За да разберем защо ойкофилията, любовта към дома, е толкова важна, трябва да разберем сериозността на сегашната ойкофобия: омразата към дома.
За да не си помислим, че ойкофобията, културната самоомраза, която изпитваме в наши дни на Запад, е нещо ново, нещо толкова абсурдно или странно, че не подлежи на обяснение – което би направило още по-трудно разбираемо и всяко потенциално решение – трябва да посочим, че културната самоомраза е напълно „естествено“ явление. На други места съм обяснявал доста подробно, най-вече в „Западното презрение към себе си“, как се развива този вид самоомраза.
Достатъчно е да кажем, че това е феномен, социална болест, която сполетява успешните западни общества, когато те започват да западат, и че тя, макар и достойна за съжаление, в този смисъл е нормална част от западната културна тъкан през вековете, естествена тенденция, която се появява и изчезва на Запад от древността. Някои консерватори се противопоставят на това схващане, защото то сякаш притъпява атаките им срещу културната самоомраза като нещо абсурдно и странно. Те желаят само пехотинци, а не мислещи хора – позиция, която не е в полза на консерватизма, защото ако искаме да се преборим с ойкофобията, трябва да разберем какво представлява тя в действителност.
Ако не разбираме какво е това, може да се изкушим да ограничим реакцията си именно до такива нападки, вярвайки, че абсурдното и странното в крайна сметка ще се разпадне под нашия изпепеляващ огън. Но това би означавало да не разберем правилно историческия момент, в който се намираме, и по този начин до известна степен да не видим какви контрамерки са необходими, за да забавим социалния упадък, на който сме свидетели в момента.
Една от тези мерки е приемането на положителни възгледи, включително обратното на ойкофобията – ойкофилията, любовта към дома. Именно защото ойкофобията се е превърнала в толкова широко разпространена и неизменна част от нашата историческа епоха, нейната противотежест – ойкофилията – се е превърнала в още по-голям императив. Ойкофилията включва любовта към дома, съпътстващите го приятелства и ритуали, както и значението на религията. В политически план това е грижата за дома чрез частни сдружения и местна благотворителност, а не чрез спуснат отгоре държавен контрол.
Но обърнете внимание, че преди малко казах да забавим, а не да спрем упадъка – защото не мисля, че той може да бъде спрян. Това означава, че трябва да се изправим пред факта, че една определена социална парадигма е към своя край, че не е останало почти никакво бъдеще за следвоенния либерален ред, който повечето хора от моето и предишното поколение бяха приели за даденост. Той ще продължи да съществува, ще се засилва и отслабва на моменти, но като цяло ще продължи да запада. Тук си спомням за други хора в историята, които са живели в подобни исторически моменти, моменти, които могат да бъдат наречени лиминални: Мисля си за Платон, който става свидетел на упадъка на атинската власт и на възхода на моралния релативизъм; мисля си за Ювенал и Тацит, които стават свидетели на навлизането на източните религии в Римската империя и на рухването на традиционните религиозни вярвания; мисля си за Августин, който трябва да се примири не само с упадъка на моралния свят, но и с рухването на физическия; мисля си за Жозеф дьо Мeстр и неговата контрареволюционна дейност, когато всичко около него се променя.
Мисля си за тези господа, защото те ни помагат да разберем, че сме изправени не просто пред изкривена представа за света, а пред края на една епоха, пред бавния крах на една социална парадигма. Ето защо ние не само се борим с ойкофобията и „woke“ движението (последната итерация на ойкофобията), които виждаме навсякъде около нас – макар че, разбира се, правим и това – но и се посвещаваме на изграждането на ново и на пренасянето на старото, което може да бъде спасено, през прага на нашия преломен момент. Именно тук съм по-оптимистично настроен за моята страна, Съединените щати, отколкото за Западна Европа, отчасти защото нашата консервативна ойкофилия все още е достатъчно широка, за да спечели съюзници на високи места, както се вижда от прясната ни изборна победа, и защото има по-силна религиозна основа. Но ойкофобите и будителите ще продължат битката – важно е да се отбележи, за да не ликуваме прекалено много от победата си и да не станем самодоволни – и особено Европа трябва да бъде готова да формира алтернативни източници на смисъл.
Ойкофилията не е атавистична, макар понякога да съдържа носталгия, а по-скоро е въпрос на пренасяне през прага на неща и институции, които са трайни, и на придобиване на устойчивост и вкореняване чрез участие в нещо трайно, като същевременно се отказваме от онези неща, като много образователни институции, които няма да оцелеят отвъд прага. Тези постоянни неща продължават да съществуват чрез нас и нашите деца, така че в рамките на ойкофилията съществува симбиотична връзка, при която индивидът и институцията си осигуряват взаимно съществуване. Ойкофилията означава, че чрез общността на местните институции ние се отвръщаме от хипериндивидуализма, който е характерен за всички западащи западни епохи.
