Oкупацията на Крим от Руската федерация през 2014-та година допълнително наклони военния дисбаланс в Черно море в полза на Москва и за сметка на НАТО. Последното не може да бъде компенсирано нито от ежегодните военни обучения като “Морски бриз” на Алианса и партньори, нито от националните политики на Турция и Румъния за разширяване на зоните за ограничен достъп и възпиране (A2/AD, anti-access/area denial) в черноморския басейн като реципрочни на руската такава.
Но за сложната и неблагоприятна позиция на НАТО в региона има причини, които не произтичат само от разширяването на руския периметър на сигурност. Така например, ролята на Турция като ключов елемент на Югоизточния фланг на Алианса е достатъчно амбивалентна сама по себе си.
От една страна, Турция е единствената членка на НАТО в черноморския регион, която има разписана и изпълняваща се концепция за собствено производство на военноморски бойни съдове, които могат да бъдат въоръжавани с местни боеприпаси и пускови установки (като противокорабната ракета “Атмаджа”, чийто успешен тест бе извършен по-рано този месец, и която ще бъде монтирана на фрегата TSG “Истанбул”).
Турция изглежда и най-прекият инструмент от региона, който Алиансът има на разположение, когато става дума за развиване на отношенията с партньори на НАТО като Украйна и Грузия. Властите в Анкара, възползвайки се от съществуващ вакуум от страна на европейските членки на НАТО, увеличават обема на сътрудничеството с колегите си от Киев и Тбилиси. При това, в конкретен сектор: военноотбранителния. Последното се проследява по няколко параграфа. Това са предоставяните военни помощи от страна на Анкара (под формата на парични средства за Украйна и военно снаряжение за Грузия), създаването на съвместни отбранителни производства (турски корвети от клас Ada ще се произвеждат в украинската корабостроителница “Океан” в гр. Николаев), осъществяването на военно-търговски сделки (Украйна ще добави тази година нови безпилотни самолети Bayraktar TB2 към вече наличните такива в авиационния си парк) и практикуването на общи бойни учения (каквито се провеждат между във формат Турция, Грузия и Азербайджан).
А когато става дума за ограничаване на руското влияние в Кавказ, Анкара се ангажира с политика, с каквато европейската квота на НАТО нито има механизми на разположение, нито желание да прокарва. Турция е най-вокалният защитник на членството на Грузия в Алианса (докато евро-атлантическият съюз имаше друг приоритет, свързан с разширяването на мрежата си в Западните Балкани). Междувременно Анкара е и “вход” на Украйна за покриване на стандартите на НАТО за производство на военна техника. Събитията в Нагорни Карабах де факто демонстрираха, че НАТО няма собствени инструменти за влияние в Южен Кавказ, каквито притежава Анкара. Наличието и дислоцирането на татарското население в Кримския полуостров след завземането му от Русия пък правят темата по-чувствителна за властите в Анкара, отколкото тя е за дистанцираната Западна Европа.
От друга страна, ревизионисткото поведение на Анкара в Източното Средиземноморие предизвиква напрежение с Гърция, а придобиването на руския зенитно-ракетен комплекс С-400 е най-чувствителната тема в отношенията между САЩ и Турция. С оглед на турския интерес към технологията на руските зенитно-ракетни комплекси и този на Москва спрямо тази на безпилотните самолети на Анкара, то между Турция и Русия се отварят възможности за сътрудничество в сферата на отбранителната индустрия също. На този фон, както знаем, участието на Анкара в програмата за производството на многоцелевия изтребител F-35 бe суспендирано от САЩ, а производството на местния танк Altay се забавя покрай усложнените отношения на Турция с Германия (която трябваше да достави двигатели и трансмисия за проекта) и Франция (на която се разчиташе да осигури бронята на танка).
Стандартен проблем за НАТО е и това, че Турция по принцип има споделено разбиране с Русия по отношение на ограничаването на влиянието в Черно море на държави, които не са литорални (крайбрежни) на морския басейн. Този сравнителен руско-турски консенсус се спомага, особено във военен аспект, от Конвенцията от Монтрьо, която ограничава времевия престой и тонаж на бойните съдове на некрайбрежни страни, които влизат в Черно море.
