За религиозната догма, научния прогрес и либералните ценности

Споменаването на религия и наука в едно изречение създава тягостното усещане за неразрешим конфликт, репресии и мракобесна цензура. Запленени от левичарския разказ за цивилизацията си се чудим как изобщо е било възможно Църквата и университетите да съжителстват близо хиляда години на Стария континент, а прогресивните идеи на физиката и медицината да оцелеят насред горящите клади на Инквизицията, за да пребъдат в секуларната атеистична утопия, която дарява живота ни с непреходен смисъл. Исторически обаче модерната наука възниква като продължение и инструмент на религиозното познание, а не като негов антипод – отначало в манастирите, а по-късно и в построените от Църквата университети на средновековна Европа. В тях освен богословие се преподават хуманитарни и природни науки. Християнството изгражда онази академична среда, която епохата на хуманизма след това предстои да нагнети с радикален атеизъм.

Много от най-влиятелните учени в историята на света произлизат или директно от духовенството, или от дълбоко религиозните среди. Към първите принадлежат Николай Коперник, известен като баща на съвременната астрономия и хелиоцентричния модел; Грегор Мендел, създател на генетиката; Роджър Бейкън, въвел емпиричния подход; Джордж Льометр, създал теорията за Големия взрив и разширяващата се Вселена; Роджър Бошкович, баща на детерминизма и атомизма, предложил първата обединена теория на физичните взаимодействия и вдъхновител на Никола Тесла. Всеки един от тези гениални мъже заслужава задълбочено изследване, но и техният колективен принос към съвременната физика, биология и медицина показва една по-различна картина за мястото на Църквата в научно-техническия прогрес. Към втората група изследователи принадлежат колоси като Нютон, Лайбниц, Ойлер, Риман, Гьодел, Стокс, Паскал, Келвин, Ламарк, Кеплер, Максуел, Хайзенберг, Бойл и много други.

Статуя на Роджър Бейкън (1214-1294) Английски философ и францискански монах

Очевидно християнският мироглед не представлява пречка или тежест за търсещия ум на изследователя. Каква тогава е причината влиянието на религията да ни се представя като „прът в колелото на прогреса“? Казано накратко, чисто пропагандна: Църквата е значително отслабена след Реформацията и не може да преследва ересите както през Средните векове. Това дава кураж на философите от Просвещението да я атакуват открито още през 18-ти век, представяйки я като ретроградна сила. Секуларните идеи на либерализма са заменени след това от атеистични или дори открито враждебните към християнството доктрини – от Маркс до Джентили, Мусолини и Хитлер. Като издънки на гностичната ерес, чиито корени могат да бъдат проследени през орфизма, питагорейството и платонизма – до Хегел, тези нови религии целят да преобразят изцяло структурата на обществото, поставяйки стадния принцип над индивидуалния. Висшата ценност на човека при тях не е свързаната с Бог непреходна душа, а службата в градежа на заветната Вавилонска кула: всемъдрата Държава, еманация на космичен ред и справедливост. Църквата няма място в новия модел на света – нейната роля се поема от Държавата, която освен че заменя християнското милосърдие със задължителна солидарност, изземвайки образованието, здравеопазването и грижата за бедните от ръцете на духовенството, за да ги превърне в още едно оправдание за ограбване на човешкия труд, си приписва и ролята на морален съдник.

Фашизмът извежда това като основополагащ принцип, но и другите окултни секти, произлезли от идеите на Маркс, съчетават по аналогичен начин фигурата на вожда и шамана в противовес на библейската традиция. Стремежът към праведен живот отстъпва място на раболепието, кръщенето се заменя с вербовка, тайнството на изповедта – с периодично пращане на доноси до съответния служител на Гестапо, Щази или НКВД. В това време духовенството е подложено на брутални репресии – от изгнание до заточения в концлагери и убийства, голям брой черкви и манастири болшевиките разрушават, а други ползват за пиянски оргии. Мусолини пък създава Ватикана в акт на гавра с християнството, потъпквайки библейския принцип за разделение между църква и държава. Това е призракът, който все така броди из Европа – призрак на езически култове и агресивен атеизъм. В този контекст трябва да разглеждаме вменените от леви идеолози с академични звания митове.

