Устоите на съвременния международен ред

Време за четене: 15 мин.

„Ревизионистични сили” е словосъчетанието, което правителството на Доналд Тръмп използва в новата си Стратегия за национална сигурност, за да опише Русия и Китай. Но какво се има предвид под това, ревизия на какво? В днешния взаимосвързан свят държавите оперират в единна международна система, на глобално ниво, чиято структура е резултат от моделите на взаимодействие между същите тези държави-актьори. Точно това се визира в Стратегията на САЩ – тя съзира опит за ревизия на международната система, такава, каквото я познаваме от края на XX век. Един бърз обзор на последното столетие ще ни доведе до извода, че именно това е била причината за най-тъмните петна в историята на света – двете световни войни. Четейки анализи за довоенния период, ще забележим, че въпросното словосъчетание се употребява като нарицателно за подстрекателите на двете войни. Функция на ревизионистичните сили е разтърсването на системата до такава степен, че нейната структура да рухне и да се изроди в коренно различна. И до двете критични точки на ХХ в. се е стигнало поради качествени промени в международната система, позволили на едни нейни части да акумулират достатъчно сила, за да отправят сериозно предизвикателство към нейните устои. Сигнал, че съвременната система преминава в такава фаза ли е новата Стратегия за национална сигурност на САЩ?

Опасност на системно ниво

Съществуват няколко основни теории за силовата структура на системата след края на Студената война. Разликата между тези подходи към последния четвърт век се дължи на различния прочит на концепцията за сила. Тя е ключовата призма, през която се интерпретират събитията в международните отношения. За нуждите на настоящия труд ще предложа кратка дефиниция, която ще служи за дешифриране на структурите на съвременните международни системи.

Понятието сила съдържа в себе си информация за материалните (количествени) и нематериалните (качествени) параметри на даден субект, стратегията на субекта за оползотворяване на тези параметри и резултатите от прилагането на съответната стратегия. Всяка една част от тази обща дефиниция може да се разгърне в oбстоен анализ, но това не е целта на настоящото изследване. Струва си да се отбележи обаче, че от така дадената дефиниция се отличават два подхода към силата: първият оценява силата на базата на моментния, често изчислим приблизително, материално-ресурсен капацитет на субекта (въоръжени сили, население, природни ресурси, ядрен арсенал и т.н.). Вторият подход дава оценка на силата постфактум- след като тя е била приложена в изпълнение на специфична стратегия, като основен показател е доколко желаният резултат е постигнат. Често оценктие от двата подхода са несъвместими (войната във Виетнам), но има консенсус в експертните среди за това, че материално-ресурсният капацитет, и по-конкретно военната мощ на държавите, е най-практичният индекс за сила в международната система (поне до края на ХХ век).

Тези уточнения ни помагат да разберем по-добре промените непосредствено след края на Студената война, когато единият от двата полюса в системата престава да съществува. Фактически системата се изражда в еднополюсна, но с една особеност- стратегията на основния актьор САЩ е либерална – администрацията на Клинтън поема курса, предписан от Ф. Фукуяма. По този начин еднополюсният характер на системата не е толкова силно изразен – САЩ се съсредоточават върху глобалната икономика във външен план и избягват едностранни намеси в конфликти по света. И двете намеси в регионални кризи-Ирак и Югославските войни, са със съгласието и координацията на ООН. Тези тенденции се променят едва след войната със Сърбия през 1999, когато НАТО действа без мандат на Съвета за сигурност. Администрацията на Буш, под въздействието на различни фактори, бележи завръщането към реалисткия подход във външната политика, като започва активно да се възползва от безпрецедентната позиция, в която се намират САЩ. Щатите бързо се оттеглят от „неизгодните“ международни договори на предходните администрации и канализират силовия си потенциал срещу „престъпни държави“ („Оста на злото“ – Иран, Ирак, Северна Корея)  и международния тероризъм.

Буш обаче допуска грешка в дългосрочен план – новата стратегия разглежда Китай и Русия като стратегически партньори, оставяйки пространство за развитие на техните потенциал и влияние. В края на втория мандат на Буш светът разбира, че структурата на международната система, а и някои нейни сакрални постулати, са се променили с времето. Асиметрични заплахи като международния тероризъм не могат да бъдат преборени с конвенционални сили – силата в системата е в процес на дисперсия – разсейване и разпръскване между повече и различни по естество актьори. САЩ затъват в две от най-дългите войни в историята си, без да виждат дългосрочни резултати от това, а на икономическия фронт се изправят пред колосалната финансова криза от 2008, която още повече разклаща позициите им на световната сцена и ангажира вниманието им. Междувременно, в началото на ХХI век две други държави са във възход– Китай и Русия. И двете бележат години на устойчив икономически растеж, като Китай се концентрира изцяло върху икономиката си и към края на първото десетилетие на ХХI век става втора икономическа сила в света, а Русия модернизира съветското си военно наследство и става втора военна сила.

