“Сега съм у дома, сега съм пак поет –
във лоното на таз пустиня горска, свята;
разбирам на леса любовний тих привет,
на струите шума, на бездната мълвата.
Разменям тайна реч с земя и синий свод
и сливам се честит във техния живот.” –
Иван Вазов, При Рилския манастир
Въведение
Творбата на Иван Вазов „При Рилския манастир“ е едно от най-проницателните писания, завещано от патриарха на българската литература на преизпълнения ни с трагичност народ. Народният поет описва свързаността си с родната природа. От друга страна за разлика от възвеличаването на българския героизъм и саможертвеност в други негови велики произведения като „Опълченците на Шипка“ или „Новото гробище над Сливница“, тази конкретна творба се отличава с един по-мек поетически похват, който въпреки липсата на възторжената възхвала на отечеството и героичния човек във вече споменатите произведения, успява да постигне сакрализирането на българската природа и нейното душевно обединение с лирическия говорител и с всеки обикновен българин.. Извън освещаването на българската природа, Вазов съумява да постигне нещо далеч по-съществено.
Той създава възможността за отчленяването на едно своебразно духовно-историческо пространство, (подобно на творбите на немския поет Фридрих Хьолдерлин „Рейн“ и „Германите“), където един народ може да извлече своите възможности да бъде-това-което-е, бивайки в известен смисъл задачата на всеки народен поет и творец. Българската природа „осветява“ възможността на българина да открие себе си в уникалния си историко-времеви контекст и така да се докосне до своята историчност, което ще рече едно чувство за историческа съдбовност свързваща минало, настояще и бъдеще. Тази историчност, това първично чувство за историческа съдбовност трябва да бъде строго отграничено от логическо-спекулативните опити на исторографската наука, опитваща се емпирично да подреди и впоследствие разясни историческия път на даден народ с помощта на своят анализационен инструментариум.
Това разяснение не трябва да се възприема като нападка към историческата наука, а точно обратното, добронамерено уточнение изясняващо предметността на този текст. Чувството за историческа съдбовност (историчност) създава условията за човека да проумее смисъла в едно начиние по записването на своята колективна история и нейното пълзотворно усвояване.
Липсата на подробно разработена исторографска традиция не лишава един народ от неговата историчност. Дори преди написването на „История Славянобългарска“ от Паисий Хилендарски народа ни е бил историко-времеви обоснован макар и в дефектен модус (начин) на това свое битуване в света, като това чувство е било поддържано от народния фолклор, вяра, предания и традиции.
В този анализ се очертават само първоначалните контури на отговора за българската историчност, със „съдействието“ на Мартин Хайдегер и неговия историко-феноменологичен подход и есетата на Янко Янев „Изток или Запад“, и „Бележки върху понятията “Битие” и “Небитие”, както и идеи на философите Фридрих Ницше и Николай Бердяев. Ключовата концепция за пробуждането на българския и в разширение европейския дух, е наречена „инстинкт за процъфтяване“. Това дава съвсем изначално „осветяване“ на пътя, по който трябва да поеме една автентична, völkisch (народностна) философия на българското родо-любие.
Dasein и битието-в-света като негова основна устроеност
Хайдегер задава във „Въведение в метафизиката“ един на пръв поглед доста реторичен въпрос: „Защо има биващо вместо нищо?“. Отговорът за мнозина е прекалено очевиден – нещо като: „Защото има свят пълен с хора“ и това е съвсем вярно. Животните, растенията, земята и небето са съществували с хилядолетия на планетата преди появата на разумен живот и това по никакъв начин не ги обезсмисля, но по-скоро да кажем ги „подлага на постоянно прикритие“. „Защо пък да ги „скрива“?“. „Та природата е самодостатъчна и от нея лъха красотата на вечния порядък, а даровете й са безкрайни!“.
Възраженията са правноподобни, но откъде идват концепции като „природа“, „красота“ и „безкрайност“? Кое е това потайно създание и неговото изначално умение, което позволява съществуването на описаните идеи пък изобщо да не споменаваме нещо подобно, като тяхното осмисляне? Отговорите са отново все така самоочевидни: човекът и способността му да осъзнава околностите си и съответно засреща заобикалящото го заедно с останалите негови себеподобни. „Разните там люде“ и „нещата около мен“ създават възможността да преживеем едно чудо наречено „свят“.
