Унгерн Щернберг – Кървавият барон

от Димитър Стоянов

 

Степният „Бог на войната“

От гледна точка на хилядолетния поход на историята, започващ със зората на човека и цивилизацията, „походът“ на барон Роман фон Унгерн-Щернберг, познат като Унгерн фон Щернберг, Кървавия барон, Лудия барон, Бога на войната и т.н. продължава едва тридесет и пет години. Толкова трае неговият житейски път – житейският път на един от най-екстравагантните, зловещи и гротескни образи, излезли от времето на „руския смут“, времето на революцията и гражданската война в бившата Рускя империя. За този кратък период от време животът му наистина обхваща една огромна географска територия между студените прибалтийски замъци, тайгите на Сибир, степите на Монголия и Далечния изток, улиците на Париж и Грац, калните окопи на Първата световна война. Унгерн бяха от живота на обикновения офицер. Бяга от живота и на обикновен европейски благородник. Измъчван от мигрена, пристрастен към опиума, имащ силни наследствени обременености, той се втурва по път, който ще превърне неговото име в нарицателно за тирания и зверства. Такива, които по никакъв начин не отстъпват на мазетата на ЧК и деянията на болшевишките революцинери, срещу които той отчаяно се бори до последния си ден. Насилието ражда насилие ще кажат някои. Други ще посочат лудостта на барона като причина на фона на това, че самите белогвардейци като адмирал Колчак се отричат и от него, и от атаман Семьонов. Какво обаче се крие зад тази личност?

Барон Роман(Роберт-Николай-Максимилиан) Фьодорович фон Унгерн-Щернберг се ражда на 29 декември 1885 г.(22 януари 1886 г. по нов стил) по едни сведения в Грац, Австро-Унгария, според други на остров Даго в Балтийско море, Русия. Неговият баща се казва Теодор-Леонград-Рудолф фон Унгерн-Щернберг, балтийски немец с титлите „граф Унгерн“ и „барон фон Щернберг“, а майка му е баронеса София-Шарлота фон Вимпфен, родом от Щутгарт.

Родът, от който произлиза, има хилядолетна история, намираща своите корени в далечните векове на Средновековието. Неговите прадеди участват в Кръстоносните походи до Светите земи, членуват в рицарски ордени като Тевтонския и Ливонския орден, участват в походите срещу руските княжества, бият се в „Леденото побоище“ при река Нева срещу Александър Невски и в битката при Грюнвалд през 1410 г. под знамената на Великия магистър на Тевтонския орден Улрих фон Юнгинген срещу коалиция на източните държави и народи, водени от полския крал Владислав II Ягело. В жилите на Унгерн тече вековна немска, унгарска, скандинавска и славянска кръв. Предците на барона служат на кралете на Прусия и Полша, биват също така странстващи рицари, пирати и дори алхимици. Един от неговите прадеди е насочвал търговски кораби към брега на Балтийско море с фалшив фар, които после е разграбвал. Накрая родът се установява на служба при руския император, а по думите на самия барон 72 от неговите прадеди са загинали под бойните знамена на европейските монарси, а самият той се родее с Романови и Плантагенетите.

Няколко години след раждането на детето родителите се развеждат и майката се жени повторно за богатия балтийски земевладелец барон Оскар фон Хойнинген-Хюне и семейството се устновява в неговия дворец в Ревал(Талин), днешна Естония. Там Унгерн започва и своето образование в Николаевската гимназия, от която обаче съвсем скоро е изключен заради многобройни нарушения, лоша дисциплина и незаинтересованост към учебния процес. След това по решение на майка си Унгерн бива зачислен към Морския кадетски корпус в Санкт Петербург. Там баронът учи до 1904 г., когато избухва Руско-японската война. Началото на войната обаче слага край на бъдещата кариера във военноморския флот. Японската атака срещу руската ескадра в Порт Артур хвърля Русия в голям патриотичен подем и желание за война. Висшият руски елит обаче е разделен – Вите, Ламсдорф и Победоносцев настояват за предпазливост докато Великият княз Сергей Михайлович, Плеве, адмирал Алексеев, генерал Куропаткин подкрепят руското военно усилие. Според тях една малка и победоносна война може да задуши вътрешните революционни настроения в страната. Войната обаче не само, че не задушава революцията, а я разпалва. И така през пораженията при Мукден и Цушима се стига до подписването на първата руска конституция и слагането на края на самодържавието. По това време Унгерн се започва като доброволен в 91-ви Двински пехотен полк и заминава за фронта в Манджурия. Постъпвайки в армията той приема и православието като религията и променя своето име на Роман Фьодорович. В края на войната е произведен в чин ефрейтор и награден с бронзов медал „В памет на Руско-японската война“.

