Разстоянието по права линия между Дуранкулак в България и Вилково в Одеска област, Украйна, е около 200 километра. За сравнение – толкова е между София и Хасково (отново по права линия). Това предполага да наблюдаваме случващото се по оста Киев – Москва далеч по-внимателно. Въпреки обяснимите и резонни вълнения покрай смяната на властта в Републиката.
Стратегически приоритети
Конфликтът в Украйна е част от далеч по-глобални процеси.
От Руска страна, това е най-вече желанието за завръщането на федерацията към статута на глобална сила, който беше изгубен през последните 30 години. Често действията на Владимир Путин биват обяснявани с трупане на вътрешнополитически дивиденти, особено от западни издания и анализатори и повтаряно папагалски от родните им аватари. За първите е обяснимо непознаването на процесите или обществото в Русия, а за вторите по-скоро е неискрено. Путин няма никаква нужда от висок рейтинг, а само от такъв, който няма да доведе до пуч срещу него от достатъчно влиятелни задкулисни сили. В този смисъл мнението на електоралните маси и рейтингът не са от особено значение за външната политика на Русия. Цялостното усещане за значимост и завръщане към имперските амбиции обаче са.
Руската федерация е притисната между почти изцяло марионетния на САЩ, но значим икономически Европейски съюз, и изправящият се Китай. Съществувайки и с двата блока в постоянна love-hate връзка и зависимост. От една страна, Русия е все още основен енергиен (и поради това икономически) партньор на Европа, а от друга – геополитически противник. С Китай връзката е подобна, макар и противопоставянето на политическо ниво да не е явно. Руската доктрина също разпознава опасността от икономическа и работна колонизация от страна на Китай в Далечния Изток. Подобно превръщане от водещ в миноритарен партньор на Китай не е съвместимо с плановете на Москва за „Голямо завръщане“ на световната сцена.
Това завръщане беше упражнено с военни, паравоенни и подпомагащи акции от Крим и Донбас, през войната в Сирия, та чак до Централноафриканската република и други страни в Африка. Всички тези демонстрации на сила и обхват, невиждани от времето на Съветския Съюз, имат точно гореописаната цел – завръщане като основен играч, като страна на масата за преговорите наравно със САЩ и Китай. ЕС винаги е бил разглеждат като „бойно поле“ и частично като потенциален съюзник, а не като основен играч и от трите „Велики сили“. За наше най-голямо съжаление, но и плод на собствените ни решения.
От друга страна, САЩ последователно разглеждаха Русия като второстепенен проблем, поне до окупацията на кримския полуостров. Частично това се дължеше на „разградения двор“, предшестващ Путин, на войната с тероризма из целия Близък Изток и Северна Африка, Арабската пролет, а в последните години и на противопоставянето с Китай. Именно то е най-интересно, защото е определящо за всички действия (или бездействия), на която и да е администрация в Щатите и ще бъде такова поне за първата половина от настоящия век. Тук трябва да бъде отчетена огромната стратегическа грешка в геополитически план.
През 70-те и 80-те години на миналия век, благодарение най-вече на Хенри Кисинджър и няколко президента – Никсън, Картър, Рейгън, беше създадена „Кимерика“ – вклиняването на САЩ в отношенията между двете най-могъщи държави в комунистическия блок – СССР и Китай. Макар от днешна гледна точка и причинило възходът на Китай, това вече да не е еднозначно политически правилен ход, той изпълни своята роля. Ролята divide et impera – да не допускаш враговете си да съюзят, дори това да не и техният предпочитан път.
Администрацията на Барак Обама, продължавайки линията на Буш младши, беше твърде заета да инициира смяна на режими (в случая „Арабската пролет“) и подцениха фатално, както новите геополитически амбиции на Китай, така и руското желание за реванш. Когато вече беше твърде късно и Русия почувства слабост и нестабилност в съседната ѝ Украйна, веднага се възползва с окупацията на Крим. (Дори да допуснем, че Майданът е без никаква външна намеса). Духът вече беше изпуснат от бутилката и осъзнаването протече болезнено. Последвалото противопоставяне доведе до събирането на иначе съпернически държави – Руската федерация и Китай.
Конфликтът с Китай беше усилено подклаждан през мандата на Доналд Тръмп, който се опита да направи на практика същото като Кисинджър – разделяне на Русия и Китай. Интересен факт е, че на практика дори по-сериозна конфронтация с Китай е продължавана от Джо Байдън. Нещо, за което либералните медии обвиняваха денонощно Доналд Тръмп, но в момента яростно приветстват всяка дума на Байдън по въпроса. Но лицемерието на демократите вече не изненадва никого. Всички усилия на американците в момента са насочени към сдържане на Китай на всички фронтове – икономически, военен и политически. Подписаният наскоро договор AUKUS с Обединеното Кралство и Австралия е само последният пример.