Конкретно това означава, че трябва да насърчаваме онези частни сдружения, които могат да преживеят преломния момент, да съхраняваме най-доброто от изкуството и архитектурата, като същевременно не се затваряме за иновациите, да изграждаме нови елити на мястото на старите – защото всяко общество ще се нуждае от елити, но ние се нуждаем от по-добри от тези, които днес възхваляват посредствеността, защото самите те са посредствени – да отглеждаме много деца, с религиозен и духовен начин на живот.
Това означава също така, че безмилостно отблъскваме онези имигранти, които са враждебно настроени към Запада. Всяка любов, включително филията в ойкофилията, има отрицателна страна, защото се стреми да унищожи или премахне всичко, което представлява заплаха за обекта на любовта. Всъщност нашата ойкофилия трябва не само да отхвърля отделни имигранти, които са враждебни на Запада, но и изобщо да изключва ислямските части на света от имиграция на Запад, тъй като често се случва – макар че, разбира се, има и изключения – че дори онези имигранти, които привидно приемат Запада, са измъчвани от реални или предполагаеми културни спомени, които излизат на преден план винаги, когато цивилизационните отношения се влошат, както неизменно се случва. Както в Съединените щати хората се преместват от демократичните щати в републиканските, защото първите са по-зле управлявани, но въпреки това продължават да гласуват за демократите, защото това е тяхната неоспорима културна памет – „баща ми беше демократ на Клинтън, дядо ми беше демократ на Джей Еф Кей“ – така и забележителен брой привидно добре приспособени и западни ислямски имигранти ще се обърнат срещу приетата от тях цивилизация, когато Близкият изток се разпали или когато някой се осмели да издигне кръста над полумесеца. (На други места съм обяснявал подробно защо ислямът е несъвместим със Запада.) Важно е да се отбележи, че макар и да ни се струва нелогично, всичко това е част от любовта. А за онези, които смятат, че говоря от фанатизъм, само почакайте.
За да се върнем към положителната страна на филията, сред гореспоменатите господа в историята си спомням по-специално за Августин, който се сблъсква с мисълта, че цивилизацията, в която е живял през целия си живот, се разпада около него, особено след шокиращото разграбване на Рим от вестготите през 410 г. Изглежда, че той не винаги е осъзнавал напълно, че една епоха е към своя край, но неговият „Божи град“ е отчасти отговор и опит за изход от това положение. Той се стреми да намери нов източник на утеха, различен морал, източник на спасение, различен от Рим. Едно от усилията му е било да изгради местен смисъл в една морално западаща империя; нещо подобно би могло да се каже и за някои от елинистичните школи около седем века по-рано, по-специално за епикурейството и стоицизма.
И мисля, че нещо от този императив би трябвало да има в нашата съвременна ойкофилия, защото последната е нещо местно, далеч от опустошенията на империята, далеч от властта на сегашните ни елити. И именно тук отново трябва да се наблегне не само на ойкоса, но и на филията. Мнозина – и по-специално академиците – се страхуват да използват думи като любов, красота и истина, тъй като употребата им показва ангажираност, която би била трън в очите на обичайния им морален и културен релативизъм. Те смятат, че използването на тези думи е ненаучно или некултурно, без да осъзнават, че ако ангажиментът да ги използваш е ненаучен, то ангажиментът да не ги използваш е също толкова ненаучен, защото да бъдеш научен означава да вървиш натам, накъдето водят доказателствата, а не трябва да изключваш възможността доказателствата да водят навсякъде, включително към любовта и ангажираността.
Всъщност ойкофобите и релативистите са склонни да определят себе си чрез това, което мразят, а ойкофилите и религиозно вдъхновените – чрез това, което обичат. Ойкофобите изпитват патриотична любов, само дотолкова, доколкото са променили радикално ойкоса – заблуждавайки се, че да си истински и автентичен германец означава да приветстваш чуждестранните мигранти или че да си истински и автентичен британец означава да предпочиташ пилешко месо тандури. По подобен начин левите в Съединените щати са си присвоили типичния патриотичен език, като са изопачили oikos, твърдейки например, че критикуването на исляма или желанието за ограничаване на имиграцията е „неамериканско“, въпреки че много от нашите бащи основатели са критикували исляма и въпреки че в американската история е имало много ограничителни мерки по отношение на имиграцията, не на последно място при раждането на самата държава.
Наистина, като гледам ценните стари институции, които все още съществуват, литературата, изкуството и архитектурата, които все още могат да бъдат открити навсякъде около нас, как да не се самоопределя предимно чрез любовта? Как да не бъдем ойкофили и как да не искаме да пренесем през прага обекта на нашата любов? И така, докато се съпротивляваме на ойкофобията и социалния упадък, нека не забравяме конструктивната страна на тази съпротива, защото именно това означава или би трябвало да означава ойкофилията: търсенето на постоянство, способността да се влюбиш отново.