След края на военните действия Унгерн се завръща обратно в Ревал, където скоро след това е сполетян от смъртта на майка си. Самият той преживява тежко тази загуба на най-близък човек и решава да се отдаде изцяло на военната кариера в имперската армия. Думите „Моето призвание – войната“ от този момент добиват съдбоносен характер за неговоти битие. Родът войски, който избира е кавалерията. Така през 1906 г. той постъпва в Павловското военно училище в Санкт Петербург, което завършва успешно през 1908 г. Тогава и постъпва в 1-ви Аргунски конен полк на Задбайкалската казашка армия с чин хорунжий. В него обаче остава едва до февруари 1910 г., когато заради дуел бива прехвърлен в Амурския конен полк – единственото войсково поделение на Амурската казашка армия – където командва конен разузнавателен отряд. В състава на този полк той участва и в потушаването на бунтовете в Якутия. Същата година баронът печели и много интересен облог, за който дълго време след това се разказват легенди – на гърба на кон, имащ единствено дрехите на гърба си и една винтовка той прави преход от областта Даурия до Благовещенск, форсирайки и бурната река Зею, което е над 400 километра разстояние.

През 1911 г. в Китай избухва антимонархическата Синхайска революция, която води до падането от власт на Манджурската династия, управлявала страната от 1644 г. Монголският народ, който е част от Китайската империя в продължение на вече две столетия, започва своята борба за национална независимост, нещо, в което се намесват руската дипломация и армия. Унгерн се записва като доброволец в новата монголска армия и взема дейно участие в нейното формиране. След това служи в сотнята на есаул Комаровски(бъдещият бял генерал) към разквартирувания в Кобдо Верхнеудински конен полк на Задбайкалската казашка армия. На 5 октомври 1912 г. е произведен в чин сотник. В Монголия за първи път се сблъсква с източната култура и традиции и с обичаите на степните народи, които силно го впечатляват. Една не малка част от времето си той посвещава на тяхното изучаване, както и на установяване на контакти с местни лидери, шамани и други.

След Монголия баронът заминава за Западна Европа заедно с годеницата си, където живеят известно време. На връщане към Русия те пътуват с кораб през Балтийско море, кодето превтърпява корабокрушение и годеницата му загива. След тази втора трагедия в живота си той, по думите неговите роднини се променя много сериозно, и се превръща в жесток и затворен в себе си аскет. Връщайки се в Русия той почти веднага поема към Далечния изток и остава в неизвестност до началото на Първата световна война, кръстосвайки Задбайкалието, Монголия и Манджурия, живейки сред тамошните номадски и степни народи и силни привързвайки се към техния начин на живот и традиции. Единствено началото на Голямата война го връща обратно.

През 1914 г., непосредствено след като руският цар подписва указа за мобилизация и вплитането на всички Велики сили в смъртоносния конфликт, Унгерн постъпва като сотник в 34-ти казашки конен полк на Донската казашка армия. По време на войната той бива ранен пет пъти, но никога не подава в плен. За проявените си войнишки качества получава серия от ордени.

През есента на 1914 г. 34-ти казашки конен полк е част от руската Десета армия, която воюва в Източна Прусия с германците след катастрофата при Таненберг и Мазурските езера в късното лято на същата година. Командващи армията в този период са генерал-лейтенант Флуг и генерал от инфантерията Сиверс. Именно по това време Унгерн получава и първото си отличие за извършения от него подвиг при Подборек на 22 септември 1914 г. На 27 декември същата година Думата на ордена „Свети Георги“ към Десета армия го награждава с ордена „Света Георги“ 4-та степен. В документът се казва следното:

„Думата на ордена „Свети Георги“ на Десета армия признава за достойно награждането на прикомандирования към 34-ти казашки конен полк сотник барон Роман фон Унгерн-Щернберг за това, че по време на сраженията на 22 септември 1914 г. при Подборек, намиращ се на 400-500 крачки от позициите на противника и действайки под вражески оръжеен и артилерийски обстрел, успява да извърши разузнавателни действия, които дават точни и верни сведения за вражеските позиции и маневри, вследствие на чиито сведения са вземи мерки за успешното завършване на последвалите военни действия.“

През декември 1914 г. Унгерн преминава към 1-ви Нерчински полк на Задбайкалската казашка армия, който се намира под командването на тогава още полковник барон Пьотр Врангел, бъдещ главнокомандващ на Бялата армия в Крим и Южна Русия по време на Гражданската война. В редовете на този полк Унгерн бива награден с орден „Света Анна“ 4-та степен с надпис „За храброст“. По същото време баронът участва в един от многобройните си дуели, по време на който е ранен със сабя по главата – нещо, което му оставя тежки последствия. До края на живота си той ще страда от пристъпи на мигренозно главоболие и ще пуши опиум, за да облекчи болките си.

През септември 1915 г. Унгерн бива командирован в отряда с особена важност на аматан Пунин към Северния фронт, чиято задача са партизански действия в тила на германската армия. В рамките на това военно поделение Унгерн бива повишен в подесаул и награден с ордените „Свети Станислав“ 3-та степен и „Свети Владимир“ 4-та степен. През август 1916 г. баронът отнове се връща в редовете на Нерчинския полк. Под командването на Врангел той получава повишение в есаул „за отличаване в борбата с врага“ и бива награден с ордена „Света Анна“ 3-та степен. Самият Врангел дава следната характеристика на своя подчинен:

„Есаулът барон Роман фон Унгерн-Щернберг е много храбър, раняван е четири пъти в хода на военните действия и добре познава психологията на своите подчинени. В нравствено отношение има пороци – пиянство. В нетрезво състояние е пособен на постъпки, подронващи честта на офицерския мундри и затова бе прехвърлен в запаса.“