Съгласно тези нови реалности, след 2008 година международната система започва експлицитно да се променя – тя може вече да се разглежда като небалансирана многополюсна система – подобна на тази, която Миършаймър описва в най-известния си труд The tragedy of great power politics”. Според неговата дефиниция, това е система, в която има една отявлена сила-лидер, но и 2 или повече други велики сили, които не могат да се сравняват с първата, но са достатъчно силни, за да окажат значително влияние върху международните процеси, поради което трябва да се вземат под внимание при изследването на международните отношения. Миършаймър твърди, че това е най-нестабилната система, тъй като нейната структура е конфликтогенна. Според неговата теория, доскорошният неоспорим хегемон САЩ ще се опитва по всякакъв начин да спре и обърне възхода на двете държави-подгласници в системата, а те от своя страна ще се принуждават на по-рисковани политики, с цел да натрупат достатъчно сила, за да не се чувстват застрашени от САЩ. Дисбалансите в тази система са най-остри и нивото на страх, подхранващ дилемата на сигурността, е най-високо – това са ключови предпоставки за сблъсък между великите сили. Обликът и опасността на тази система придобиват най-ясно изражение в регионалните подсистеми – в тях ще намерим потвърждение за раздвижването на геополитическите пластове. Именно патологията на съвременната международна структура и неблагоприятните й отражения в  международните отношения са най-голямата опасност за сигурността в близкото бъдеще.

Регионалните подсистеми

Регионалните системи са градивните частици на глобалната система – в тях откриваме първите симптоми за настъпващи промени в баланса на сили на световно ниво. В глобализирания свят присъствието на един актьор в ключови региони е обективен критерий за определянето му като световна сила. Важно е да се отбележи, че тук не се има предвид непременно географска близост, в смисъла на политически граници, а по-скоро военно присъствие, икономическо и политическо влияние. Бидейки външни елементи за една регионална система, великите сили често предпочитат индиректни стратегии за влияние в нея като офшорното балансиране – намеса в система чрез селективно подкрепяне на държави, според нуждите на регионалния баланс на силите. Непосредствени военни интервенции се избягват, но случаите, в които се стига до такива, са от особено значение, тъй като те индикират сериозни нарушения на стратегическия баланс в региона. Конструкцията на съвременната международна система определя ключова роля на 3 региона: Европа, Близкия Изток и Източна Азия.

Европа

Европа дълго време бе перлата в короната на либерализма заради успехите на Европейския проект. Събитията в региона след края на студената война отговаряха на либералните представи за отношения на сътрудничество и наднационални институции. Възможност за тестване на устоите на системата се появи още в началото на 90-те – Югославските войни. През първите няколко години от войната в Босна например, ЕС последователно разчиташе на дипломатически лостове и икономически санкции за справяне с кризата, докато избягваше едностранна военна намеса. Едва в края на войната се прибегна до такава, но само след решения, взети на ниво наднационални институции – кредото на либерализма остана неопорочено. Но по-важното – през 90-те европейската регионална система, като основен стълб на глобалната такава, допринасяше към логиката за еднополюсната структура. Заради съществуването на Европейския проект и НАТО като подсистеми на европейската система, структурата на Европа е малко по-сложна за разчитане. За улеснение ще я разделим на два слоя – военен и икономически.

