Би било неправдоподобно да твърдим, че можем да научим всичко, което трябва да знаем за моралния статус на едно политическо движение, от запознаването с неговата естетическа ориентация. Колкото и разкошни да се струват на някои хора изваяните скулптури на Арно Брекер или енергичните маслени картини на Жак-Луи Давид, срещата с човек, който има високо мнение за художественото майсторство на някой от тях, е все още на една крачка от това да се ръкуваш с нацист или якобинец. За пълноправно членство в племето се изисква нещо повече от слабост към характерните стилове на тези идеологии.
И все пак би било също толкова глупаво да се твърди, че моралът и стилът са напълно независими един от друг. Връзката им не е логически безусловна. Въпреки това, ако определим “политическите възгледи” на един човек като визия за това, което той смята за възможно и желателно от тази страна на рая, то моралното съдържание на тази визия и нейното естетическо представяне със сигурност се припокриват. В по-голямата си част идеологическата убеденост упражнява негативен ефект: тя по-скоро ще дисциплинира попадналия под нейното обаяние творец със заповеди за това какво да не прави, отколкото да го безпокои с безкраен списък от положителни инструкции. Така, макар че нацисткият художник не е принуден да се отдава на изображения на убити Untermensch, неговото верую със сигурност му забранява да рисува, да речем, евреи или славяни в симпатична светлина, още по-малко пък възвишена или героична.
Но въпреки тези досадни уговорки за връзката между изкуството и морала, рядко се случва дори най-отвратителното политическо верую да няма изкупителни естетически качества. Уокизмът – този ужасяващ, зле дефиниран хибрид на нашето време – прави убедителна заявка да бъде първата подобна идеология, която да получи това отличие. Вярвам, че читателите ще се съгласят, че горното изображение е типичен, мигновено разпознаваем пример за естетиката на woke-а, която насища толкова много от нашия обществен живот.
Всяко тоталитарно изкуство е изложено на риска от кич. Това е така, защото сантименталността е не толкова това, което се случва, когато чувствата са “поставени на мястото на шофьора”, както се изразява един философ, а когато те са превърнати в роби на театъра. Затова кичът е несъвместим с истинското чувство, което не може да издържи такова робство, без да умре. И тъй като както съветската визия за безкласов рай, така и нацистката мечта за расово пречистена Volksgemeinschaft са били или непостижими, или постижими само с най-ужасни средства, изкуството и при двете системи е трябвало да бъде впрегнато в поддържането на илюзията – фалшивото, а с течение на времето и все по-изкуствено чувство – че за жителите на тези античовешки адски пейзажи е спечелено някакво земно спасение.
Ако сантименталността е проява на чувство, при която двете очи са насочени към най-близкото огледало и нито една към самото чувство, тоталитарните експерименти от миналия век доведоха това самовглъбено отношение към художественото изразяване до най-крайните му форми.
Все пак съветската естетика поне се отличаваше с триумфална, футуристична суровост, възхваляваща достойнството на труда и героизма на едно общество, посветено – поне официално – на възвръщането на този основен дар. По подобен начин нацисти като Брекер отдават духовна почит, макар и с неизбежни евгенични уговорки, на потенциалното превъзходство на човешката форма.
За разлика от тях сегашният woke стил е непоправимо размазан, захарен антидот на стремежа и устрема, сладникава почит към едно въображаемо бъдеще, в което грозотата и посредствеността са на първо място.
Нищо не може да бъде привилегировано, така че нищо не се поставя на преден план, не се възхвалява и не се отделя специално внимание.
Рязко очертаните прекъсвания на общия модел или изблиците на светлосенки могат да привлекат човешкото око, но за сметка на основното изравняващо послание: еднаквостта е най-безопасна.
И във всеки случай, дори да си помислим, че преследваме красотата, сякаш това понятие е безпроблемно, би означавало да упражним насилие върху онези, които страдат от изключителните, злонамерено изградени стандарти за красота на нашето общество.
По същия начин, да се вкара драма в сцената би означавало да се усложни простодушния идеализъм, който пречи на създателя на съдържанието (не мога да се насиля да кажа художник) да създаде нещо различно от неподвижен, жизнеутвърждаващ пеан за еднаквост.
Единствено цветовете имат право на разнообразие – по очевидни причини, като се има предвид неизлечимата мания по расовото разнообразие и зловещите знамена на дъгата. Под тази повърхностна хроматичност обаче самата материя е основно сива по дух и потопена в тестена форма.
Липсата на амбиция е уникално смущаващ недостатък на един утопист. Нацистите и Съветският съюз никога не биха могли да бъдат обвинени в това. Това е основното прозрение, което стои зад гениалния коментар на А. Ж. П. Тейлър, че през целия ХХ век идеалистите са убили много повече хора, отколкото циниците.
Идеологическата решителност е по-смъртоносна дори от най-безскрупулната Realpolitik. Въпреки това от характерния woke стил се създава усещането, че активистите, които се наслаждават на него, по-скоро биха кастрирали и угасили всяка следа от съвършенство у мъжете и жените, отколкото да си направят труда да ги убият.
Но макар и да протестира срещу “несправедливостта”, която е резултат от почитането на постиженията, естетиката в същото време успява да бъде самодоволно утопична с крещящите си неестествени цветове и визията си за общество, в което кръвта, потта и сълзите са станали излишни.
В известен смисъл, разбира се, малко неща са по-амбициозни от стремежа към свят, който е толкова безобидно подреден, че вече няма нужда от амбиции.
Иронията е в това, че в стремежа си да бъдат безобидни и незастрашаващи, woke активистите успяват само по пиров начин, защото задължително обиждат останалите, които разбират, че осъждането на високите стандарти като обидни само по себе си е престъпление срещу човешкото съвършенство, както и че отдаването на детски фантазии за свят без опасности е истинската заплаха за всяко общество, което иска да оцелее.
И накрая, вярата на woke активистите в социалното конструиране на всички ценности означава, че при всеки въображаем протест срещу това, което сме създали, те се ангажират да изобразят свят, в който това, което инстинктивно смятаме за грозно или деформирано, като например жена с брада или безбожна кифла, се вижда в девствена, следреволюционна светлина.
Точно защото разглеждат естествените човешки желания, стандарти и тенденции като социално конструирани атаки срещу това, което би могло да се счита за красота, ако само се опитаме да деконструираме значението на “красиво”, те са принудени да продават върха на отчуждението – това, което е максимално отдалечено от нашата природа – като рай-в-очакване. В най-добрия случай, когато фантазията е предпочитаният начин на изразяване на художника, резултатът е Дж. Р. Р. Толкин. Но фантазията на будителите, въпреки абсурдната си самонадеяност, че за разлика от “Властелинът на пръстените” се възприема като сериозен социален проект, а не като символичен полет на фантазията, е престъпно пешеходна: тя създава празен, сюрреалистичен, бонбонен свят на мечтите, в който най-духовните аспекти на човешката природа са хирургически отстранени.
Получената обвивка след това ни се поднася като освобождение. Дисидентите на това бъдещо общество, ако то бъде сериозно изпробвано, може и да не умрат в ГУЛАГ или лагери за изтребление. По-вероятно е всички ние да се поддадем на смъртоносна скука, причинена от комбинацията от задължителна фалшива мъдрост и последваща криза на смисъла, която не щади никого.
Накратко, woke естетиката представлява “засрамване” на мъжете, които са построили цивилизацията и на жените, които са я отгледали. Извършено от малцинство десеторазрядни пиявици, чиито разгулни навици и луксозни вярвания биха били не само смъртоносни, но и немислими без жертвите на по-добрите от тях.