Упрекът на Врангел не остава без последствия. Унгерн напълно отказва алкохола след тази критика. По-късно самият Врангел ще отдели внимание на барона в своите мемоари като го описва не толкова като офицер, колкото като партизанин като от роман на Майн Рид, който спи сред казаците от сотнята си, яде с тях от общ котел, любимец на офицерите и подчинените си, човек с остър ум, но бедна култура, изцяло загърбил висшите среди, от които произлиза. След Нерчинския пол Унгерн служи в 3-ти Верхнеудински конен полк на Задбайкалската казашка армия, който се сражава на Кавказкия фронт срещу турската армия. Там Унгерн среща отново още един изгонен от полка на Врангел – неговият боен другар и бъдещ атаман на задбайкалските казаци Григорий Семьонов, когото Врангел гони от полка заради разхищение на полкови средства. След Февруарската революция и въпреки своя монархизъм Унгерн остава на служба в армията и скоро получава повишение във войскови старшина.

В този период военният министър и бъдещ министър-председател Александър Керенски от Временното правителство одобрява проекта на есаул Семьонов за формирането на непостоянни естествени конни отряди от жителите на Източен Сибир – казаци, буряти и други. На 1 август 1917 г. Семьонов пристига в Задбайкалието като специален комисар на Временното правителство в Далечния изток. Месец по-късно той получава и помощник – войсковия старшина Унгерн.

Двамата започват дейна работа по възложената им задача като формирането на отрядите върви добре. Баронът създава и собствена войскова единица – Туземния конен корпус, който по-късно ще бъде преименуван на Азиатската конна дивизия. След като приключва формирането на Специалния манджурски отряд на атаман Семьонов, Унгерн бива назначен за комендант на станцията Хайлар със задача да приведе в ред разположените там и намиращите се под усилена болшевишка агитация пехотни подразделения. По това време и около Семьонов, и около Унгерн вече витае мрачната слава на репресиите, често пъти насочени не само срещу болшевиките, но и срещу мирни жители, които нямат нищо общо с болшевизма. Тази дейност продължава до пролетта на 1918 г.

На 7 ноември 1917 г. болшевиките извършват преврат и свалят Временното правителство. Керенски бяга. На 3 март 1918 г. те подписват Брест-Литовския мирен договор и слагат край на войната на Източния фронт. Германската армия получава правото да задържи Полша, да окупира Прибалтика и Украйна, а Германия да получи огромни репарации и контрибуции. Този мир е възприен като унизителен от руското офицерство и интелигенция. Бушуващият „червен терор“, унизителните условия на мира и вътрешните борби водят до началото на Гражданската война в Русия. Огромната държава се разделя на различни лагери като основните са на антиболшевишкото Бяло движение, действащо в Северен Казваз, поречието на Дон, Волга и в Сибир, имащо подкрепата на Антантата и на Чехословашкия корпус от бивши военнопленници, и съответно на болшевишкия червен лагер. По това време Семьонов и Унгерн се изтеглят в Северна Манджурия поради нахлуването на завръщащи се от войната проболшевишки настроени войнишки ешалони.

Развихрянето на силата на Бялата армия и рушеното на болшевишката власт из цяла Русия през 1918-1919 г. дава възможността на Семьонов и Унгерн да се върнат в Задбайкалието, където се установяват като еднолични господари. Атаман Семьонов не признава обаче властта на лидера на Бялото движение в Сибир адмирал Колчак, който е признат за Върховен управник на Русия от всички други генерали – Юденич, Милер, Дутов и Деникин. Двамата не вземат участие във военните действия срещу болшевиките и управляват необезпокоявани Задбайкалието, тъй като Колчак не може да си позволи открит конфликт с тях докато армиите му са насочени в битка с Червената армия. Унгерн получава съответно повишение в генерал-майор през 1918 г. и като командващ Туезмния конек корпус става де факто единствен владетел на областта Даурия и прилежащата към нея част от Транссибирската железница. През 1920 г. обаче събитията вече вещаят поражение за Колчак. След серията от победи в предишните две години неговите сили биват изтикани в посока Задбайкалието. След въстанието в Иркутск адмиралът бива пленен и разстрелян, а Червената армия надвисва над владенията на Семьонов и Унгерн. Падането на Верхнеудинск принуждава Семьонов да се изтегли в посока Чита и да търси единение с оставащите сили на Бялата армия в Далечния изток като получава командването на войските в Задбайкалския военен окръг.