С неговото осъзнаване на биващото около него, човек може да бъде сполетян в резултат от взаимодействието му с тези първоначално неясни „неща“ и „разни там хора“ от определени състояния, вариращи от чувство за невъобразима радост и задоволство до неописуемо разочарование. Последното може да го докара до депресивно състояние и обезсмисли за един период от време неговото съществуване. Всичко за един неизвестен времеви период причернява и потъва в небитието и в един такъв момент нашата „осъзната“ личност изведнъж ще си зададе гореспоменатия въпрос, а именно: „Бога ми, защо има нещо вместо нищо тук?“ Това „тук“ е доста показателно. Поради каква причина е? Когато се изрекат думите „човек е тук“ се има предвид определено място с даден времево-историческа предопределеност сред други хора в един постоянно съвместно преживяван свят с тях. Времеви-исторически, защото човек е изначално „захвърлен“ в един свят, който е предопределил за него да преживява и вижда света по предварително зададени начини (културни, езикови, биологични, духовни и т.н). Той ги унаследява заедно с тяхното бреме. „Съвместно преживяван“, защото човек е постоянно сред свои, дори когато не го осъзнава и е свързан с тях съдбовно. „Свързан с тях съдбовно“ ще рече, че говорим вече за нещо, което може да се определи като „народ“. Човек преживява съвместно света заедно с тези съдбовни „свои“ в гореописаните предварително зададени начини. Те позволяват тази група да не е спонтанно възникваща абстракция в нечие атомизирано и затворено в себе си човешко съзнание, което изведнъж се отваря спрямо света срещайки другите около него и по този начин се превръща в „социално създание“. Това в резултат на, разбира се, чисто индивидуалната човешка „социализация“, както ще ни обясни „всемъдрия“ социолог.
Тези „съдбовно-свързани-с-мен-люде“ ще обозначим с прекрасната българска дума „сънародници“. Тази „група, човешка съвкупност и т.н“, ако се водим от социологическия език е просто една случайност, сред която човек се е родил и съответно няма по-дълбоко значение за неговото съществуване, допреди според отново „просветените“ социолози появата на едно течение през деветнадесети век всеизвестно с названието „национализъм“. Ако се уповаваме на тази логика, изведнъж събудило представата за „народ“ в главите на тогавашните явно твърде блуждаещи в нищото „не-народи“. Това е едно твърде вулгарно, опростено и абстрактно разбиране за другите, изкореняващо човека от отредения нему исторически свят и лишаващо го от изначалната възможност да разкрие красотата на съвместното си битие с тези „други там“. Напротив, обсъденото дотук трябва да се разглежда като доказателство за изначалната вкорененост на човека в един свят, който предварително позволява разкриването на социалния елемент на „другите там“ по отново вече описаните начини, които пък от своя страна са историко-времево обосновани. Социализацията, следователно така да се каже „израства“ от изначалното-съвместно-битуване-с-другите, а не е първоначално условие за неговото разбиране. Това предполага наличието на един „външен свят“, в който човек „вмъква“ себе си чрез неговото субективно възприятие за него. По този начин се отчуждава човешкото от света и възниква опасността от загуба на красотата от съществуването в него. Сиреч може да говорим за едно „размагьосване“, както отбелязва немския социолог Макс Вебер.
Но нека да се върнем отново към мистериозния Хайдегеров въпрос. За Хайдегер този въпрос, „Защо има биващо вместо нищо?“ е фундаментален философски такъв, води до „Как това биващо е свързано с битието?“ или просто „Що е това битие?“ Тук не говорим за проста философска абстракция, а за дълбоко съкровено питане, породено от обстоятелствата на нашата специфична „захвърленост“ в света, която както вече многократно отбелязах е времево-исторически и съвместно (народностно) обоснована.
