fbpx

Злото на тоталитаризма

Време за четене: 5 мин.

Често пъти за периода на XVIII век се употребява името „Век на разума“. И наистина времето на Кондорсе, Волтер, Дидро и Русо едва ли може да намери за себе си друго заглавие; времето, когато разумът наистина е издигнат в култ. Но точно тогава се случва и Френската революция, която представлява огромен по своето значение социален катаклизъм, който не само преобръща политически устои на едно общество, но започва да дава нови оценки за различните морални абсолюти. И не само Парижката „Света Богородица“ е превърната в Храм на разума, но и човешкият живот става обект на преоценка. Достатъчно е човек да си спомни заявките на якобинските водачи по време на управлението на терора… Сривът между просветените идеи на хартия и тяхното приложение на практика се оказва толкова голям, че историци като Николай Карамзин ще пишат

„Векът на просвещението! Не мога да те позная, не мога да те позная сред кръвта и пламъците, сред убийствата и разрушенията, не, не мога да те позная!“.

Двадесетото столетие представлява време на небивал възход в технологично отношение. Човечеството овладява мирния атом, излиза в открития Космос и преборва болести, които в продължение на столетия са били бич за него. Появяват се първите междудържавни политически проекти, които не налагат себе си със силата на оръжието, а със силата на споделените ценности. И въпреки това през XX век се ражда и израства може би едно от най-мрачните явления в човешката история, появило се сред пепелищата на една световна война, за да запали друга такава. Това е тоталната държава, а тоталитаризмът обхваща по-голямата част от столетието.

За разлика от други политически явления тоталитаризмът – независимо дали под формата на нацизъм или някоя от формите на комунизма, сталинизъм, маоизъм и т.н. – не се насочва просто към установяване на колективистични основи в едно общество и ликвидиране на индивидуалната свобода. Той насочва своята атака директно срещу човека като същност или както пише Хана Аренд в книгата си „Произход на тоталитаризма“, че самата човешка природа е изложена на риск. За да се осъществи тоталното господство над човека, той бива подложен на дезинтеграция като юридическа и морална личност, а накрая му бива отнета и неговата собствена индивидуалност. В тоталната държава всичко е анонимно, но нищо не е тайно. Анонимно е, защото общество се превръща от колективен сбор на призрачн марионетки с човешки лица, където индивидуалността е грях. Не е тайно, защото в тоталната държава тайни не съществуват.

За първи път до толкова голяма степен норми, които са продиктувани на базата на определен унаследен и изкристализиран в столетията морал, на традиция и опит биват подменени. Тоталитарната власт упражнява своите правомощия законно, но в рамките на онзи подменен закон, който тя е създала, продиктуван от нейните собствени идеологически догми. Самите тоталитарни идеологии, представлявайки затворени системи, които са неподатливи дори на всякаква форма дори на здрав, поставят основите не само нов закон, но и на нов морал, който придава на човешкия живот стойност близка до нулата. Редно е да си припомним думите на Артур Кьостлер, който заявява, че явно единственият грях на определени хора е, че са се родили в едно легло, а не в друго. Критерият на прилагания от тоталитарния закон терор, независимо дали е расов или класов, има общ фундамент, а той е вграденото в него чувство за всезнание, за превъзходство и убеждението, че няма нещо, което да не е изпълнимо. Тоест формите на универсална етика са напълно изключени в рамките на тоталитарната държава и нейния инструментариум.

В конкретиката, говорейки както за нацистка Германия, така и за Съветския съюз, общите начала на тоталитаризма придобиват ужасяващи размери, които задминават столетия насилие. Огромни маси от хора са избити на базата на една или две идеологически постановки. Трагедията на единия човешки живот, мултиплициран по толкова много пъти, просто се превръща в многомилионна трагична статистика. Зад ужасите на Треблинка и Бухенвалд, зад зловещите и тайни лагери на ГУЛАГ в Полярния кръг обаче стоят и други хора. Това са хора като изпълнители. Някъде около времето, когато Хана Аренд наблюдава процеса срещу Айхман в Йерусалим и се опитва да даде обяснение на огромната пропаст, която стои между неизмеримото зло на неговите дела и в същото време неизмеримата му посредственост като личност(което ще нарече „баналността на злото“), все още се опитват да бъдат дадени обяснения как това изобщо се е случило.  Карл Ясперс и Карл Юнг ще говорят за въпроса за вината и въпроса за колективната вина в своите съчинения. Но едно от може би най-точните обяснения на същността на деянието дава Клайв Стейпъл Люис в едно от неговите есета в книгата „Писма на душевадеца“:

„Най-голямото зло не се извършва в онези мръсни „бърлоги на престъпността“, които Дикенс е обичал да обрисува. То не се извършва в концентрационните и трудовите лагер. Там виждаме неговия окончателен резултат. То бива измислено, поръчано и изпълнено с чисти, подредени, топли и добре осветени кабинети от тихи хора с бели яки, изрязани нокти и добре обръснати страни, които никога не повишават гласа си. Символът на Ада е нещо като бюрокрацията на тоталната държава…“

Истината е, че за да не бъде повторено едно зло, то следва преди всичко да бъде разбрано. Трябва да се познават неговите причини и неговите последствията. Познанието не трябва да се ограничава само в рамките на спомена и почитането на човешките жертви. То трябва да отразява едно абстрактно съдържание и отделните особености, защото незнанието е преди всичко главната причина, която да позволи на нещо отрицателно, което вече се е случило, да се повтори.

Споделете чрез

Предишен

Следващ