През август 1920 г. Унгерн напуска резиденцията си в Даурия и поема в посока, която хвърля в недоумение абсолютни всички. Посоката е Урга, днешен Улан-Батор, столица на Външна Монголия, която е окупирана от китайската републиканска армия. Атаман Семьонов дава следната директива по отношение на действията на своя подчинен:

„Командващият конноазиатската дивизия генерал-лейтенант барон Унгерн-Щернберг не съгласуваше своята политика с политиката на Щаба и обявявайки своята дивизия за партизанска пое в неизвестно направление. С тогавашна дата дивизията се изключва от състава на поверената ми армия.“

Подобно е и становището на генерал Вержбицки, командващ Далекоизточната руска армия:

„Командващият партизански отряд генерал-майор Унгерн в последно време не съгласуваше своите действия с политиката на Главнокомандващия атаман Семьонов и самоволно насочи отряда си към границата с Монголия в района югозападно от река Акши и затова генерал-майор Унгерн и неговият отряд се изключват от състава на поверената ми армия.“(Унгерн е наричан генерал-майор, защото командването на Бялата армия не признава даденото му от атаман Семьонов повишение в генерал-лейтенант)

В действителност зад тези самоволни действия се крие един грандиозен по своите размери план. Унгерн планира удар по столицата на Монголия и изгонването на китайските републикански войски оттам, а след това възстановяване на монархията. Монголия следва да се превърне в негова основна база за инвазия срещу болшевишка Русия и за създаване на единна „Средна империя“, която да обедини Монголия, Средна Азия, Сибир и руския Далечен изток. Тази империя трябва да се използва за възраждането на империята на Чингис хан и за поход на непокътнатата в морално и духовно отношение според Унгерн Азия срещу „разложения от войни Запад“ и болшевишката власт в Русия.

През септември 1920 г. Азиатската конна дивизия преминава границата с Монголия и поема към Урга. В цитаделата на барона Даурия остават Китайската сотня на подпоручик Гущин, Японската сотня на капитан Судзуки, обозът под командването на В.К.Рьорих(брат на художника Николай Рьорих) и резервът, ръководен от прославения със своята жестокост подполковник Леонид Сипайло. Скоро в Даурия пристига и Тибетската сотня на хорунжий Табанов.

През октомври 1920 г. китайските войници в Урга за първи път заговарят за неизвестен военен отряд от руснаци, буряти и монголци, които бързо напредват в посока столицата. На 23 октомври 1920 г. за първи път се чува и името на барон Унгерн. Гарнизонът в Урга е добре подготвен и се състои от 15-18 000 войници и офицери, 40 оръдия и над 100 картечници, отлично снабдени с муниции и въоръжение. Монголската армия е предварително разпусната, за да се неутрализира потенциалната вътрешна съпротива. В града е обявено обсадно положение и китайското командване започва реквизиции, които преминават в открити грабежи и способстват за настройване на местното население срещу него. По това време Азиатската конна дивизия не може да се похвали нито с численост, нито с обезпеченост. В нея служат 400 руснаци и 2 000 азиатци с артилерия от 4 оръдия и 10 картечници. Унгерн обаче е уверен в своята победа.

Първият сблъсък между барона и китайците става на 26 октомври 1920 г., когато предният отряд на Азиатската конна дивизия връхлита Урга. Сред китайският гарнизон се намират неколцина решителни офицери, които успяват да задържат първоначално паническо отстъпление на своите войски и да го обърнат в атака, използвайки предимството в артилерия. Втората атака на Унгерн започва на 30 октомври и боевете се водят до 7 ноември, в рамките на които дивизията губи около 100 души. Унгерн се оттегля до река Керулен и с драконовски мерки укрепя дисциплината и изтребва дезертьорите:

„… пред строя жив бе изгорен прапоршчик Чернов и напълно бяха изтребени дезертиралите чахари от Офицерската сотня.“

Дивизията бива попълнена с  тибетци от оставените в Даурия сили и през декември 1920 г. баронът отново застава на подстъпите на столицата на Монголия. Изготвен е план за щурм като за први път от основаването на дивизията Унгерн свиква военен съвет със старшите командири. Дейно участие взема и изпратения от атаман Семьонов опитен кадрови офицер полковник Ивановски. През януари 1921 г. се извършват финалните приготовления и се работи по деморализацията на китайския гарнизон. Край Урга са разгромени два китайски полка и със смела акция е освободен Богд-хан – политическият и духовен лидер на Монголия – държан под арест в своя Зелен дворец с охрана от 350 китайски войници. Слепият Богд-хан е освободен от изпратени от Унгерн и облечени като лами тибетци като той е взет на ръце(поради слепота) и отведен първо в свещената планина Богдо-Ула, а след това в манастира Манчжушри. След тази акция монголците започват да оказват масова подкрепа на Азиатската дивизия, а китайският гарнизон е сероизно обезкуражен. Последният удар Унгерн нанася самостоятелноо. И.И. Серебреников пише следното:

„Тези, които познаваха барон Унгерн, винаги отбелязваха неговата смелост. Той например не се побоя да посети обсадената Урга, въпреки че китайците биха платили скъпо за главата му. Това се случи по следния начин. В един от ярките и слънчеви зимни дни баронът, облечен в обикновени монголски одежди, просто поел в Урга по главната улица, качен на кон. След като прекарал известно време в двореца на главния китайски сановник Чен-И, той преминал през консулското градче и поел обратно, минавайки покрай затвора. Там забелязал, че китайският часовой мирно спял на поста си. Това нарушение на дисциплината го възмутило. Той слязал от коня си и ударил часовоят няколко пъти. На събудилия се войник Унгерн обяснл на китайски, че на поста не се спи и че той, барон Унгерн, го е наказал за това. След това се качил на коня си и поел нататък. Това посещение на Унгерн в Урга призвело огромно впечатление на жителите на града, а сред китайските войници всяло страх и униние, внушавайки им, че зад него стоят някакъв свръхестествени сили…“