С представеното и разяснено изначално значение на понятията за „времево-историческо“, „съвместно пребиваване“ заедно с един „народ“ проличава факта, че човек не е „случайно озовал се по воля на небитието“ в един абстрактен свят, а по-скоро е по някакъв начин изначално разположен в него. Какво пък ще рече „разположен“? Разположеността е основна част от изначалната устроеност на човек в света, изразяваща се в неговата способност да чувства себе си (душевно, емоционално, физически и т.н) свързан със своята времево-историческа захвърленост (тя е основен израз на разположеността) в дадено пространство с придружаващите го особености, които бяха разяснени по-горе. Това съдбовно озоваване в това пространство наречено „свят“ сред съдбовно-свързаните-с-мен-люде (сънародници) можещи да бъдат определени под названието „народ“ и способността да се разкрие нещо като битие според този контекст, Хайдегер формира в неговото основно и ключово понятие Dasein. Dasein е съставена от две части, „Da“ и „Sein“. Първата означава „тук“, докато втората е немския еквивалент на глагола „съм“ в българския език. Взети заедно тези две съставни части означават буквално „аз съм тук“. По принцип е прието Dasein да се оставя непреведено, когато се борави с това понятие на други езици, но тук само ще спомена, че на български ще се преведе най-близко до нещо от вида на човешко-битие/присъствие-тук.
Друго важно уточнение от съществено значение е, че Хайдегер прави разлика между биващо (Seindes) и битие (Sein), като първото е това притежаващо битие и биващо разкрито откъм битието си, а последното не може и не трябва да се разполага в сферата на биващото. Тоест битието не може да се обясни чрез нещо с характеристиката на биващо. То не е Бог, Висш разум, Вселената или върховен научен закон властващ над всяко едно природно явление. След всичко това остава въпроса „Що е това битие?“. Dasein се отличава от всичко останало биващо със способността си да задава именно този въпрос и да се интересува от неговия отговор. Все пак остава неясно какво е това битие, след като нито едно от вече споменатите твърдения не е подходящо определение? Точен отговор трудно би могъл да се намери, но Хайдегер ни се притичва на помощ с една ключова насока. На няколко места вече изникна думата „разкривам“. За Хайдегер битието се разкрива за Dasein. Това „разкриване“ на битието може да представим под формата на една вечна игра между светлина и мрак. При древните елини това разбиране за света (по-точно природата), като една постоянна динамика на разкриване и повторно скриване се нарича phusis. Phusis произлиза от глагола phuein (φύειν), който означава „да създава или расте“. Имайки предвид посочената дефиниция, тук става въпрос за един динамичен процес. Светът около нас е постоянно подлежи на промяна, а ние като Dasein сме преки свидетели и участници в същата. Както навремето древногръцкия философ Хераклит е отбелязал: „Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река“. Хубав пример за тази вечна заигравка между светлина и мрак намираме в цъфтежа на дърветата през пролетта.
Дърветата започват да цъфтят и разкриват своята красота за Dasein, но след известно време се появяват първите листа и въодушевлението, което ние сме изпитали като свидетели на този красив момент не изчезва, а се скрива за да може да бъде разкрит отново другата година. Преживяването ще е съвсем различно, разбира се, след като вземем предвид цитата на Хераклит. Използваната дума „въодушевление“ е от ключово значение тук. Умението на Dasein да се потопи в този момент, било то цъфтежа на едно дърво, или изгрева на слънцето без да заскобява излишно тези преживявания е това първично чувство за почуда наречено въодушевление. Най-често срещаната форма на заскобяване е опростяването чрез науката. Цъфтежът на дървото не е красиво природно явление, стоплящо човешката душа, а прост биологичен процес. Изгревът не прави магически скритото през нощта отново разкриваемо за Dasein, а е обикновена причинно-следствена връзка в резултат от смяната на деня и нощта вследствие въртенето на Земята около оста й и различните часови зони на планетата. Преживяното от Dasein е обездушевено, лишено от потайност и човешкото чувство за въодушевление и възторженост е заменено с един чисто изчислително-технически начин за разкриване на битието, лишаващ Dasein от поетическия поглед върху света.
