fbpx

За доктрината на фашизма и спасяването на планетата

Близо век след разтрогването на съюза между националните и интернационални социалисти определението „фашист“ продължава да се използва от всеки един от лагерите за да обвини другия във всички смъртни грехове, които в този случай се свеждат основно до предателство спрямо истинската лява кауза. Развръзката на войната определя източната интерпретация на Маркс като „правилна“, поне в следващите няколко десетилетия, поради което широко се е наложил техният жаргон, който безкритично се възприема от медии, интелектуалци и някои нехайни по отношение на професионалната етика историци. Фашизмът е една от ересите в социалистическата доктрина и като всяка ерес бива преследван от догмата далеч по-сурово от езичеството. От практични съображения той позволява някои компромиси, като например правото на частна собственост и пазарна инициатива. Мусолини дори се отрича от класовата борба и възприема национализма като обединяващ фактор за обществото, запазва също и ролята на католическата църква – непростими прегрешения пред Интернационала, за които декларацията му „аз съм и винаги ще бъда социалист“ не гарантира индулгенция – тя дори забива острието още по-дълбоко в сърцето на догмата, която е длъжна да се защити, и по тази причина тъкмо фашизмът, а не национал-социализмът, който се отклонява в по-малка степен от марксистко-ленинисткия курс, бива истерично демонизиран за няколко поколения. Пропагандното тълкуване естествено не засяга социалистическата същност на идеологията, а се концентрира върху нарушенията на канона: консерватизма и национализма, допускането на пазарни механизми, дори нелепия стил на обличане. Подобно на меншевиките по-рано и „социализма с човешко лице“ след това, тази ерес подронва идеологическите устои и следва да бъде изкоренена. Определянето на фашизма като „крайно-дясна“ доктрина например е показателно за възприемането му именно като ерес: от гледна точка на едно демократично пазарно общество той е левичарско колективистично течение, което свежда индивидуалната свобода до някакъв санитарен минимум – пълен антипод на десния мироглед. От позицията на още по-радикалното ляво обаче, той наистина е недопустимо отклонение вдясно, тъй като позволява поне правото на собственост и съответно не ликвидира физически средната класа.

Подобна е ситуацията и в нацистка Германия, която представлява някакъв компромис между европейската и азиатската версия на тази сравнително нова световна религия. Ако за първия „шариат“, установен по исторически причини в Русия, източник на вдъхновение са Робеспиер и Френската революция, а Мусолини базира пропагандата си в славното минало на Римската империя, за успехите на социализма в Германия и САЩ ключова роля има Голямата депресия през 30-те, или по-точно нейната интерпретация като провал на свободния пазар. Този мит и до днес се приема за неоспорим факт, макар да няма много общо с реалността: при фалита на една от големите търговски банки и последвалия домино-ефект, Федералният резерв не осигурява пари в обръщение (каквато е функцията му), а правителството налага интервенции и контрол, засилващи негативните ефекти: дефлация и безработица, блокирайки естествения  механизъм, с който пазарът ги неутрализира.

Интелектуалците по това време, както и в наши дни, са считали държавната намеса за най-логичното нещо при криза.

Мусолини и Джентили също отбелязват през 1932-ра в своята „Доктрина на фашизма“, че кризата от 1929-та може да бъде решена само по този начин. На следващата година новата администрация на Рузвелт прокарва пакет от мерки в този дух (т.нар. New Deal), смятан за рязък завой към социализма, а много скоро след това Хитлер става канцлер на Германия. Така икономиките на тези страни минават в режим на ръчно управление, т.е. военно-временен режим, каквато е практиката в СССР вече от години. От гледна точка на предстоящата война, централизираната власт има смисъл, колкото и абсурдна да е в мирно време. Това важи и за днешния свят, в който някои от големите геополитически играчи постоянно се готвят за нов въоръжен конфликт. Трудно е обаче да приемем, особено след Айнщайн, подобна ахронологична причинност: по-логично обяснение би било това, че централизираните ресурсно-базирани икономики са по-склонни към военна агресия, спрямо онези, които залагат на продуктивност. Схващането и на Хитлер, и на съвременни утописти като Фреско например, е за свят, наподобяващ игра на Монополи, в която единственият начин да получиш повече, е да вземеш от някой друг: „zero sum game”. Подобна концепция са имали обществата преди индустриалната революция – времената на колонизация и робство. Днес тя дава фундамент на зелената доктрина, чиито корени можем също да проследим до нацистите в Германия, de facto първата зелена партия в управлението.

Още в древен Рим са знаели, че колкото войната се нуждае от централизирана власт, толкова и централизираната власт има нужда от война.

