От рухването на Съветския съюз насам, идеологическата материя на Европа и САЩ бе доминирана от либералната философия и политика. Това бе лукс, прищявка, и, ако щете – поза, която бе възможна, тъй като конкуренцията – в лицето на социализма, бе сериозно „контузена“.
В опита си да противостои икономически и военно на демократичния свят, в крайна сметка тоталитаризмът се „строполи“ на терена, бе „изнесен“ на носилка и на Русия й предстоеше продължителен период възстановяване.
Без наличието на пряката надвиснала опасност, либералният човек превърна времето си в безвремие. Битието започна да обмисля пенсионирането си, а историята спъна своя ход и подири комфорта на разтегателната мебел. Стрелките на часовника спряха да се гонят и по-скоро започнаха да се подпират като опиянена кръчмарска двойка. Либералът разбра достойнствата не само на демокрацията, но и на друго пословично гръцко изобретение – следобедната дрямка.
Признаците на бодрост се редуцираха до стриктна интелектуалната диета и постоянство в либералното схващане на света. Конфликтите бяха обяснени като снети в базово си ниво и най-вече като остатъчни и периферни. Синтезът на Хегел сякаш най-сетне се случи и се „разля“ като напоителна лятна жега.
Ако не всичко още бе либерално, то трябваше да стане такова обезателно – ако не утре, вдругиден. И трябваше да бъде толкова прогресивно и либерално, че ако дори самата свобода започнеше да пелтечи, то либерализмът щеше да я зашлеви и да продължи по пътя си без нея.
И тук някъде либерализмът започна да „лепне“ и да„задушава“, така както го прави и миризмата от ежедневния протест срещу хигиената в софийското метро.
Разбира се, либералният проект бе утопичен. Такъв какъвто бе и социалистическият. Първият искаше да направи хората обезателно раздробени и специфични, вторият – казионни и еднотипни. И двете насилваха човека според собствения си идеологически калъп. И двете уринираха върху естествения ред на нещата.
Като да садиш картофи в саксия или кокичета в полето.
В крайна сметка общото между Франсис Фукуяма и Карл Маркс е Хегел. Първите двама може да танцуват различно, но го правят на една и съща мелодия: тази на диалектическия материализъм. И двете сблъскваха тезата и анти-тезата, а синтезът бе очаквателния рай на земята.
Но когато инструментите са идентични, резултатът не може да е различен. Затова социалното инженерство винаги се срутва.Независимо дали то се представлява от абсорбиращия all inclusive либерализъм или от цедъчния тоталитаризъм. И двете са аномалии, които, тичайки в противоположни посоки, разтягат до скъсване възпитания център.
За съжаление, въпреки че имаше пред себе си опита на срутилия се социализъм, либерализмът не прояви търпението да се поучи от грешките на утопичната система. И като онази идеология, тази също си сътвори фалшива биография и избирателен прочит на близката история. Затова, може би, са необходими някои уточнения.
Първо, победата над социализма и Съветския съюз не бе дело на либералите, а на хора като Роналд Рейгън и Маргарет Тачър. Това бе консервативна победа срещу тоталитаризма. Последната голяма консервативна победа.
При Рейгън и Тачър тоталитаризмът рухна, а при Барак Обама и Ангела Меркел авторитаризмът на Русия процъфтяваше.
Второ, победата срещу тоталитарното пространство бе такава благодарение на симбиозата между капитализма и културния традиционализъм, който пресираше отвън социализма, а не вследствие на формула от социална държава и ценностен релативизъм. Агонията на тоталитаризма сигурно щеше да се проточи, ако съветският призрак не се бе сблъскал фронтално с ясното лидерство, икономическата мощ и културната устойчивост на геополитическия си конкурент.
Трето, победата над СССР бе успех на силните държави, а не на „раздробените“такива или на плаващите съюзи. Може би затова руският авторитаризъм днес – като исторически наследник на съветска Русия, се реабилитира и разширява.
Четвърто, триумфът над СССР не бе победа на демокрацията срещу тоталитаризма, а на капитализмът срещу етатитзма. Съветският съюз рухна не поради дефицита на права и свободи (той съществуваше благодарение на този дефицит), а от липсата на пари.
Пето, икономическата победа над тоталитаризма не се превърна и в обезателна политическа победа. Поради народните и историческите си специфики, пост-тоталитарните държави нямат страст по отношение на демокрацията. И ако тези общества трябва да субординират свободата и реда, то те ще материализират кошмарите на либерализма.
Всичко това трябва да подсказва няколко неща.
Едното е, че чрез победата над тоталитаризма, консерваторите спечелиха историческо време за Европа и САЩ. Но това време бе пропиляно от либералите, тъй като те инвестираха ресурса си в пирамида – утопичния проект на неутралното, но всъщност беззащитно общество.
Другото, този либерален модел е неустойчив: и сам по себе си, и спрямо Русия. Отвътре той се разяжда, тъй като има изкуствена конструкция, а отвън е лесно контриран от Москва. Най-големият подарък, който Европа и САЩ можеха да направят на Русия, бе да се етикират и действат като либерални. Това остави голямо поле на легитимност и за изява на руската държава.
Разбира се, така както за всеки един Наполеон си има по един Метерних, така и за всяка една утопия си има по един консерватор.
Време е за новата голяма консервативна победа.