„Тъмните векове“

Любимата история на левичарите разказва за процъфтяващия хармоничен свят на Античността, който фанатичните и агресивни християни са подчинили с брутална жестокост, а после лишили народните маси от светлината на познанието, за да ги държат в робство през т.нар. тъмни векове. Действително тогава електричеството все още не е било овладяно, но като изключим началото и края на този период – години, белязани от разпада на Римската империя и опустошителната чума – средновековието е време на научен, културен и икономически подем в Европа. Ако говорим за период от хиляда години и цял континент, винаги могат да се посочат добри и лоши примери, но идеята за духовен гнет, наложен от Църквата, не отговаря на историческата реалност. Напротив, тъкмо това е институцията, която през средните векове поставя начало на масовото образование, строи училища и университети, финансира изкуството и културата, съхранявайки традициите на Античността, но и подготвяйки Европа за епохата на Ренесанса. Сляпото отричане на тези факти означава да приемем, че готическите катедрали са построени от извънземните, а ренесансовата живопис и барокова музика са се появили спонтанно, а не като резултат от дълго надграждане.

Въпреки проблемите на феодализма, които нямат общо с християнството, наложено много преди разпада на Рим, населението на Европа се удвоява, а продължителността и качеството на живота се повишават значително между IX и XIV в. Социалната среда също чувствително се подобрява: селяните са работили средно не повече от три дни седмично, тъй като са почитали религиозните празници, в градовете редовно са се организирали пищни тържества (карнавали), за пръв път се обособяват професионалните гилдии на търговци и занаятчии, Църквата издържа сиропиталища, болници и училища за бедните, медицината също се развива, макар и не с такива бурни темпове. 

Противно на левичарската пропаганда, средновековна Европа издига познанието на пиедестал и полага неимоверни усилия за развитие на науката, образованието и изкуствата. Любопитен факт е например, че т.нар. „Златен век“ на българската книжовност се случва тъкмо насред „тъмните“  (според псевдо-историците активисти) векове за Европа, а именно тогава са поставени основите на масовото ограмотяване, от което нито бедните, нито жените са били изключени, за разлика от опита в други общества. Разбира се, тази мисия става напълно осъществима едва след навлизане на автоматизирания печат, който Църквата приветства и подкрепя, въпреки че това отслабва най-значимо нейното влияние по време на Реформацията.

Другото важно събитие, довело Ренесанса, е бубонната чума, затрила половината население на Европа, което пък автоматично вдига цената на човешкия живот и повишава социалната мобилност – ръчният труд става дефицитна стока, за която аристокрацията вече трябва да плаща много по-скъпо. Феодалната система е разклатена от тези две обстоятелства, а колосалната загуба на човешки потенциал създава необходимост да се изгради един нов свят насред пепелищата. Левичарският разказ ни кара да вярваме, че погледът назад към Античността по време на Ренесанса е свързан с бунт срещу християнството, само че тази връзка никога не е прекъсвала и през Средновековието тя се поддържа именно от Църквата.

Друг гротесково изопачен в съвременната поп-култура средновековен феномен са кръстоносните походи: военни кампании за освобождаване на подложените на системни репресии (от страна на експанзивните джихадисти) християнски народи. Територии с многовековна и дори хилядолетна християнска традиция като Юдея, Армения, Иберия или Балканите са подложени на насилствена ислямизация, а в много случаи и на нечовешки жестокости. Макар някои от мисиите да са пълен провал, а войниците-доброволци често да показват лоша дисциплина и дезорганизираност, може да се спекулира, че тъкмо кръстоносните походи изиграват водеща роля за това Европа да остане християнска. Радикалните атеисти, възприемащи хуманизма за напълно независим от религията, фанатично вярват, че либералната демокрация с гарантирани права на сексуалните малцинства и еманципирани феминистки на властови позиции би била възможна в рамките на шариата, който техните братя по оръжие, ислямските завоеватели, без съмнение биха наложили в Западния свят, ако не срещнат сериозен отпор.

