система. Ислямът не признава наличието на принадлежащи по рождение и неотменими права, а ислямската теория за държавата никога не е възприемала разделението на светската и духовната власт, както и разграничаването между законодателната, изпълнителнатa и съдебната институция, защото според ислямските разбирания върховен суверен е само Аллах, комуто са подчинени всички.  Този своеобразен и нестихващ политическо-религиозен бунт срещу секуларизацията на държавата и обществото легитимира натрупваща се напрежение, което води до радикализация. От друга страна, сливането на духовната и светска власт и неразбирането, че хората биха могли да се развиват извън шариата, допълнително затруднява възможността за диалог, стъпващ на принципите на зачитане на човешките права и свободи. Сливането на  религията и политиката в исляма неминуемо води до крайности и в двете. А изборът е фундаментален и определящ не само за исляма и мюсюлманските страни, а за целия свят и останалите религии, най-вече християнството.


[1] Абдул Хамид II, наричан често Кървавия султан или само Кървавия е 34-тият султан на Османската империя, управлявал от 31 август 1876 до 27 април 1909 година, като по негово време се извършват първите гонения над арменците

Споделете:
Виктория Георгиева
Виктория Георгиева

Виктория Георгиева е изучавала телевизионна журналистика, а в момента и "Религията в Европа" в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Стажувала е в спортната редакция на БНТ и е писала за печатни медии. Две години е била член на Студентския съвет към СУ. В момента работи като специалист маркетинг и реклама във водеща българска компания. Интересува се от политика и история.