Битката с Русия на Путин се разглежда като второстепенна или като функция на по-генералния сблъсък. Това е точно обратното на неоимперските амбиции на Русия, които търсят признание за собствената си значимост. Всичко това неизбежно води до…
Украйна между чука и наковалнята
След окупацията на Крим, и установяване на status quo в Донбас, всички усилия бяха в посока на деескалация на напрежението – Минските споразумения, Нормандската четворка (Франция, Германия, Украйна, Руската федерация) и т.н. Това съвсем не означава, че ситуацията в Източна Украйна е била спокойна, но поне бе предвидима. До последните няколко месеца, през които Русия започна да струпва войски близо до украинската граница. Киев отговори по подобен начин.
Задава ли се наистина война? Възможно ли е да се случи такава и какви са причините да няма все още?
Първата е вече гореописаната, която е частично постигната от руска гледна точка – вече имаше така желаният разговор Байдън – Путин, който де факто равнопоставя двете страни и по този начин засвидетелства ролята на Русия като самостоятелен геополитически субект.
Втората е, че реално червените линии на Москва не са преминати. Приеманата за екзистенциална заплаха – други съседни държави да са членове на северноатлантическия алианс, не е факт. Украйна не е по-близо до членство в НАТО, отколкото бяха преди Евромайданът. Дори може да бъде казано, че са по-далеч. По-далеч, заради явните опасения да се приеме в Алианса държава в състояние на фактическа война с окупирана територия. Което би довело вероятно до пряка и непосредствена военна ангажираност на останалите съюзници. Прагматичният подход на Франция и Германия спрямо конфликтът едва ли ще позволи това да се случи в обозримо бъдеще.
Бавно и постепенно Путин постига целите си, като се заговори дори за признаване на известна автономия на Донбаския регион.
В типичния си стил на „куче, което лае, не хапе“, Байдън заяви в прав текст, че няма да изпрати американски военни в Украйна, дори в случай на руска инвазия. За разлика от Путин, той би платил вътрешнополитическа цена за действията си и то в състояние на катастрофален рейтинг и идващи междинни избори.
Не се съмнявайте, че Украйна ще бъде предадена, ако това е възможност за постигане на описаните стратегически приоритети от по-висок порядък. Геополитиката не е място за вашите крехки чувства.
От друга страна в Кремъл сами осъзнават мащабът на подобна военна операция, която би изцедила не само военно, но и икономически федерацията. Дори да допуснем вероятната военна победа, това би било не проста стратегическа война, а окупация на огромна територия с враждебно настроено население. Ресурсите за контрол на държава и население с подобно размери са немислими.
България като безгласна буква
Въпросът със суверенитета и външната политика на българската държава през последните 75 години винаги е бил доста спорен, независимо в коя посока. С избирането на новото правителство спор вече напълно няма. Фойерверките за пред електората с „Кримския въпрос“ на последния (и единствен) президентски дебат бяха именно това – за пред зрителите. Последвалите искане за обяснение, обяснение и похвала на обяснението бяха в същия жанр. Обвинението, че Румен Радев е „човек на Кремъл“ към този момент е несъстоятелно, но удобно. Несъстоятелно, защото във външната политика решенията ще бъдат взимани изцяло в Посолството и провеждана от прокситата в новоизбраното правителство, а бракът по сметка с Дондуков 2 винаги може да бъде прекратен при нужда. А удобен, защото мистификацията, била тя вярна или не в миналото, е полезна за всички. От една страна, защото не се губи проруския вот, а от друга – защото на опозицията, в лицето на най-вече ГЕРБ, е удобно да запазват проевропейско лице с лов на „прокремълски агенти“. От трета страна, демократическата общност отдавна е доказала, че такива неща като принципни позиции въобще не присъстват в дневния ѝ ред.
Дали обаче подобна позиция в конкретния случай е правилна? По същество и както вече разгледахме, като член на НАТО сме длъжни, дори като въпрос на чест да действаме заедно с нашите съюзници. Проблемът е, че Украйна, колкото и близки като народност да сме, де юре не се води нито съюзник, нито член на северноатлантическия алианс, нито дори член на Европейския съюз. Разбира се, най-положителното развитие за всички би било деескалация на напрежението. Ако обаче до такова не се стигне, следват някои много сложни решения. Като например – ако Русия започне инвазия срещу Украйна какво точно ще направим? В случай че НАТО реши да се намеси непряко, макар и криещо известни рискове в най-позитивния сценарии, ще трябва да решим дали да увеличим присъствието на реални военни части на Алианса на наша територия. Което е проблемно както външнополитически, така и вътрешнополитически.
При най-ужасяващият сценарий (отново за всички) – пълномащабна война на територията на Украйна между НАТО и Русия, става още по-сложно. Дори да приемем неапокалиптичния сценарий за изцяло конвенционалното ѝ водене, тъй като обратното би било немислимо (но поне доста проблеми ще бъдат решени…окончателно). До каква степен България би участвала в гореща война за първи път от 75 години?
Заради това, основна задача на политическите елити (далеч не само на управляващите в момента) е да изградят стратегическа доктрина, не само за реакция на подобни кризи, а и за това какво искаме да постигнем във външнополитически план и въобще като държава. Тук проблемите се простират далеч отвъд посолствените зависимости на голяма част от него, отвъд доминиращият политическия дискурс битовизъм, отвъд дори Македонския въпрос. Бихме могли да го наречем дори…българската екзистенциална криза.