Щурмът на Урга започва при изгрев на 2 февруари 1921 г., когато барон Унгерн лично повежда специалния Ударен отяд, съставен от казаци, башкири и монголци в предградията на града. Китайските предни постове са съкрушени като с таран, а деморализираният гарнизон напуска бързо града и бяга на севре. На 3 февруари 1921 г. битката за Урга е окончателно спечелена и местното население посреща Азиатската конна дивизия като освободител. Баронът веднага пресича всички опити за грабежи и мародерство от своите войски обявявайки, че за насилие над жителите на града ще има моментална смъртна присъда.

Китайският режим на реквизиции е отменен. Премахват се наложените от тях налози, основана е Национална банка и е създадено военно училище. Подобрява се организацията на здравеопазването и животът се връща към мирното си русло. Дейността в тази област е съпътствана с репресии срещу болшевиките и евреите. Унгерн споделя отявляни антисемитски убеждения. Заловенте биват бесени, а имуществото им се прибира във войсковата хазна. Мъжкото руско население в града е мобилизирано. Богд-хан е възстановен на престола на Монголия с тържествена коронация, а самият барон приема монголско поданство и титлата „дархан-цин-ван“ като се жени за монголска принцеса, която приема православието и името Мария Павловна.

По това време китайските сили отстъпват на север към съветската граница и подлагат руското население на масово изтребление. Болшевишкото правителство, силно подкрепящо китайците-републиканци и изпращащо им военни съветници, пропуска част от китайския корпус, начело с Чен-И през Чита в посока Манджурия. Другата част от войските, начело с Чу-Луцзян, убеждавайки се в малочислеността на Азиатската конна дивизия, решават да поемат обратно в посока столицата на Монголия и да я разгромят.

Главното сражение става при Цаган-Цеген и е най-голямото в Монголия за последните двеста години. Организираното от Унгерн монголско опълчение препречва пъта на Чу-Лицзян към Урга, след което баронът повежда коннциата си в битка. Въпреки своята малочисленост и острия недостиг на муниции(много от бойците в дивизията стрелят със стъклени патрони по метод, който е предложен от инженера на Унгерн Лисовски). След тридневен брой китайците са разгромен и отстъпват на югоизток като Унгерн ги преследва около 200 километра и след това се завръща в Урга.

Останките от армията на Чу-Лицзян, получили подкрепата от кавалерията на Го-Сунлин, заемат позиции на югоизток с надеждата да създадат надеждна база за ново настъпление. Унгерн обаче решава да ги изпревари и получавайки благословията на Богд-хан поема на поход. Главното сражение се състои в края на март 1921 г. при Чойри(Чойрин-Суме), където Азиатската конна дивизия избива китайските сили почти поголовно. Противниците на барона оставят на бойното после над 4 000 трупа. Баронът пленява огромни китайски запаси: артилерия, картечници, милиони патрони, коне и над 200 камили. Разстоянието от Чойри до Пекин е около 600 километра, което е по-малко от това до Урга. Китайското републиканско правителство изпава в ужас, че с един рейд баронът може да завземе Пекин, да го свали и да възстанови Манджурската династия без да има кой да му се противопостави сериозно. Унгерн има план за нашествие в Китай, но за по-късен етап, и се връща в Урга.

След успехите срещу китайците в Москва започват да виждат опасността, която представлява за болшевишката власт самият Унгерн, и започват да готвят военна кампания. Пета Червена армия е изпратена в Задбайкалието с цел да настъпи в Монголия. Унгерн също се готви за война и се опитва да консолидира подкрепата за себе си. Изпраща писмо до императора на Япония, получава войници от Тибет и благословията на Далай-лама, бива обявен за превъплщанието на Махакала – богът на войната и издава подобни позиви:

„…Жълтата раса трябва да се изправи срещу бялата – част от нея ще се движи с кораби, част с влакове, ще има един обединен поход на Азия и Япония към Русия, а след това на Запад, за да се възстановят всички свалени монархии по света…“

Баронът силно вярва във възможността да създаде империя от Тихия океан до р. Волга. Планът му е за настъпление през Алтай към Централна Азия, откъдето огромна конна армия да поеме към Москва. Действията на болшевиките обаче и приближаващата Задбайкалието Пета Червена армия го принуждават да се откаже от този си план и да обърне поглед на север. Новият план предвижда Азиатската конна дивизия да настъпи в Задбайкалието и да прекъсне Транссибирската ЖП линия като по този начин откъде Далечния Изток от Сибир. Тогава белите войски в Приморския край и силит на атаман Семьонов трябва да преминат в настъпление срещу откъснатите сили на Червената армия и да ги разгромят, връщайки си контрол над региона.

