Костадин Костадинов
Братята Кирил и Методий са едни от малкото в европейската история, чието дело е признато и почитано както от източната, така и от западната половина на разделената европейска цивилизация. Православната и католическата общност ги почитат съвместно като равноапостоли и закрилници на Европа, а за българите те са дори нещо много повече – основоположници на българския културен възход през ранното Средновековие, превърнал България в родоначалник, заедно с Византия, на славяно-византийската цивилизация. Във времето, когато нашата страна става една от трите основни сили на континента, тя доминира политически и военно над цяла Югоизточна Европа, а Балканският п-ов на практика става Български п-ов. Културната доминация на България обаче е много по-голяма и обхваща територията на цяла Източна Европа. Днес най-важното наследство от времето на тази доминация, оцеляло и до днес, е кирилицата.
Кирилицата е официална в България, Беларус, Босна и Херцеговина, Казахстан, Киргизстан, Македония, Монголия, Русия, Украйна, Сърбия, Черна гора и Таджикистан. Официална е също така и в частично признатите републики Косово, Южна Осетия, Абхазия и Приднестровие. В Узбекистан, Туркменистан, Азербайджан, Латвия и Естония кирилицата е широко употребявана в обществото и се ползва с официален статут в някои обществени сфери, като образованието например. Особен случай представлява Монголия, където кирилската азбука е въведена през 1924 г. от монголските комунисти, управляващи под изключително съветско влияние. Такива са реалностите днес. В миналото обаче е имало периоди, когато кирилицата, а и глаголицата са били официални азбуки и в други държави.
Веднага след приема на Климент, Наум и Ангеларий в България през 885 г. учениците на солунските братя започват активна дейност за обучаването на нови книжовници. За нуждите на огромната по това време българска държава са нужни хиляди просветени проповедници на българското слово.
Просветителската дейност на българите обаче не се се спира само до границите на тяхната държава. Още по времето на Борис I, но особено по времето на неговия син Симеон I Велики, българските мисионери се пръскат по всички славянски краища на Европа. Най-активна и най-позната е тяхната дейност в Киевска Русия и Сърбия, които трайно влизат в лоното на българското културно влияние, но не по-малки успехи постигат българите и в Хърватия, Полша, Чехия и земите на днешна Словения. Единствено земите на бившата Великоморавия, унищожена и окупирана от унгарците, остават извън обсега на българската културна активност.
Резултатите са изключителни. Още в писмо на папа Йоан Х от 925 г. се пише, че славянската литургия е станала изключително популярна в Далмация и Славония. Същият папа е принуден да издаде и була срещу „незаконният български епископ“ в Краков, който проповядвал на славянски.
Пак по това време е основан от български монаси и един от най-старите действащи и до днес чешки манастири – Сазавския, който се превръща в център на славянската просвета в Чехия. Папството обаче реагира различно на българското мисионерство, което възприема като пряка заплаха за своето влияние сред славяните. За хърватите, по това време преки съседи на България и следователно най-податливи на българското влияние, папите правят нечуван компромис. Въпреки официалното непризнаване на българската писменост като канонична, те търпеливо се примиряват с използваната глаголица в Хърватия, която се утвърждава като държавна и богослужебна азбука. Нещо повече – през 1248 г. папа Инокентий IV дава специално разрешение на хърватите да използват глаголицата и езика си в богослужението. Дори, за да контролират все пак съдържанието им, глаголически книги започват да се печатат в Рим.
Значението на този акт се разбира само, ако се добави, че употребата на местни езици в католическото служение се разрешава едва на Втория ватикански синод (1962 – 1965). Така глаголицата оцелява в Хърватия и до най-ново време – днес глаголицата се ползва в богослужението от хърватските католически свещеници, издават се книги на глаголица, а на о-в Крък в Далмация тя се използва съвместно с латиницата.
По-отдалечените от България словенски, чешки и полски земи имат друга съдба. Българските мисионери в словенските земи са изгонени от германците, а книгите им изгорени, още в кр. на Х в. В Полша борбата с българските епископи в Краков е по-трудна, но и там папството постига успех. След 1018 г. и падането на България под византийска власт помощта за българските мисионери секва и към средата на XI в. и тази българска мисия е смазана.
В Чехия обаче делото на отците от Сазава оцелява. С помощта на местните славянски князе монасите от манастира поддържат кирилската просвета чак до XIV в., когато помощ им оказва не друг, а самият император на Свещената римска империя – Карл IV Люксембургски. Просветеният монарх е и чешки крал и, въпреки че е немец, полага огромни грижи за образоването на своите славянски поданици. Освен че подпомага Сазавският манастир, през 1347 той основава и манастира Емауци на Слованеч, близо до Прага. За вторият той вика специално подготвени монаси-бенедиктинци от Далмация, образовани с глаголическо писмо. Манастирите веднага стават център на славянската литургия и просвета, издават книги и обучават ученици. Именно в Емауци библията се превежда за първи път на старочешки през 1416 г., като за целта се използват както кирилицата, така и глаголицата.
