Предаването „На четири очи” с водеща журналистката Цветанка Ризова беше своеобразна арена на удивително представление.

Един патриот – съветски, да не се объркате, пословично трезв и адекватен, с настървение на античен гладиатор (пред очите на Цезаря при това) се нахвърляше върху всички онези, които отричат решаващата роля на руската държава за прякото освобождение на нашия народ от Османско владичество. За съжаление обаче усилията на лъва-въздържател бяха напразни: хора с подобни позиции в българското общество днес просто липсват.

Българите като цяло може да имаме множество недостатъци като народ, но неблагодарността не е от тях.

Поради това ние благодарим покорно на царя Александър II, но не спираме до там. Благодарим още на украинския народ, на финландския народ, на полския народ, на румънския народ и не на последно място на един японец на име Сейго Ямадзава. Списъкът с благодарностите, разбира се, може да бъде допълван до достигане на оптимална историческа коректност. Освобождението е важно дело в нашата история и е хубаво да се помни добре. Всеки спомогнал за това най-светло събитие заслужава искрената ни признателност – така е почтено. Но не за това иде реч.

Патриота Сидеров, по образование определящ се и като богослов, очевидно пропуска, може би от лоша памет, решението от църковния събор в Лампсак. Провел се през далечната 1235 г. и взел решение, според което българската патриаршия – тогава в престолния Търново – се учредява и ѝ бива даден статус на пета по достойнство в литургичния диптих.

Тези събития се случват близо три столетия след нашествието на князът на Киевска Рус и полу-езичник Светослав и близо двеста години преди българинът Григорий Цамблак да заеме катедрата на Киевски митрополит и пренесяйки плодовете и част от наследството на Търновската книжовна школа да продължи и утвърди делото на предшествениците си там – също българи – по християнизация на руския народ. Признателността за чието дело, за жалост, често оставаща на заден план в руската историография.

По решението от събора в Лампсак Търновската патриаршия – истинен и достоен наследник на патриаршията от Първото Българско царство датираща от времето на царете Борис I, Симеон I и Петър I – заема мястото на отпадналият Рим в древната пентархия – петте първи (по време) патриаршии и става първата народностна средновековна църква. Тук са и корените на концепцията за Трети Рим, който е в славянския свят. Причината за това е, че по онова време Новия Рим – Константинопол е завладян от кръстоносците. Само че за Трети Рим е възприеман градът, чийто владетел  носи алени ботуши: Търново – тогава и завинаги Велико, а не Москва. На българския владетел Иван Асен II пък се признава титлата цар.

Едно достойнство, което в днешни дни бива оспорвано и отнемано, не от кой да е, но също и от Московската патриаршия, която в настоящето е узурпирала тази пета позиция. Но да не отегчаваме читателя повече с църковни спорове– живеем в светска страна така или иначе. Поради това е неуместно лица от несравними величини – президент, светски лидер, и патриарх – църковен такъв, да изпадат в суетни конфронтации. Или пък единия да се опитва горделиво да налага волята си над другия. Особено когато са от различни държави и единият се явява гост, дошъл за добър повод – честване на обща история.

Националистът Волен Сидеров не за първи път допусна и други грешки, чисто исторически и фактологични.

Така например делото на българи като католика Петър Богдан и православния светия Паисий Хилендарски за началото на българското Възраждане бе пропуснато и пренебрегнато. Възраждане, което идва, или по-скоро се връща, по нашите земи като вдъхновение от случващото се в страни като Италия, Германия и Франция, не от тогава застиналата в горка азиатска деспотичност Русия.

При все – борбата за независима Църква винаги е била от основополагащо значение за нашата и: държавност – и през Средновековието, и през Възраждането, дори и днес. По думите на един от великите български консерватори от нашето минало митрополит Климент Търновски:

„Има Православие у нас, има български народ; няма Православие — няма български народ!”

и това трябва да помним винаги, особено ако искаме да сме патриоти или националисти на дело.

Нашата народностна църква – както споменахме, пета по достойнство в православния диптих – е в основата не само на българското Възраждане, но и на Просветата на българския народ.

Да, точно така – Просвета, а не Просвещение, защото нашата църква създава академии и книжовни школи – практически университети – още през IX век и още тогава Божието слово се чете, пише и преподава на български език, не на някакъв „славянски”, гръцки или латински. Нещо, което ще бъде факт в Запада чак при Реформацията и последвалите я Религиозни войни и Просвещение.

Църквата бе стожер, покровител и застъпник за българския народ и през вековете на игото; тя беше онази, която съхрани българския дух и книжнина. И отново – нейните килийни училища бяха мястото, в което не спря да пламти огънят на българщината. Нейните духовници бяха ония, които първи изследваха и документираха нашите традиции и история, за да кулминира целият им труд по символичен начин в денят на наистина чудното и велико Христовото възкресение – християнската Пасха през онзи 3 април 1860 г., когато този празник бе определен като Българският Великден.

Всичко това, разбира се е част от историята.

Добра или лоша, тя се е случила и няма как да бъде променена. Ние пък – днешните хора – не просто можем, а трябва да я приемем каквато е, да извадим своите поуки и да се опитаме да приложим наученото от вчерашните дни в днешния, за да може утрото да е по-добро. За това е и от особена важност с историята да не се спекулира и на нейна база в никакъв случай не бива да се правят определени – идеологически и политически внушения, които да диктуват емоционално изборите, които вземаме в настоящето.