Преди началото на похода Азиатската конна дивизия се е увеличила значително. В Урга работят манифактури за изработката на облекло, ботуши и знамена. Изготвена е нова униформа, която е представена на тържествен парад. Големият проблем обаче остават мунициите. Дивизията по това време се числи на 4 960 души, 14 оръдия и 42 картечници, които са разпределени в следните две бригади:

Първа кавалерийска бригада се командва лично от Унгерн. В нея влизат Първи конен полк на есаул Паригин и Четвърти конен полк на есаул Маков, две артилерийски батереи, картечен взвод, Първи монголски дивизион и отделни Тибетски, Китайски и Чахарски двизион. Численост: 2 100 души, 8 оръдие и 20 картечници.

Втора кавалерийскя бригада, командвана от генерал-майор Б.П.Резухин. Към нея се числят Втори конен полк на полковник Хоботов, Трети конен полк на сотник Янков, една артилерийска батерия, картечен взвод, Втори монголски дивизион и японско доброволчески роти. Численост: 1 510 души, 4 оръдия и 10 картечници.

Към дивизията също така има три партизански отряда – на полковник Казангарди( 510 души, 2 оръдия и 4 картечници), на атамана на Енисейската казашка армия есуал Казанцев(340 души и 4 картечници) и на есаул Кайгородов(500 души и 4 картечници). Баронът се опитва да координира атаката си с настъпление от страна на белия генерал Молчанов в Приморио, но заради лошото си име не получава отговор. Така на 21 май 1921 г. издава знамената си Заповед № 15 към „руските отряди на територията на съветски Сибир“:

„… в народа виждаме разочарование, недоверие към хората. На него са му нужни свидни и известни имена. Такова име може да бъде само едно – законният господар на Руската земя Всерусийският цар Михаил Александрович… В борбата с престъпните разрушители и осквернители на Русия трябва да се знае, че по мярата на пълния упадък на нравите в Русия и абсолютния душевен и телесен разврат, старите оценки са нереални. Мярката може да бъде само една – смъртно наказание от различни видове. Старите основи на правосъдието са се изменили. Вече не съществува понятие като „правда и милост“. Днес трябва да има само „правда и безмилостна суровост“. Злото, дошло на земята, за да унищожи Божественото начало в човешката душа трябва да се изтръгне заедно с корените. Комисарите, комунистите и евреите трябва да се унищожават заедно със семействата им, а имуществото им да се конфискува. Яростта срещу лидерите на революцията и техните последователи не трябва да познава граници…!“

В друго свое изказване Унгерн посочва следното:

„Аз не зная какво е това пощада и нека вестниците пишат за мен, каквото си поискат. Плюя на това! Ние не водим борба с политическа партия, а със секта от унищожителите на всякаква култура. Защо не може да ми бъде позволено да освободя света от тези, които убиват душата на народа? Срещу убийци аз познавам само едно средство – смърт!“

Унгерн изпраща полковник Ивановски при атаман Семьонов с молба за откриването на фронт в подкрепа на Азиатската конна дивизия. Атаман Семьонов издава заповед, но голяма част от офицерите, служили при покойния адмирал Колчак, отказват да изпълняват заповеди на Семьонов, който според тях няма легитимност и е абсолютно дискредитиран заради политиката си на зверства.

В края на май 1921 г. дивизията на Унгерн напуска Урга и поема към съветската граница. Планът включва той да нанесе удар по Троицкосавск, Селегинск и Верхнеудинск, а Резухин да вземе Цежинската станица и да действа по левия бряг на река Селенги в посока Миновск и Татаурово в тила на Червената армия и да взривява мостове и тунели. На 5 юни 1921 г. двете бригади пресичат границата с ДВР(марионетъчна съветска държава в рамките на РСФСР, формирана при извеждането на японските интервенти от Сибир). Генерал Резухин завезма Менза и с успех се придвижва към станцията на река Желтура. На втория ден от похода конницата на Казангарди завзема Модон-Кул, а Унгерн достига Троицкосавкс. По данни на разузнаването там се намира малочислен червен отряд от около 600 души, но болшевиките командване устройва капан с идеята да унищожи силите на бригадата на Унгерн. Силите им са увеличени до 2 000 души и е струпана много артилерия. Баронът наистина попада в капана и бива обкръжен като е подложен на тежък артилерийски огън. Той обаче успява да разкъса обръча и да изтегли бригадата си, но губи около 500 души и почти цялата си артилерия и обоз. След това той решава да поеме към съединение със силите на Резухин като по пътя си разбива всички оставени червени военни заслони. Този път пленници не се вземат и всички биват разстрелвани.

По това време коренно се променя и ситуацията в Монголия. Един корпус на Червената армия под командването на генерал Блюхер, подкрепен от 900 кавалеристи н Сухе-батор(ръководител на монголските болшевики) настъпват към Урга под предлог, че монголският пролетариат се е обърнал към  „махатма Ленин“ за освободителен поход. Блюхер разгромява заслона край Урга и гарнизона под командването на назначения за комендант на столицата подполковник Леонид Сипайло. На 6 юли 1921 г. Червената армия влиза в града, а монголските министри минават на странта на болшевките.