Във военен план НАТО на теория се застъпва с много от актьорите в системата, като прибавя и няколко външни за нея (САЩ и Канада). В този смисъл, НАТО създава един наднационален център на сила в Европа. Така, военният слой на европейската регионална система е с ясно изразен еднополюсен модел. Същата е и логиката в икономическия слой – под шапката на Общия пазар, държавите-членки на ЕС конституират единен полюс на икономическа сила. Постсъветска Русия не успява да се впише като център на сила в европейската система заради вътрешнополитическите процеси, които ангажират ресурса и вниманието й. Например -докато ЕС и САЩ играят активна роля във вътрешната криза на исторически съюзник на Русия на Балканите (Югославия), Елцин не успява да се намеси решително в нея, като изключим посредничеството за премахване на тежката техника при обсадата на Сараево. В същото време процесите на приватизация вътре в Руската федерация не й позволяват да се възползва от икономическите си лостове върху Европа адекватно, изкарвайки я извън строя на икономическия фронт на системата. До 2008 година Русия също не успява и да даде решителен отпор на източното разширяване на НАТО – едва след Грузинската криза военният съюз взема под внимание интересите на Русия. По това време вътрешнополитическата обстановка в нея вече се е стабилизирала и икономическият растеж е между 7% и 10% на година, предимно заради високите цени на петрола и газта. Новият президент, Владимир Путин, е успял да овладее олигархичните кръгове от 90-те години, които са оказвали противоречиво влияние върху постсъветската политика и икономика. Към 2008 година Русия е в много добра позиция на икономическата сцена като основен доставчик на енергия за Европа и със силен лост за влияние– контролът върху Газпром. Робърт Кейган описва как Газпром прокарва руските интереси в държави от ЕС чрез лобизъм и партньорства с европейски енергийни компании, които не са обременени от държавна намеса до такава степен.

Така след 2008 може да се твърди, че системата качествено се изменя с възхода на Русия– тя е възстановила икономиката и армията си, стабилизирала е вътрешната си политика и е започнала да дефинира ясно сферите си на влияние и успешно да ги отстоява, както показва войната в Грузия. Днес Русия е изправена пред икономическа стагнация, заради санкциите и цените на петрола, но военната й сила все още е в разцвет, а това е най-значимият краткосрочен показател на нейната мощ. Решаващият ход, с който тя се завърна като център  на сила в европейската система бе кризата в Украйна. Оперирайки все още в еднополюсен свят, ЕС и НАТО се опитаха да се възползват от появилата се възможност в Украйна за приобщаване в лагера им на държава, която се разглежда като критичен елемент за националната сигурност на Русия. След 2014 обаче Путин направи категорична заявка чрез действията си, че Русия има капацитета и политическата воля да се завърне на европейската сцена като силов център – и в голяма степен успя.  Руският президент успя да оползотвори материалния капацитет на Русия в стратегия, която даде резултат, за разлика от другия полюс на сила в Европа. Всички условия на понятието „сила“ бяха изпълнени от Русия в Украинската криза. Европейската структура бе променена и то не без сътресения – човешкото изражение на това са около 10 000 жертви във все още тлеещия конфликт в Украйна.

Но динамиката на това преструктуриране тепърва ще се увеличава – със нарастващата сила на Русия, нарастват и амбициите й. От гледна точка на нейната сигурност, тя ще се чувства най-комфортно, ако остане единствения  полюс в еднополюсна система, както бяха ЕС и НАТО доскоро. За тази цел Руската федерация ще впрегне ресурсния си потенциал в различни тактики за отслабване, като план минимум, и дезинтеграция, като план максимум, на двата съюза. В съвременния високотехнологичен свят, войната, представена като продължение на политиката от Клаузевиц, е вече един от многото инструменти на държавите – хибридни (информационни) войни, намеса в демократичните избори, кибератаки, икономически санкции, демонстративни военни учения и др. Целият спектър от офанзивни тактики се прилага в борбата за сила и влияние в европейската система между НАТО и ЕС, от едната страна, и Русия, от другата, и всичко това е резултат от закономерните промени в структурата на системата. Веднъж предизвикани от играч, натрупал достатъчно силов капацитет, тяхната динамика трудно може да бъде обуздана.

Близък Изток

Противно на европейския, близкоизточният регион никога не е бил напускан от реалистката логика в международните отношения. Десетилетия наред там се водят войни на религиозна и етническа основа, както и войни от стратегически съображения за баланса на силите. В своя реч в Аман, Йордания, през февруари 1990 г, Саддам Хюсеин заявява, че Съветският съюз е в упадък и вече не е в състояние да се противопоставя  на американците. Това на практика означава, че един от основните балансьори в региона се оттегля и това предизвиква несигурност у арабските лидери. Година по-късно, той изпитва тежестта на еднополюсната глобална система на гърба си след операция „Пустинна буря“, а в следващото десетилетие заплаща и с живота си.