Демонизирането на християнството от левичарите ползва митове и исторически фалшификации като т.нар. „детски кръстоносен поход“, спекулациите за геноцид през XIX в. в Канада, където властите нарекоха масовото опожаряване на църкви „разбираемо“. По подобен начин бившият президент на САЩ Бил Клинтън оправда и терористичната атака на 11-ти септември с превземането на Йерусалим по време на първия кръстоносен поход. Това дъно на самоунижението не може бъде надминато дори ако американски президент се извини също и за военната кампания срещу нацистите през 40-те, когато съюзниците са извършвали по-големи жестокости от кръстоносците, само че защитавайки не вярата си, а т.нар. либерална демокрация.

Инквизицията

Инквизицията често се използва от враговете на християнската вяра като пример за мракобесие и терор, отново без позоваване на историческите факти, а на базата на внушения и пропаганда. Истината е, че тази институция поставя основите на съвременното правораздаване, за пръв път осигурява съдебна защита на обвиняемите, възможност за помилване при пълни самопризнания и много други удобства за обектите на своите разследвания. Тя е вид специализирано следствие и прокуратура, създадени заради т.нар. „българска ерес“ (катарите) през късното средновековие. Това окултно течение е идеен предшественик на анархо-комунизма през XX в. и подобно на него представлява сериозна заплаха за светската власт.

Църквата от своя страна е загрижена да върне еретиците в лоното на вярата, поради което започва тяхното издирване и изобличаване. Отначало наказанията са свързани с публично порицание, а мъченията при разпити влизат в употреба едва след като еретиците екзекутират папски делегат, с което започва война, но и тогава инквизицията се въздържа от смъртни наказания (макар че светските власти ги налагат в някои случаи) – те ще станат приемливи по времето на Реформацията, когато Църквата се бори за самото си оцеляване. Дори тогава е било в полза на обвиняемия да бъде съден от църковните, а не от светските власти или от разгневената тълпа – това важи както за набедените във вещерство, така и за покръстени евреи, които често стават жертви на погроми в късното средновековие. Много от тях емигрират от Португалия в Испания, тъкмо защото Инквизицията им е осигурявала своеобразна протекция.

Институцията е активна в Европа и Латинска Америка в продължение на близо четири столетия (макар формално да съществува доста по-дълго), като за цялото това време в резултат от нейната дейност са осъдени на смърт едва няколко хиляди души (под от 2% от всички обвинени): за ерес, вещерство и магьосничество или тайно практикуване на юдаизъм/ислям сред новопокръстените католици. За сравнение, само първите няколко месеца след комунистическия преврат в България жертвите са в пъти повече, а религията на Маркс погубва над сто милиона човеци за половин век – скоро след като институцията е разпусната. Тъкмо издънките на гностицизма, заради които тя е създадена, и езическите практики, които преследва през вековете, полагат основите на мрачния култ през XX в, а човешките жертвоприношения в негово име показват колко е била необходима.

Галилео и cancel културата

Това сигурно е най-емблематичният пример, който трябва да покаже как допотопната църковна догма мачка свободата и спира прогреса. Според левичарските митове Галилео Галилей е съден и измъчван заради откритието си, че Земята се върти, което Църквата тълкувала като ерес. Нищо от това обаче не е вярно: хелиоцентричният модел е представен на Църквата много по-рано още от Коперник, при което Папата останал много доволен. Галилей също има влиятелни приятели в  духовенството – чак до Светия престол, но физикът изпада в немилост след като се подиграва на Папата в една от книгите си. Именно арогантността му спечелва много врагове през годините, а не хелиоцентричният модел, от който той се отрича неколкократно, за да избегне неприятности. Накратко, критиката на Църквата е, че Галилео представя недоказани твърдения за научни факти – нещо, което по онова време все още се смята за проява на лош вкус. Едва по-късно става ясно, че неговата теория съдържа и някои верни изводи, макар по това време Кеплер вече има работещ модел.