Самият Унгерн дава кратка почивка на войските си при река Иро и на 8 юли съединява своите сили с тези на генерал Резухин на брега на река Селенги. Оттук започва поход към Мисовск и Верхнеудинкс с общи сили от 3 250 души, 6 оръдия и 36 картечници. Главната цел е да се прекъсне Транссбирската ЖП линия. На 1 август 1921 г. Азиатската дивизия удържа побеба при дацана на езерото Гусиное, където взема в плен 300 червеноармейци(една трета Унгерн разстрелва в случаен порядък като съчувстващи на болшевиките), 2 оръдия, 6 картечници и 500 винтовки. На 4 август постига успех и при Новодмитриевск, който обаче в следващите дни е сведен до минимум, тъй като болшевиките вкарват в боя бронирана техника, с която артилерията на Азиатската дивизия не успява да се справи. Последният значим успех на Унгерн е на 12 август 1921 г., когато при Атаман-Николската станица е разгромен голям отряд на Червената армия, който от численост 2 000 губи над 1 400. Бойното поле напускат по-малко от 600.

С това се слага край на юлско-августовката фаза от боевете на Азиатската конна дивизия. Нейните загуби биват запълнение с пленени червеноармейци, които баронът изпитва карайки ги да участват в разстрелите на свои бойни другари от Червената армия. Дисциплината в дивизията се поддържа с драконовски мерки от различни степени. Пияните официери биват бити с пръчка пред строя или стоят часове на високи дървета под горещото слънце. „Леките“ смъртни присъди включват обесване или разстрел. В други случаи жертви биват заливани с ледена вода в студовете зимно време, за да замръзнат или биват оставяни вързани в гората, за да бъдат изядени от вълци или други диви зверова. Едно от наказанията се посочва като „патент“ на самия барон – бой с дълга бамбукова пръчка, но не по-малко от сто пъти, за да се отдели месото от костите и човекът да започне да „гние“ наживо. Властта в дивизията се крепи на еднолична власт и преди всичко страх, което обаче не прекратява вътрешните брожения срещу „лудия барон“, както го наричат и редица негови подчинени.

Михаил Торновски от своя страна описва следните събития след летните боеве:

„Загубите на Азиатската дивизия от 20 юли до 14 август изглеждаха незначителни в сравнение със загубите на червените.(…) Загубите се числят приблизително така: убити около 200 души, дезертирали около 120(основно буряти, тъй като дивизията се придвижваше в райони, населени с този етнос) и като цяло 320 души и 50 тежко ранени. Но в това време дивизията се попълни с около 100-200 червеноармейци. Следователно численият ѝ състав не се смаляваше и тя оставаше боеспособна единица. Проблемът беше, че моралният дух беше мъртъв, патроните ставахавсе по-малко, а освен артилерийски снаряди липсваха почти и превързочни материали. Азиатската конна дивизия успя да нанесе доста чувствителни загуби на своя противник. По памет мисля, че те не загубиха по-малко от 2 000 – 2 5000 души, а ранените нямаха чет. Особено тежки загуби чрвените понесоха при дацана на езерото Гусиное и р. Хайке.“

Замисълът на барона е оттам насетне да се изтегли в посока Урянхай, където да презимува и след това военните действия да продължат. При неуспех той не мисли да се изтегля в посока Приморие, където белите войски го презират, а мисли да използва поканата на Далай-лама да отведе своята армия в Тибет. Тези планове обаче не намират подкрепа сред редовте на дивизията. Много офицери смятат, че трябва да стигнат до Приморие и да търсят единение с войските там. Така на 16 август 1921 г. генерал Резухин отказва да отведе своята бригада в тази посока и бива убит от подчинените си. В дивизията започва метеж. Метежниците смятат да убият и самия Унгерн и през нощта на 18 срещу 19 август 1921 г. подлагат неговата палатка на обстрел, но нито един куршум не го засяга. Той се опитва да говори с метежниците, заплашвайки ги, но срещу него се разнасят още изстрели. Така той се оттегля в своя монголски дивизион, воден от княз Сундуй-гун, където заспива изтощен. Князът обаче нарежда на подчинените си да го завържат(имат страх да убият „бога на войната) и го разменят за собствените си животи, предавайки го на командира на сводния партизански отряд, бивш щабс-капитан и кавалер на всички войнкишки Георгиевски кръстове Павел Щетинкин. В замяна на това те получават правото да се върнат в Монголия, а самият Унгерн е сразен, изобщо не очаквайки предателство от страна на своите монголски войници.

Първоначално Щетинкин отказва да повярва, че това е барон Унгерн, тъй като той бил толкова опърпан, че бил помислен за обикновен монголски пастир. Унгерн обаче гордо обявил своето име и звание. Щетинкин го отвежда на разпит в щаба на генерал Блюхер, а след това с ескорт от специално подбрани агенти на ЧК в Новониколаевск(Новосибирск), където вече е сформиран Извънреден революционен трибунал, възглавяван от стария болшевик Опарин. От Москва като главен обвинител е пратен Емелян Ярославский – бъдещ академик, секретар на ЦК на ВКП(б) и депутат от Върховния съвет на СССР. Ленин изпраща следните инструкции:

„Съветвам на това дело да се обърне голямо внимание, да се посочат проверени и солидни обвинения и в случай на установяване на вината, в което не трябва да се и съмнявате, да се устрои публичен съд, който да се проведе максимално бързо и подсъдимият да бъде разстрелян.“