За Турция повече НАТО в черноморския басейн би означавало на практика повече САЩ в него. С оглед на сложните турско-американски отношения това не е сюжет, който да е апетитен за властите в Анкара. Особено на фона на това, че те вече трябва да отчитат все по-видимото военно присъствие в Източното Средиземноморие на друга западна държава, с която турските власти имат обтегната комуникация: Франция. Военноморско присъствие на САЩ на север от Турция в Черно Море и френско такова на запад в Източното Средиземноморие е перспектива, която провокира нервност в Анкара.
А с оглед на работния диалог, който турският президент Ердоган има с руския си колега Путин, Анкара счита, че по-сериозно присъствие на САЩ в Черно море може да изкара турско-руските отношения от руслото, което тя счита за умерено работещо. Или с други думи, Ердоган не желае комуникацията му с Путин да бъде предопределяна от фактори, които не произлизат пряко от двустранните им отношения.
Това разбиране за недопускане на чуждо влияние в Черно море е стандартно за Турция, макар същата да го релативизира според събития от конюнктурен характер. Когато Русия окупира Крим, а впоследствие Турция свали руски СУ-24 на границата си със Сирия, се отвори такъв временен прозорец, в който Анкара изглеждаше готова да отстъпи от това си стандартно схващане. След последвалата деескалация на напрежението и нормализация на отношенията между Анкара и Москва, както и създаването на работещи формати между двете столици спрямо събитията в Сирия, Либия и Нагорни Карабах, Турция отново се завърна към разбирането си за по-малко влияние на чужди за региона държави в Черно море.
Като продукт на това си схващане, Анкара традиционно се обявява срещу създаването на перманентна флота на НАТО в черноморския басейн и предпочита тези формати на Алианса, в които водещи са литоралните членки на НАТО. Последното обаче не е работещ вариант за Румъния, която иска да редуцира не само руската опасност, но и турската регионална доминация в междусъюзническите отношения.
Неблагоприятната ситуация на НАТО на Източния фланг обаче не се определя само от разширените стратегически възможности на Русия и от амбивалентното поведение на Турция. В това направление на Алианса има все по-тежък дисбаланс на фокуса и вниманието спрямо балтийския вектор, за сметка на балканския такъв.
Когато Русия установи контрол върху Крим, Алиансът реагира двояко. Един път, НАТО създаде план за отбрана на балтийските държави и Полша (на който Турция, макар и по други причини, налагаше вето до последно). Втори път, Алиансът разположи в прибалтийските държави и Полша Засилено предно присъствие (Enhanced Forward Presence), докато в България и Румъния бяха дислоцирани сили в режим на Адаптирано предно присъствие (Tailored Forward Presence). Разликата между двете е в полза на първото, което има по-качествени и количествени боеспособни възможности. Т.е. при ексцесия, случила се в Черно море, отговорът на НАТО ще дойде в Прибалтика и Полша.
За подобно стечение на обстоятелствата допринася това, че за разлика от балтийския вектор на НАТО, то в балканския няма консенсус спрямо оценката на ролята на Русия в локалната архитектура на сигурността. В допълнение – Турция има напрегнати двустранни отношения с държави-членки на Алианса от региона и отвъд него.
Така например, това буксуване на балканския вектор в рамките на Източния фланг на НАТО мотивира Румъния да инвестира повече внимание другаде. Последното се случва през засилване на двустранното сътрудничество на северната ни съседка със САЩ в областта на отбранителната индустрия: Букурещ достави миналата година първата си батерия от зенитно-ракетната система Patriot, като до 2026-та година трябва да получи още шест батерии, а местната компания Romaero Defense Industry Company ще оперира локален център за поддръжка и производство на компоненти от системата.
Румъния също така преследва по-интензивно сътрудничество и интеграция с държавите-членки на Алианса от балтийския вектор: било чрез инициирането на платформата “Букурещ 9” (B9), в която участват всички държави-членки на НАТО от Източния фланг, било чрез активно лансиране на инициативата “Три морета”( The Three Seas Initiative), на която северната ни съседка е един от стълбовете, заедно с Полша и Хърватска.
Тази съвкупност от такива и сродни обстоятелства, придружени от надвисналия над региона руски полумесец правят така, че НАТО е далеч от пълноценното развитие на възможностите си в региона на Черно море. Ако парафразираме рефрена от някога популярна песен, то за НАТО в Черно море не е добре и слънце не пече.