Това славянско просвещение продължава до нач. на XV в., когато след края на Хуситските войни немските кръстоносци подлагат на изтребление всички чешки просветители. И двата манастира са изгорени, но съвременна Чехия се гордее, че началото на нейното възраждане започва именно от тях.
Още в две държави българското начало в културата се оказва решаващо за тяхното по-нататъшно развитие. Влашко и Молдова, възникнали като периферни български държавни образувания през XIV в., не просто ползват кирилицата. Те имат за официален език българският от самото си създаване до 1716 г., когато под гръцко влияние е въведен влашкият диалект. Въпреки това кирилицата остава до 1861 г. като официална държавна азбука, а българският език се запазва като богослужебен в румънската църква чак до 1917 г.
Една друга държава, Литва, която през XIV в. съвсем неочаквано се издига до ранг на първостепенна европейска сила, също попада, макар и за кратко под българско влияние. По това време литовците са все още езичници и водят ожесточени войни както с православните си руски съседи, така и с католическите немски и полски феодали. Въпреки войните обаче литовските съседи не спират да се състезават за културно влияние над великото княжество. Прозорливите литовски князе усещат тройната опасност от асимилация и дават преимущество на българските мисионери, действащи в тогавашните южни райони на държавата, в днешна Буковина. Българските книжовници поемат в свои ръце официалната кореспонденция на княжеския двор с чужбина и за около 50 години българският език и кирилицата стават официални в Литва. След приемането на католицизма през 1387 г. обаче българският език е сменен от полския, а кирилицата е изхвърлена от употреба.
Последното място, където българското влияние през Средновековието е отчетливо, е Албания. През XV в. под водачеството на Георги Кастриоти – Скендербег албанците водят отчаяна борба с настъпващите турски завоеватели. Официалният език на канцеларията на албанските князе от този период е българският, а в албанските отряди се бият и хиляди българи, особено плътно населяващи по това време южните албански краища. Интересен факт е, че за преговорите си със Скендербег германският император Сигизмунд изпраща като свой представител Фружин, син и престолонаследник на последният български цар Иван Шишман. Падането на албанските земи под турска власт в средата на петнадесетото столетие и последвалото бързо ислямизиране на албанците затварят и тази страница от историята на средновековното българско културно влияние.
Последното, и може би най-неочакваното място, където се откриват следи от делото на Кирил и Методий и от българската културна дейност дори не се намира в Европа. Манастирът „Св. Екатерина“ в планината Джебел Муса (Планината на Мойсей) в Синай (Египет), е най-старата действаща монашеска обител в света. Създаден през VI в. по времето император Юстиниан, той развива изключително активна мисионерска и просветителска дейност. Едно от най-свещените места за християнските поклонници заради вярата, че именно на планината над него Мойсей е получил скрижалите с десетте божи заповеди, той бързо привлича десетки българи след приемането на християнството през 864 г. Постепенно в него се оформя глаголически и кирилски скрипториум, основан от български монаси, които преписват и превеждат стотици евангелски текстове. За мащабите на тяхната дейност говори факта, че от запазените до днес в манастирската библиотека около 3000 ръкописа, над 300 са кирилски и глаголически манускрипти, писани между X и XII в.
Мащабите на българското културно влияние отдавна са надхвърлили тесните политически граници на българската държава. Толкова много са ги надскочили, че ние, днешните недостойни наследници на нашите предци-титани, дори не знаем за пълните мащаби на тяхното грандиозно дело. В дни като празника на българската просвета и култура 24 май когато за малко и за кратко си припомняме общоизвестните факти за живота и делото на солунските братя, винаги пропускаме да разкажем за продължението на тяхното дело извън България. Хилядите незнайни български следовници на кирило-методиевата апостолска дейност, които разнесоха учението на равноапостолите из целия славянски свят, превърнаха България в център на една нова, трета цивилизация в Европа. С тяхната упорита просветителска дейност бе преобразен източния край на континента и цели народи бяха спасени от асимилация и претопяване. Защото българското влияние не целеше власт и налагане на политически цели подобно на Римската курия и Вселенската патриаршия. По мирен път и с мисионерски плам то даде основата за самостойното развитие на почти всички съвременни държави в днешна Източна Европа.
От kostadin.eu