Съдът се провежда на 15 септември 1921 г. в театъра в Новосибирск. Продават се билети, които се изчерпват. Желаещие да присъстват нямат чет. На процеса Унгерн получава три обвинения:

  1. Действия в интерес на Япония, които се изразяват в стремеж за формиране на „централноазиатска държава“
  2. Въоръжена борба срещу съветската власт с цел реставрация на династията Романови
  3. Терор и зверства

Съдебният процес трае 5 часа и 20 минути като Унгерн е признат за виновен по трите обвинения и осъден на смърт чрез разстрел. Ето част от стенограмата:

  • Какви са вижданията на вашата програма?
  • Преди всичко – разправа с евреите! След това възстановяване на Михаил Романов на престола, който заедно с аристокрацията трябва да управлява страната и накрая връщане на земята на дворянството!
  • И Вие от нищо не се отказвае и не се разквайте? Признавате се за виновен и по трите обвинения?
  • Не се отказвам от нищо и не се разквайте за нищо! Може да ме съдите по всички обвинения без едно – никакво съгласуване на моите планове с Япония не е имало.

Ярослаславский има финалната дума:

  • Присъдата, която ще бъде произнесена днес, трябва да прозвучи като смъртна присъда за цялото дворянство, което се опитва да вдигне ръка срещу властта на работниците и селяните! Какво може да се каже в защита на барон Унгерн? За мен лично той е нещастен човек, който си е набил в главата, че е спасител на монархията(…). Съдебното следствие и обвинителите са съгласни, че Унгерн е виновен по всички обвинения и трябва да получи висшата мярка за наказание – разстрел.“

По-късно самият Ярославский ще каже:

„… той смята себе си за призван към борбата за справедливост и нравствено начало, обосновайки се с учението на Евангелието. Своята жестокост и терор към хората не смята за притиворечащи на това учение.“

Признатият за виновен Унгерн бива разстрелян от болшевиките, дъвчейки своя орден „Свети Георги“ от страх, че ще попадне в ръцете на врага. С това неговият жизнен път приключва.

В същото време останките от неговата дивизия, имаща на въоръжение останала артилерия и картечници, се придвижва в посока Приморие, за да се съедини с белите войски на генерал Дитерихс. Те биват преследвани от многократно превъзхождащия ги отряд на Щетинкин като за командващи на дивизията последователно се изреждат есаул Макеев(дезертира), полковник Островски(дезертира) и накрая войсковият старшина Костромин, който успява да даде една последна битка на дивизията като самостоятелно подразделение. Отрядът на Щетинкин бива разгромен, а дивизията достига Хайлар, където китайските власти ги качват на Източната китайска железница като специален ешалон за Приморие. Там дивизията се бие рамо до рамо с белите войски и участва в последното им настъпление в посока Хабаровск преди окончателната евакуация на Владивосток.

Унгерн не доживява тези събития. Смъртта му слага край на живота на необичаен офицер, който се превръща в символ на тирания и терор. Единственият съюзник в последните години от лагерите на антиболшевишката съпротива остава атаман Семьонов. Баронът е презиран както от адмирал Колчак, така и от белите генерали в Приморие, който не приемат нито неговите маниакални идеии за средноазиатска империя, нито зверствата, които извършва. Накрая той бива изоставен дори от собствените си войници и офицери, които решават да търсят продължение на борбата с болшевиките в друга посока, а не да бъдат част от планове и стремежи, които са несъвместими с техните разбирания и цели и се крепят единствено на страха, който те до онзи момент са имали от своя предводител.

Руският смут, настъпил през 1917 г., ражда безброй ужаси и чудовища. По неговото време всякакви морални порядки биват счупени, традиции – заличени, добродетелите – изменени. Страхът става движеща сила. Той ще остане движеща сила и след гражданската война в Русия. На негова база десетилетия след това ще управлява комунистическата партия. Унгерн за разлика от адмирал Колчак, който е разпитван от политцентъра в Иркуск, а след това разстрелян, става предмет на открит процес. Болшевиките не успяват да изведат на такъв процес Колчак или покойния руски император Николай II(мечта на Троцки е да съди бившия цар и да се яви като главен обвинител на такъв процес), но те залавят и в името на своята кауза изправят на съд възможно най-зловещия човек, непризнат дори от бялото движение, който по своите действия успешно се съревновава с тези на червената ЧК. И те използват момента колкото се може повече. Гражданската война в Русия е към своя край, Врангел е евакуирал армията си от Крим, остава само Далечният изток. И в нейния край – процесът срещу Лудия барон, който остава една плетка от загадки. Какъв в крайна сметка? Антисемит, будист, християнин, лютеран, немец, русин, монголски хан, войскови командир, източен деспот, Бог на войната, Махакала, реставратор на монархията, ексцентрик, луд, авантюрист, тиранин, садист? Един от многото въпроси с още повече отговори…

mm

“ Консерваторъ “ е независима платформа за всички дясно мислещи хора в България в истинския смисъл на тази дума. Нашата мисия е да защитаваме истински десните позиции.

Share This