За Хайдегер древногръцкото възприятие на битието около идеята за phusis е правилното такова, изразяващо се в постоянната динамика между разкриване и скриване. Въпреки това по някое време настъпва една промяна във философския начин на мислене и вместо да се интерпретира битието според phusis, то се опитва да бъде представено като нещо постоянно налично за пред човека. Жак Дерида нарича този порив за промяна от phusis към постоянна наличност „метафизика на присъствието“. Така може да се опише цялата европейска философска традиция от Платон до Фридрих Ницше според Хайдегер – вечния стремеж да направим битието постоянно налично за човека чрез неговото опредметяване или окачествяване. С други думи свеждайки го до равнището на биващото.. Важно е да обобщим загубата да виждаме света през очите на поетите и замяната на първичната почуда (въодушевление) с научната рационализация и опозиция на света спрямо един отчужден от него субект. По този начин ние постепенно започваме да искаме да подчиним света, а не да се грижим за него. Последствията са пагубни, а ние като родолюбци сме техни преки свидетели. От унищожаването на някога свещената майка природа до пълната апатия към всичко случващото се около него; отчуждението на обикновения човек в България и Европа от своите сънародници, традиция и вяра е почти абсолютно. С това ясно се вижда, че съвременното Dasein е напълно упадъчно в сравнение с древния му предшественик.
Римският подход
Все пак има един недостатък в подхода на Хайдегер. Той разглежда древногръцкото възприятие за битието и сякаш забравя да обърне внимание на родното си германско такова както и на много други такива пръснати из индоевропейския свят. Ще оставим на германите да разкрият това им специфично битуване преди модерността. Нас ни интересува българското и в този смисъл славянското такова. „Защо пък славянското, та това не ли руска/съветска измишльотина с империалистични цели спрямо българите?“ ще възрази някой скептик. Отговарям: да, това е така. В настоящия текст ще разгледаме „славянин“, не като руската имперска пропаганда а с абстрактно значение, вярно в историческия контекст на българската мисия през тези векове – носител на словото и по-точно на Божието такова. Българите през Средновековието, предците ни, са именно точно такива разпространители и са били изключително горди с това тяхно възприемане. Ние сме родоначалници не само на една цивилизация, но на цяла писмена система за описване на действителността откъм Божественото. Това са глаголицата и по-късната кирилица. Писмеността и езикът ни, придобил форма чрез първата са свещени. В това се въплъщава завещаната от праотците ни „традиция“. Да бъдем проявление на всичко добро, зареждащо, благородно и оставящо този свят със светлината на един Богочовек. Нея пък сме разпространили с исполинските усилия на българските книжовници. Понякога със съдействието на царския меч, но всяка нация трябва да е готова да се бори за да оцелее и разшири своето влияние. Волята за власт, както е отбелязал на времето Ницше е нещо неизбежно и вродено във всяко създание в природата. Едно време израз на тази традиция е бил даден от християнството. Tрябва да има и една ясна философия на родолюбието, която да обедини в себе си всичко свято и жизнено, способно да въздигне народа ни до отредените за него висини.
Нашата главна задача като родолюбци е да вземем каквото можем от всяка жизнено-духовна философия, за да накараме тази благородна българска традиция да живне и озари със светлината си света. Подходът ни занапред трябва да е римски. Защо пък „римски“? Римският държавник Марк Тулий Цицерон е идеален пример за човек готов да приеме всяка идея, ако ще бъде от полза за неговия философски мироглед. Подходът ни е също такъв, защото ние вземаме каквото можем, откъде намерим за добре в името на висшата цел на едно българско прераждане, както някога са правили древните римляни за да успеят в крайна сметка да създадат една от най-великите империи в човешката история. Прераждане от един унил и замиращ народ в жизнен, светъл и добродетелен богочевешки такъв. Нашето съществуване не почива само върху раменете на велики царе, воини и революционери, но и върху една невъобразимо богата и възвишена култура, носители на която са нашите духовници, мистици и учители. Ключът към съкровищницата на българския дух ще бъде намерен в баланса между стихийното (съзидателното) и творческото (духовното) начало в българския народ. В мистиката и обичта към земята на завареното тракийско население и войнския, съзидателен дух на идващите („завръщащите се“ ще кажат някои) скити („сармати“, ще възразят отново други) оттатък Дунава.
Светлият пламък на една потенциална българска философия на родолюбието трябва да запази, та даже задължително възпламени тази все още скрита и необуздана творческа енергия, лежаща в дебрите на българската душа за да се осъществи бъдещето пробуждане на българския дух.