Астрономът обаче е съден за ерес, тъй като атакува каноничното богословие, при това в лош момент (религиозните войни). Забранено му е да пътува и да публикува, което нарушава без последствия – именно в този период издава най-известната си книга. Днес Галилео се представя за жертва на допотопните религиозни суеверия, но ако беше иронизирал по същия начин монарх вместо църковен лидер, едва ли би доживял да напише последната си книга. А и в днешно време разпространяването на ереси (наричани по-често „опасна дезинформация“) се наказва сурово – в либерални страни, като Великобритания и Швеция например, с две години лишаване от свобода.

Какво се случва обаче само няколко десетилетия след като човешкият ум е освободен от оковите на религиозната догма? В Европа плъпва най-смъртоносната ерес, позната на историята, и нейна първа жертва се оказва именно свободата на мисълта, включително в науката и изкуството, които следва да бъдат съобразени с идеологическите канони на властващата секта – теорията за расите и тази за ледената земя при нацистите са добър пример за псевдо-наука, базирана на окултизъм. В Съветската империя цензурата е дори още по-безпощадна: там всяка идеологическа диверсия се счита за екзистенциална заплаха срещу установения ред, а политкоректността има много по-висок приоритет от научната стойност. Този свят познава безброй анонимни Галилеевци, които в края на живота си вместо да пишат книги в имението си сред природата, носят камъни в някой трудов лагер или пък свършват безславно с куршум в тила заради еретичното им тълкувание на Das Kapital. За разлика от църковната инквизиция обаче, светската не предлага правна защита, а и разкаянието по никакъв начин не освобождава обвинения от присъда – то е просто формалност.

Ако зачитаме историческите факти, трябва да приемем, че светският XX в. е много по-кървав от „тъмното“ средновековие, а ловът на вещици и еретици в този период взема хиляди пъти повече жертви, които в общия случай са избити като добитък, без легитимен съдебен процес. Събитията около френската революция ясно показват, че отхвърлянето на християнството донася сатанизъм – въпреки това интелектуалците са винаги ентусиазирани да провеждат този експеримент отново и отново, а катастрофалният резултат всеки път се обяснява с влиянието на външни фактори, тъй като подобно на исляма, при марксизма (във всичките му форми) думата на Пророка е свещена и ако нещата не вървят добре, то е защото неверниците заговорничат и саботират процъфтяващата утопия. През новото столетие смъртните присъди и заточенията в концлагери за идеологическа диверсия са рядкост, но в наше време политкоректността продължава да се смята за по-важна от научната обосновка, също както във варварския XX в. За щастие обаче, макар обвинените и днес да нямат право на защита, поне присъдите наподобяват тези от далеч по-цивилизованото време на Иквизицията: публично заклеймяване и отлъчване от верската общност – т. нар. канселиране.

Цензурата в академичните среди е нараснала десетки пъти от началото на века, като всеки трети университетски преподавател в САЩ е притискан от колегите си да избягва научни изследвания на чувствителни теми, а девет от десет споделят, че са склонни на автоцензура. Голям процент от преподавателите и почти половината докторанти подкрепят „заклеймяването“ на противоречиви изследвания. Разбира се, най-тежко е в направления, които пряко засягат основите на възприетия мироглед: ако през Средновековието това са физиката и астрономията, днес по-голямо значение имат хуманитарните дисциплини, формиращи политическите възгледи. Студенти по икономика масово изучават Маркс, а последната Нобелова награда в областта беше дадена за изследване на т.нар. gender gap. Въвеждат се псевдо-научни дисциплини като gender-наука или критична расова теория, подобни на окултните суеверия в нацизма, а резултатите далеч надхвърлят границите на спекулативното, както се видя при опустошителните метежи през 2020-та и масовата кастрация на деца, много от които след операцията за „смяна на пола“ правят опити за самоубийство.