Всъщност на ниво местни играчи Близкият Изток не е бил еднополюсен в нито един момент след края на Студената война, но нещата не стоят така на ниво външни актьори. До 2015 година освен САЩ, никоя друга външна сила не е имала значимо влияние в регионa, въпреки че ЕС е давал тласък на някои събития, като намесата в Либия. В този контекст Русия се вписва с военно присъствие в Сирия (малка военноморска база в Тартус) и с добри отношения с Башар Асад. Започналата  криза в Сирия през 2011 г. бързо се превръща от вътрешна в регионална, а след това и в геополитически сблъсък на глобално ниво. Русия обаче не се намеси веднага, а умело изчака правилните сигнали от САЩ, за да може да приложи силовия си ресурс възможно най-ефективно. Този момент настъпи, след като президентът Обама остави огромен вакуум в Сирия, чрез отказа да изпълни заканите си за интервенция, в случай на употреба на химически оръжия в конфликта. След като се доказа употребата на ОМУ от страна на Асад, Русия услужливо предложи своето посредничество за унищожаването на оръжията и инфраструктурата за производството им, а САЩ се съгласиха, използвайки сделката като вратичка, за да избягат от ангажимента за интервенция. Този ход не само натрупа политически актив за Русия, но и постави под съмнение опекунството на САЩ над регионалните им съюзници, което пък от своя страна окуражи враговете им.

Тази демонстрация на липса на политическа воля за решителна намеса в регионалните дела бе първият симптом за предстоящото преструктуриране на системата в Близкия Изток. Обама създаде възможност, поле за изява, за Путин, а според офанзивния реализъм на Миършаймър великите сили са опортюнисти – те винаги ще се опитат да натрупат сила и влияние, когато им се предостави възможност. Сирия не бе изключение – през есента на на 2015 г. Русия обяви начало на военната си интервенция в гражданската война, на страната на президента Асад, а с това и завръщането си в регионалната система на Близкия Изток. В интервю през 2017 г. бившият държавен секретар на САЩ, Кондолиза Райс, казва, че единственият човек, който може да спре войната в Сирия в момента е Путин. На фона на провала на последния кръг от преговорите в Женева (под егидата на ООН) и на предстоящия „Конгрес за национален диалог“ между воюващите фракции в Сирия, който ще се състои в Сочи (под шапката на Русия, Турция и Иран), прогнозата на американския дипломат звучи все по-реалистична. Путин обаче е още далеч от едно значимо присъствие в Близкия Изток- маневрите му в Сирия са обещаващ плацдарм за това, но освен тънещата в разруха и все още в състояние на гражданска война Сирия, Русия няма други трайни партньори в региона. Докато САЩ поддържат дългогодишни, стабилни приятелски отношения с две основни регионални сили – Израел и Саудитска арабия, Русия има само спонтанни връзки с Иран и Турция, които тепърва ще подлежат на доказване. Но Путин умело работи за икономическо, политическо и военно обвързване със страни от региона, основно чрез реализиране на големи енергийни проекти и продажба на авангардна военна технология – Русия сключи значителни сделки за продажба на военна техника с Турция, Египет и Катар през изминалата година.  Според логиката на баланса на силите, Русия следва да застане твърдо зад Иран, тъй като към момента регионалната система на ниво местни играчи е двуполюсна с главни роли на Саудитска арабия и Иран. Но в такъв съюз ще липсва доверие, поради географската близост на Русия и историческата й роля в колонизирането, а след това и окупирането на Иран, както и заради ислямистката революционна идеология на аятолах Хаменей. Въпреки тези неизвестни, факт е, че и тази ключова регионална система е в процес на преструктуриране, който създава опасност за сигурността както на местно, така и на глобално ниво.

Източна Азия

Докато традиционните полюси на сила се съревновават на запад, на изток нова сила е във възход – Китайската народна република. С възходa й се активизира един стар фронт– азиатско-тихоокеанският. Там дълго време обстановката бе спокойна, като САЩ са изградили стабилна мрежа от съюзници и имат трайно военно присъствие още от времето на Студената война. Както разгледаните досега региони, така и този има своите особености – структурата на неговата система не е така ясно изразена заради необичайните стратегии, които по-важните играчи в него са предприели. Китай например следва логиката на „мирния възход“, според която, противно на реалистките теории, той не следва да използва натрупаната си мощ, за да установи насилствена хегемония в региона. Към днешна дата този подход е успешен – отварянето на Китай към света му донесе просперитет, въпреки че не успя да демократизира политическата му система, противно на очакванията. По този начин Китай съществено подобри позициите си в регионалната система, изпреварвайки Русия и Япония по икономически показатели. Във военно отношение, на ниво регионални играчи, Русия е най-силната държава, но регионът засега не представлява приоритет за нея, поне докато е ангажирана във  военните конфликти в Сирия и Украйна. Япония от своя страна разчита изцяло на стратегическите сили на САЩ в региона, а същото се отнася в известна степен и за Южна Корея, въпреки че поддържа внушителни военни сили, които обаче са главно напаснати към стратегия за противодействие на Северна Корея. Противно на  благоприятната регионална обстановка, китайските въоръжени сили не са способни да проектират силата си извън територията на Китай, заради изостаналия си военноморски флот и присъствието на американските морски сили в района, които следват тактика на сдържане на Китай от военна експанзия.