Диктатурите виреят най-добре в контекста на  криза: военните поражения на Русия подпомагат възхода за болшевиките, както пандемията от испански грип този на фашистите, а хиперинфлацията и безработицата издигат нацистите. Кризата обаче трябва да бъде поддържана, тъй като оставена на себе си, би могла да намери решение, както Голямата депресия се нуждае от държавна намеса да стане наистина голяма. След няколко столетия подробно анализирани данни от целия свят обаче, е много трудно да се пропагандира „борба с бедността“ от позицията на централизираното управление, макар все още този номер да минава сред по-неграмотната и радикализирана част от населението. За да има широка обществена подкрепа, пропагандата се нуждае от силен сплотяващ фактор – както при религиозните и идеологически войни от близкото минало. Нито национализмът и отстояването на групова идентичност, нито борбата за територия и ресурси наелектризират хората така, както религиозните доктрини. Измамното усещане, че защитавайки властта на някой самозван диктатор, дори с цената на живота, изпълняваме възвишен дълг към вярата, продължава да превръща хората в чудовища със същата сила, както и през Средновековието.

Докато отдавна работещите във военно-временен режим Русия и Китай разширяваха своето геополитическо влияние и дори заявяваха териториални претенции към съседите си, Европа и САЩ подеха религиозна и икономическа офанзива срещу самите себе си. Войната този път беше за спасяването на Майката Земя от злото, наречено homo sapiens. Така западният човек  трябваше да се засрами от самото си съществуване – първородният грях (на издишването) му беше вменен за да го преследва чак до гроба. Също като „теорията“ на Маркс (теория е нещо потвърдено от експеримента, затова тук са нужни кавички), йерархията на расите в нацизма, или мистичната фашистка идея за държавата като мерило за добро и зло, и апокалиптичните учения на климатичния алармизъм се основават на една псевдонаука, разчитаща на няколко безумни постулата и липсата на критично мислене, в следствие на първичната емоционална реакция у последователите си. Един от постулатите гласеше, че човешката дейност е основен фактор за повишаването на въглеродните емисии, а друг – че въпросните емисии допринасят съществено за повишаването на температурата на атмосферата и океана, и логичният според последователите на въпросната религия извод е, че човечеството трябва спешно да ограничи емисиите (т.е. да се откаже от плодовете на индустриалната революция) за да запази живота на планетата. Дали тези постулати имат някакво отношение към реалността е въпрос, който не се дискутира особено много – те описват една възможна реалност, в която последователи на учението избират да живеят. Строги научните аргументи, разбира се, липсват: изтъкваният консенсус от 97% се оказа една добре скалъпена манипулация, моделите се отклоняват доста от измерените данни, а сложността на системата „Земя“ не позволява подобни твърдения да бъдат нито доказани, нито категорично отхвърлени с лека ръка.

Подобно на генетиката през 30-те години на миналия век, климатът днес предоставя необятни хоризонти за псевдонаука.

За емоционалната реакция на обществото се погрижиха както филмите на Ал Гор (милиардер и самозван президент на САЩ) и обещанията за апокалипсис до 12 години от треторазрядни популисти като Оказио-Кортез (AOC), така и сътвореното от стари легенди архетипно „дете-чудо“ Грета Тунберг, която бягаше от часове по физика за да поучава цял свят какво е наука и как с нея „не може да се спори“, заедно с цяла плеада загрижени филантропи, шоу-звезди и крупни инвеститори, отговорни институции и медии. Само с такава масирана атака можеше да бъде накарано обществото да приеме абсурдната идея, че на една планета, която излиза от ледников период, затоплянето е причинено от един от милионите биологични видове или че спасението е в спешното ограничаване храната за растенията (CO2), която и без друго е на твърде ниски нива – приблизително половината от оптималните за вегетация. Зелените идеи, проповядвани от шепа крупни индустриалци, заедно с тяхното политическо, медийно и НПО лоби, далеч нямат за цел да направят планетата по-зелена (ефект от повишените въглеродни  емисии през последните десетилетия, който те сякаш се опитват да неутрализират), нито по-чиста (в противен случай не биха водили кръстоносен поход срещу ядрената енергия). Това, което се търси като ефект, са гарантирани пазари за определени икономически субекти, като не само правителствата, но и международни институции (ЕК, МВФ, Световната банка и други) осигуряват нужните протекции, които поставят облагодетелстваните в монополно положение  и за тях вече не е нужно да подобряват качеството или понижават цената на предлаганата от тях услуга. Актуален пример са преференциалните изкупни цени на електроенергията от ВЕИ, подкрепени с публични средства, и същевременно допринасящи за нарастващата инфлация.

