Когато през вече далечната 1996г. американският политолог Самюел Хънтингтън издава своят знаменит труд „Сблъсъкът на цивилизациите“ определено има нещо наум. Тезата му че след края на Студентата война глобалната политика ще бъде дефинирана от различните национални и религиозни идентичности на човечеството започва да формира своя реален политически облик след атентатите от 11 септември 2001 година, но придобива по-конкретни черти в наше време с идеологии като тази за „многополюсния свят“ на руският пропагандист Александър Дугин.
И наистина – кои би отрекъл простата истина, че не се усеща като справедливо САЩ да играят ролята на „глобален полицай“, който да се опитва да поставя всеки диктатор на страна от Третия свят на мястото му, докато в Индия и Китай живее повече от половината човечеството, хора със собствена история, светоглед и най-вече: (национални) интереси.
И далеч не става дума само за Индия и Китай – Европа, „Старият свят“ е топос със своите отличителни характеристики и множество неразбираеми за англо-американския ум специфики, Русия има претенциите да е нещо отделно, нещо като държава-цивилизация, още старните от Близкия изток, ЮАР, Бразилия и цялата Латинска Америка, също Африка, на практика само за Антарктика не се твърди че е самобитна и израстнала от нищото и във вакуум древна цивилизация, която – Боже опази! – не би могла да има нищо общо с „мръсният“ Запад, който „налага“ глобализъм.
Работата е там, че всичи тези уникални истории и светогледи, формиращи съответните субективни интереси у носителите им на практика не съществуват. За да се избегнат неясноти – съществували са исторически. Но в настояще, в което афганските талибани публикуват мемета с разбираем за западняците хумор в Туитър, а знамената на „самобитните“ Китай и Русия са буквално и безсрамно копирани от самобитни западноевропейски образци да се възприемат различните културно-географски области на планетата Земя, като формирали се и останали напълно независими едни от други реалии, е еквивалентно на това да се забравят последните 3000 години от човешката история. Харесва ли ни или не Цезар е преминал Рубикон доста отдавна и е романизирал галите малко преди това, Александър е елинизирал Изтока, а Европа е колонизирала на практика целия свят.
Нещо повече – с колонизацията на света европейците налагат върху му своите стандарти, мироглед и цивилизованост. Ние можем да претендираме за локализация колкото ни душа иска, но не можем да спрем да използваме метричната система, градусите по Целзий, двигателите с вътрешно горене.
Единственото което можем да постигнем при сценарият на истеричният оксидентализъм е да се оприличим на хунвейбините, които горели цигулки и чупели порцеланови вази като „вредно европейско влияние“ под червените знамена с петолъчката на създаденият в Англия от немски евреин комунизъм. Историята ни разказва, че след като са прекършили „упадъка на културата“, същите са започнали да прекървшват вратовете на… врабчетата. По този начин съществуващият днес Китай има общо с древната имперска цивилизация на Конфуций малко по-малко отколкото Тодор Живков с рода Дуло.
Глобализмът днес често бива разбиран погрешно, свеждан до конкретните му носители каквито в настоящето са организации като Световният икономически форум и приближените до него, с конкретните им политики и дневен ред. Истината обаче е, че формати като БРИКС са също толкова глобализъм колкото са и СИФ и Г-20, а феноменът далеч не може да се стесни до простото налагане на някакво „англо-саксонско“ господство в международните отношения.
Преди век истинският европеец Щефан Цвайг пише едно позабравено в наши дни есе озаглавено „Монотонизацията на света“, в него публицистът описва смъртта на стара Европа, на Европа на традицията, която е погълната от „монотонността“ на уеднаквяването. То – уеднаквяването – идва от Америка, от „чистият Запад“, но се разпростира навсякъде по света чрез едно просто действие, формулирано като цел някъде по времето по което нашият отец Паисий пише своята История славянобългарска: стандартизация. Стандартизацията се постига първо през мерките и теглилките, после и чрез наличието на взаимнозаменяеми компоненти. Това е разковничето за атомизацията на обществото, на чийто край сме свидетели в нашето собствено време – взаимнозаменяеми компоненти са не само онези в машините, но и техните оператори, различните професионалисти, занаятчии, човешката личност принизена от протестантващите до homo economicus. Тук е мястото и на прехваленият „изкуствен интелект“ с когото толкова ни плашат сякаш е възможно един каталог или една търсачка да бъде по някакъв начин заплаха.
Всичко от което се страхуваме и с което ни плашат политиците, представящи се за „загрижени за националния интерес“, „пазители на българщината“ и подобни отдавна се е случило, ние живеем в руините на Акропола с материали от които е съзидана вече колибата на „глобалното село“.
Колкото по-голяма част от заобикалящата ни реалност е уеднаквена и стандартизирана, толкова повече сме „глобализирани“ и откъснати от онзи прословут „културен код“ за който нерядко говорят почитателите на алтернативните форми на глобализация. Но културата е „закодирана“ в живото практикуване на традицията, извираща от вярата, не в произведените а ла Балкантурист симулакруми – хорото в Калофер, шопската салата, „Бяла роза“.
Като вече сме установили същността на глобализма като процес, то нека погледнем и към неговите граници и крайна цел – след като отделните компоненти на икономическия (а това е на всичкия материален) живот биват уеднаквени и стандартизирани е съвсем логично и закономерно процесът да се обърне към онази територия, която все още не е овладяна, човешката душевност.
За това и ставаме свидетели на всички онези абсурди, присъщи само и единствено на времето в което живеем. Не се намираме в началото на процесът, а в края му. И сега след като обществата в които сме родени и отрасли са били атомизирани, онова което следва ще бъде „настройването“ на душевността на масите към определени „духовни честоти“ по начин подобен на този по който се сменя радиостанция.
Еманацията ще бъде ницшеанският свръхчовек – онзи за когото човешкото нещо е превъзмогнато. Това ще бъде нормативният човек на постмодерното време, онзи който ще срещаме навсякъде, новият Das Man. Търсеният резултат е не просто човек без минало, но и такъв без бъдеще, цели и стремления. Дигиталните номади на 21 век не са нищо повече от сбъдната мечта на болшевика Троцки за „мобилен пролетариат“. Противопоставяйки колективизма на Източния лагер с индивидуализма на Западния ние пропускахме факта, че двете положения съвършено се синхронизират при обезличената личност. Но според древните един такъв би бил или звяр, или божествен. Съдейки по видяното до момента, аз залагам на първото.