Установилият се ред в региона днес не е застрашен от агресивна китайска политика, а по-скоро от качествения уапдък на американското присъствие, което потенциално може да отприщи вакуум в системата, който най-вероятно ще бъде запълнен чрез бъдеща китайска агресия. Севернокорейската криза демонстрира този упадък – САЩ нямат способността, която са имали през изминалия четвърт век, да накарат малката комунистическа държава да сключи споразумение за ядрения си арсенал. Това в същото време не е проблем на ресурсния потенциал на САЩ, а на стратегията, в която той е оползотворен, както и вследствие на нарасналата мощ на Северна Корея – чрез развитието на ракетната си програма, тя сега е способна драстично да увеличи цената на една американска военна интервенция.

Съединените щати се провалят и в други точки от системата – те не съумяват да защитят интересите на традиционни свои партньори в района на Южнокитайско море. Докато Китай води агресивна политика на строене на острови-военни бази в оспорваните води, САЩ не успяват да противодействат адекватно на тази тактика, която след определено време ще даде необратими резултати в ущърб на американските съюзници в региона. Южнокитайско море е от стратегическо значение за вноса за Китай на жизненоважните за неговата промишлена икономика енергийни ресурси. Неблагоприятната топография на Западен Китай го оставя без алтернативи за други рентабилни търговски пътища, свързващи го с доставчиците от Близкия Изток.

На икономическата сцена САЩ също губи своите позиции – новата търговска политика на Тръмп, разчитаща на двустранни споразумения, изтегли Съединените щати от Транстихоокеанското споразумение за свободна търговия (ТТП). Закономерният отговор на Китай не закъсня – Си Дзинпин се обяви на форума на АТИС през ноември, 2017 г. за поддръжник на глобализацията и я нарече „необратима историческа тенденция“, сигнализирайки готовност да заеме овакантеното от САЩ лидерско място в регионалните процеси на глобализация. От трибуната на друг форум пък, този на Китайската комунистическа партия, след като беше преизбран за лидер на Китай, Си Дзинпин формулира стратегията си за модернизиране на китайските сили до края на 2030 година. В речта си пред партията той направи ясна заявка – Китай да стане световна сила и да влияе както в икономическите, така и в политическите глобални процеси. На базата на всички тези факти, анализаторите се опасяват, че и в този регион ще се стигне до изразено и интензивно геополитическо съперничество, каквото наблюдаваме в останалите. Освен намаляващата сила на САЩ в региона има и други фактори, които ще подтикнат Китай към по-агресивна силова политика – забавянето на икономическия му растеж може да стимулира комунистическата партия да изпусне парата на общественото напрежение като активизира някой от замразените конфликти по държавната граница.

Съществува и друга опасност, идваща отдолу – китайският национализъм. От края на Студената война насам комунизмът не е идеологията, използвана за спойка между китайското общество и управляващата партия – според Миършаймър, това е национализмът. След събитията от Тянанмън, Китайската комунистическа партия основава тоталитарното си управление на обещание към народа за икономически растеж и възход на Китай на световната сцена. В съзнанието на китайския народ врагът отдавна не е капиталистическият свят, а е заменен с виновниците за „века на национално унижение“ на Китай. Силите на национализма, комбинирани с влошаване на икономическото състояние на страната, могат да излязат извън контрола на Китайската комунистическа партия и да събудят китайския дракон, който сериозно да разклати структурите на регионалната система на Източна Азия.

За по-малко от четвърт век САЩ се превърнаха от държава с безпрецедентна позиция на световната сцена, в държава, чиито интереси са оспорвани във всички горещи точки на Земята. Новите изгряващи сили вече са склонни да поемат повече рискове в съревнованието си със САЩ – те са изгубили уважението и страха си към САЩ, както отбелязва Ричърд Хаас в интервю през 2017г. Завръщането на историята вече е факт – устоите на световния ред са разклатени и това неимоверно е най-голямото предизвикателство за сигурността в международните отношения.

 

Студент по международни отношения четвърти курс в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Интересува се от политика и международни отношения.

Share This