Невъзможността на бързия преход към „зелени“ мощности никак не обезкуражи активистите в съсипването на икономиката и околната среда в Европа и САЩ. Даже идеолог като Майкъл Мур успя да прозре лицемерието в сектата на еко-кръстоносците: от финансовите им връзки с облагодетелстваната корпоративна гилдия, до катастрофалните екологични последици от „решенията“ на въображаемия проблем, които предлагат – токсични батерии, фото-волтаици и неподлежащи на рециклиране перки, които избиват редки птици, унищожаването на гори и земеделски земи. Типично по левичарски обаче, авторът на пропагандни филми за млади активисти стига до извода за човешка свръх-популация и необходимост от масово измиране. Като оставим настрана идеите на Малтус, повишените енергийни нужди, съчетани с масово затваряне на въглищни и ядрени мощности създава дефицит, от който облагодетелстваният корпоративно-бюрократичен „елит“ извлича колосални дивиденти за сметка на прогресивно обедняващото население в заразените от зелената треска региони. На „Стария континент“ за пръв път от десетилетия пак се заговори за бедност, този път енергийна, инфлацията в някои страни стана двуцифрена, след отмяната на ковид-ограниченията големи групи продължават да са зависими от помощи, а правителствата още изживяват сбъднатата си мечта да печатат и преразпределят пари „като за последно“. Корпоративната държава предлага изкушения и за двете страни в нечистия съюз: гарантираните публични средства и протекции за частния сектор, и все по-голяма намеса в икономиката и живота на хората от страна на бюрократите.

Зелените движения по света носят всички белези на марксистката идеология:

Те се борят за повече държавен контрол в името на някаква висша кауза, те обвиняват капиталистическото общество за някаква колосална несправедливост, предлагат като решение една утопия, която лесно може да се превърне в тирания, те обслужват корпоративни интереси, имат радикално крило за нелегална дейност, международна мрежа от активисти, добре финансирана с пари на заинтересованите елити. След грозния провал на социализма през изминалия век, довел до стотици милиони жертви на глад и репресии, поробване на милиарди, кървави конфликти  и канибализъм, няколко геноцида, умопомрачителна бедност, днес вече е някак неприлично да се пропагандира тази идеология, въпреки че за нейното легитимиране вече десетилетия работи цяла мрежа от „елитни“ университети, щедро финансирани НПО и медийни лобита. На този етап обаче фашизмът – значително по-мека форма на левичарство, изглежда съвсем постижим (поне преходен) вариант на обществен строй за поклонниците на тази идеология. Той все пак предлага значителна възможност за бюрократичен контрол, съответно корупция – не само в икономическия, но и личния живот на хората; за „избраните“ в индустрията пък е предвидена щедрата държавна хранилка и елиминиране на конкуренцията, с което средната класа е отслабена, технологичният напредък се забавя, а социалното неравенството нараства (в името на равенството и справедливостта). Веднъж докопали се до политиката, зеленистите захвърлиха маската на престорена борба с реалния проблем – индустриалното замърсяване на почвите, въздуха и океана, и много бързо се захванаха да налагат данъци (под формата на въглеродни квоти) и редица ограничения, чиято тежест се понася най-вече от хората с ниски доходи, за сметка на привилегии и стимули за богатите си спонсори.

Щетите от инфлацията и безработицата се падат на първите, а вторите получават щедри дотации за ВЕИ парковете си,  както и субсидия за новия електромобил. Схемата с отпадъците е добър пример за ефекта на „зелените политики“: държавата въведе регулации за клошарите и пунктовете за изкупуване на вторични суровини, с което на практика ги изкара от пазара на труда и повери издръжката им на данъкоплатците, а бизнесът „подари“ на избрани фирми, които се радват на държавна подкрепа защото са „еко“. Наред с изкупните цени на отпадъци за рециклиране обаче расте данък „смет“, така че далаверата става все по-сладка, а меката форма на национализация се възприема добре от обществото (все пак говорим за някакви мърляви клошари – потискаща гледка). Тази „далавера“ променя живота на нашата планета в много по-голям мащаб: след като Америка преряза някои от големите си енергийни артерии, а Европа извърши ритуално самоубийство с поредния кръстоносен поход срещу ядрената енергия, Западът стана още по-зависим от руски нефт и газ, a цените им се вдигнаха в пъти, което пък позволи на режима в Кремъл да финансира още едно масово изтребление. Истерично прокламираната „Зелена сделка“ не направи индустрията по-чиста, но пък за сметка на това тя стана не-конкурентна на световните пазари във време, в което Китай строи по една нова въглищна централа всяка седмица. А масовото обедняване в Европа е добре дошло за идеолозите на класовата борба и техните червено-зелено-кафяви последователи, повели битка за един по-справедлив свят, в който Човекът трябва да отстъпи властта над живота си на премъдрата и всесилна Държава.


Оригинална публикация

Споделете:
Default image
Данаил Брезов
Данаил Брезов е бакалавър по физика и доктор по математика - към момента доцент в УАСГ. Други упражнявани професии: музика, журналистика и разработка на софтуер. Проявява силен интерес към икономиката и историята на XX век. Безпартиен, но с десни убеждения - почитател на фактите и здравия разум