Битието-в-света и Янко Янев
Какво трябва да подразбираме под тази дума „свят“? Каква представа, ние, българите сме си изградили, когато тази дума във всекидневния й смисъл? Как може тя да се свържи с изложената концепция за историчност и по-точно българската такава за да проправи път към родолюбието? Произходът на думата „свят“ може да потърсим в старобългарската дума свѣтъ значеща „светлина, свят“ както и хипотетичната праславянска дума světъ означаваща „светлина“. По какъв начин това е свързано с Dasein? За Хайдегер Dasein е това биващо, което изпълнява ролята на един „процеп“ озаряващ останалото биващо в света и правещо възможна вечната игра между мрак и светлина. Използваните от него думи са lumen naturale. В средновековната схоластична философия с lumen naturale се обозначава способността на човека да разпознава вътресветовото с помощта на сетивата без Божия намеса.
Разбирането на света е предзададено от захвърлеността на Dasein. Захвърлеността предполага времево-историческа разположеност. За да я изразим ние се нуждаем от някакво средство, а него намираме в езика. Езикът е част от нашето историческо наследство затова е невъзможно да го опишем със същата дума. Той не е инструмент за „усвояване на действителността“. Хайдегер се противопоставя на това схващане по един изключително красив начин. За него езика не е просто инструментариум на човешката логика за разбирането на „нещо като свят“, а използвайки го Dasein разкрива битието съобразно неговата захвърленост. Тоест с всяка изречена дума от неговия език Dasein разкрива по своему но и същевременно заедно със своите сънародници света. Значението на думата „свят“ в един език е от съществено значение за даден народ. Нека да разгледаме значението на думата „свят“ в английския и руския език. В първият тя е world и произхожда от староанглийскатата дума weorold. Последната е съставена от две части. Първата е wer (човек), а втората eald (епоха). Имайки това предвид weorold означава буквално „човешка епоха“ или „епохата на човека“. Светът е полето за разгръщане на човешкия живот и съответно всеки отделен момент има някакво значение за простосмъртния. Светът е преизпълнен със смисъл, когато се действа в него, а той от своя страна отвръща на човека реципрочно. Между свят и човек съществува хармония.
Руснаците от друга страна използват „мир“ за да обозначат света. Това е доста интересно, защото както пролича в старобългарския думата означава „светлина“, а тук се има предвид „порядък и спокойствие“. В славянските езици се използват думите „свят“ и „мир“ за да се обозначи света. Дуализмът между светлина и спокойствие; разкритост и скритост; небесното и земното; съвършеното и преходното проличава в това двойно обозначение. Старобългарската дума за свят значеща „светлина“ ще рече, че българина е в един свят, който той озарява със своето присъствие и доближава до Божието съвършенство. Взети заедно тези думи ни посочват изначалното славянско значение за свят, което е: озаряване на преходното със съвършенството на Божественото в името на неговото запазване и процъфтяване.
С това според мен стана ясно значението на думата „свят“ за българина. Българското битие-в-света тогава ще рече: времево-историческо пребиваване със сънародници с цел издигането на земното до Божественото посредством българската традиция и събуждането на грижата към света в другите славянски народи, като най-вече руския. Българинът е патриархът на всички славянски народи и техен духовен пастир вследствие неговата традиция. Ролята ни в пробуждането на Европа чрез Изтока е основна и тя започва с осъзнаването на това наше битие-в-света. Овехтелият народен идеал за Велика България ще започне постепенно да се изменя в една Възвишена духовна България. Това не означава изключването стремежа към политически могъща българска държавност, а простата реализация, че той ще претърпи една метаморфоза и измени в нещо стократно по-мощно чрез духовното прераждане на българина. Без Възраждането нямаше да има освобождение или опити за революция. Двете съществуват в историческа хармония и взаимно се допълват както земята и небето. На нас ни предстой да дръпнем ръчката на историческата цикличност и впоследствие поемем бремето на дълга ни като родолюбци в създаването на българската философия на родолюбието. Решителността на постмодерния български родолюбец е същата тази на възрожденския такъв – духовното и умствено просветяване на достойните за да се предизвика световно преобръщане в българското национално съзнание. За тази цел трябва усърдно и тихомълком да положим основите за идването на душевното прераждане, а родолюбието е най-мощния такъв проводник. Дълбоката, всестранна връзка между народната душа и свещената земя, даваща й подслон в най-черните периоди на общонародната повест; сливаща тогава, тук и онова там в бъдещето е този изначален заряд, от който българите имаме много да черпим но и също усвоим, като умение за налагане на волята ни в света.