Няма научен или етичен аргумент, който да оправдае подобно варварство и затова всяка критика бива посрещана с терора на cancel културата. За съжаление, тази опасна тенденция се разпростира не само в псевдо-науките, но и в редица важни области на човешкото познание, като биологията, и без друго вече осакатена от марксистката доктрина. Учените, най-свободолюбивата прослойка в миналото, днес вече стъпват на пръсти по добре маркирания път на най-малко съпротивление, а онези, които се отклонят, биват смачквани и изплюти от системата – за назидание на останалите. Така професорите с консервативни възгледи стават изчезващ вид, и в елитни университети като Харвард например те са едва 1-3%, докато броят на крайно-левите им колеги е нараснал в пъти от времето на Студената война.

 Политическите активисти не прощават дори на утвърдени имена, включително нобелови лауреати: Джеймс Уотсън (един от откривателите на ДНК структурата) е „канселиран“ заради напълно коректното изказване, че различните раси имат различно IQ, а Люк Монтание (изолирал за пръв път вируса на ХИВ) е обвинен, че разпространява дезинформация и конспиративни теории заради твърдението, че SarsCov2 е създаден в лаборатория. Носителите на Нобелова награда по физика Фрийман Дайсън и Джон Клаузер пък са „отменени“ за критиките си към псевдо-научния култ за климатичния апокалипсис, базиран на нескопосани компютърни модели и смазваща пропаганда. Много други качествени учени са лишени от право на глас по темата и заклеймени като climate deniers (по аналогия с отричащите Холокоста) – експертизата и аргументите бледнеят пред заклинанията на необразована жрица и лъжата за консенсус, охотно тиражирана от ляво-либералните медии по цял свят. Дори отделите „човешки ресурси“ в големи компании са заразени от WOKE вируса: водещ инженер в Google например бе уволнен през 2017г. заради позицията му, че между мъжете и жените съществуват биологични разлики, обуславящи специфики при избора на кариера. Макар да почиват на неоспорими факти, подобни изказвания противоречат на възприетата религиозна догма.

Кариерите на много учени са провалени, защото правят тъкмо каквото един учен трябва да прави – търсят истината. Това религиозно начинание е основополагащо за цялата ни цивилизация, но ако Бог няма място в науката, то значи и истината става излишна – за сметка на това обаче има „правилно“ и „грешно“ мислене, което шаманите на култа свеждат до простолюдието през медийната си пропаганда: тежко на учен, който критикува каноничния марксистки прочит на еволюционната теория, дефиниращ живота като резултат от случайни събития. Дори д-р Алфред Уолъс, създател на еволюционната теория редом с Чарлс Дарвин, е заличен от историята, тъй като не се вписва в материалистичната догма: подобно на Айнщайн, той е вярвал в т.нар. intelligent design, будещ ужас в днешните академични среди. Ако Галилей е трябвало да се брани с аргументи пред други учени, днес нещата се решават от полит-комисари с дипломи от някога елитни университети, превърнати във ферми за индоктринация. А наука, която е престанала да търси истината, но вместо това решава споровете със сила, престава да бъде наука. И цивилизация, която се отказва от търсене на истината, представа да съществува.


Galileo’s Non-Trial (1616), Pre-Trial (1632–1633), and Trial (May 10, 1633): A Review of Procedure, Featuring Routine Violations of the Forum of Conscience | Church History | Cambridge Core

Scientists Censoring Science – by Lee Jussim (substack.com)

More Than Three-Quarters of Surveyed Harvard Faculty Identify As Liberal | News | The Harvard Crimson (thecrimson.com)

The Disappearing Conservative Professor | National Affairs

The Hyperpoliticization of Higher Ed: Trends in Faculty Political Ideology, 1969–Present: The Independent Review: The Independent Institute

Споделете:
Данаил Брезов
Данаил Брезов

Данаил Брезов е бакалавър по физика и доктор по математика - към момента доцент в УАСГ. Други упражнявани професии: музика, журналистика и разработка на софтуер. Проявява силен интерес към икономиката и историята на XX век. Безпартиен, но с десни убеждения - почитател на фактите и здравия разум