Но нека се върнем към въпроса за битието. Янко Янев се опитва да го разгадае в неговите „Бележки върху понятията “Битие” и “Небитие”. Тук ще изложа едни цитат от това есе, който е от съществено значение за нашата тема:
„И тъй Нищото е само едно теоретическо образувание. Неговата особеност се състои в това: да се конкретизира, да влезе в света, да стане истинско или действително битие, да стане биващо битие. Като биваще битието съществува, то е живот. В света на явленията, на биващето се извършва процесът на самоунищожаването на Нищото: извършва се процесът на осъществяването, на одействяването, на осветстяването. И само като осъществено, само като биваще битието има реално значение. Нищото се обезнищява в света. Така че Нищото се стреми към действителност и временност, а не обратното. Вечното, което е празно, получава пълнота, получава съдържание само във временното. Нищото е наистина краят, но то е същевременно и началото. То е в начале. Религиозните и мистически учения са го отъждествили със смъртта като край на всички краища. Но всъщност смъртта не е край, а начало. От нея прокълва животът. Тъй че пътят е обратен: не от живота към смъртта, а от смъртта към живота.“
Битието няма как да бъде обяснено откъм биващото. От това сякаш проличава неизбежния триумф на смазващия нихилизъм на модерността. За наше щастие това не може да бъде по-далеч от истината. Наистина трябва се прояви вродената загадъчност на Битието, но именно тук също се крие и отговорът на този измъчващ съзнанието ни въпрос. Битието трансцедентира всяко обяснение, характеристика, Божественост, логичност и изобщо човешко съзерцание. Какво остава тогава за Битието? Празнотата на нищото ли? Съвсем не. Оставащото е вечната потайност на това Битие, което се разкрива за битуващото в света Dasein. Човекът (Dasein) е условието правещо възможно това Битие да „просветне“ и освети всичко в нашето полезрение. Този процес позволява ние да изпитаме момент на пълна отдаденост (есхатологичен момент по Хайдегер или връзка с Божественото) към Битието и така да получим някакъв вид прозрение за същността на нещата и изпитаме страхопочитание но и същевременно уважение към простата на нашето смъртно съществуване. Страхопочитанието в смисъл, че имаме едно битие-към-смъртта и във всяка една минута може да си отидем без да сме осъществили дори частица от потенциалната ни автентичност като Dasein в един свят сред другите. Боязънта, че никога няма сме нищо повече от една проста гайка в машината на „се“ (ан английски се превежда като „they“ и най-просто казано се има предвид конвенциите за съществуване установени и наложени от обществото), чиято единствена функция е да позволява постоянното възпроизводство на обществените норми и „спокойствието“ на „нормалните хора“, докато всичко около нас бавно прогнива. Затова и тук Янко Янев пише за „самоунищожението на Нищото“, защото само с едно човешкото-присъствие-тук в един свят става възможно вездесъщата мистерия на Битието да се разкрие за нас по своему предвид захвърлеността на всяко Dasein. Dasein действа, твори, люби, обожествява в едно състояние на творческа есхатологичност и възпява Битието под неговата потайна сянка и своята устроеност на едно априорно битие-в-света със своя историчност. Затова Янев продължава с: „И само като осъществено, само като биващо битието има реално значение. Нищото се обезнищява в света.“ Смисълът на Битието не е отвъд някъде в едно абстрактно, безлично и несъпричастно божество или вече дадено със сигурност от научния метод. То постоянно се разкрива и прикрива чрез нашето битуване в света, грижата за околосветовото и другите, което също позволява да прозрем Божественото чрез красотата на живота, и биващото. Бог е жив и ние го откриваме в своята загриженост и отдаденост към света, в нашета преходна трагичност и съществуване. Затова Янев завършва с: „Тъй че пътят е обратен: не от живота към смъртта, а от смъртта към живота.“, което в крайна сметка ни връща отново към елинското phusis.
