НОВО

Горанов и зелената ерес

Миналата седмица стана ясно, че финансовият министър Владислав Горанов е подписал от името на България декларация за налагането на “зелени” такси върху полетите със самолет. Декларацията е подписана също от министрите на Белгия, Германия, Франция, Холандия,...

Изборът на Гешев – позор или радост

След повторно гласуване във Висшия съдебен съвет, републиката вече има нов главен прокурор – Иван Гешев. Този избор предизвикваше напрежение още месеци преди да бъде осъществен, и логично, взриви общественото пространство по време на (пре)гласуването му. Противниците...

Има ли смисъл Националната принадлежност?

Всички сме чували или чели все по-нашумяващите аргументи против национализма, патриотизма или дори против най-обикновената и естествена национална принадлежност: "Какъв е смисълът в националната принадлежност? В елементарна племенна лоялност към нещо, в...

Всички обичат Реймънд и мразят Клинтън

Година преди изборите за президент на САЩ, които ще се проведат ноември месец 2020-та година, се състояха частични избори в някои щати от страната, включително във Вирджиния, в Кентъки и в Мисисипи. В тях гласоподавателите избираха състава на местните парламенти и/или...

“Зелената чума” приближава България

В средата на 14. век Европа е покосена от чумна епидемия, известна като "черната чума" или по-точно "черната смърт". Само за няколко години населението на Стария континент намалява наполовина, но още по-страшен е психологическия шок, който това бедствие нанася....

Как е „няма ляво и дясно“ на френски?

След като в продължение на няколко седмици се чудихме в какво се е превърнала политическата парадигма; след като се опитвахме да намерим аргументиран отговор дали голямото противопоставяне на днешния ден се е превърнало в „статукво/промяна“ или продължава да бъде...

Свободата е опасна ценност

Вчера ме порази мисълта, че сме забравили какво е Свободата и в представите си сме го заместили с нещо друго - вярно, не с нещо коренно различно, но с някакъв частен случай, твърде далеч от обхвата на цялото. Свели сме свободата до липса на забрана, а липсата на...

София вече излетя: Колко далеч искаме да стигне?

През седмицата попаднах на новия доклад на Столичната общинска агенция за приватизация и инвестиции „Туризъм и въздушен транспорт в София“. Става ясно, че от 2010 г. насам се наблюдава стабилен ръст на туристите, нощувките и приходите от тях, който е особено...

Хормоните на либерализма

Декоративно просветените български либерали, които неиронично се смятат за елит, постоянно пришиват истерични и конспиративни мотиви към всяка критика на така наречената „джендър идеология“. Самото съчетание от думи стимулира спазми по лицето на местния прогресивен...

Роби ли сме на Брюксел и Вашингтон?

2019-та година. Пътувам към любима дестинация - Русе. Градът ни с най-западноевропейски и бутиков облик. Град, който изглежда като класическа музика (в случай, че класическата музика изглеждаше някак). Само в историческия си център, разбира се. За пръв път, обаче, ми...

Батареята на Зли дол

Време за четене: 5 мин.

Върхът Зли дол, на североизточния край на града, имаше хубаво стратегическо положение. Той командуваше на околността и държеше ключа на друма, който свързва Клисура със Стремска долина… Оттук погледът потъваше далеко във вълнообразните голи поляни на изток, по които се мяркаха далегледните стражи, съставляющи “веригата” на клисурската армия.
        Стражата на Зли дол беше най-многочислена. Тя беше засилена от средногорците на Волова — останки от разбити чети — и тя се готвеше да посрещне с куршумите си първия напор на неприятеля.
        Днес се забелязваше особено оживление там. Някаква бодрост светеше в погледите. Но те не бяха обърнати към посоката, отдето се очакваше врагът, а към дола, в който се гнездеше Клисура. Всички се взираха напрегнато в пътеката, що извиваше по урвата насам. Там един въстаник, с гигантски ръст, носеше нещо бяло, дълго, цилиндрообразно на рамо. Подире му една жена, пълна и снажна, селянка по облекло, идеше, прегъната под едно бреме, очевидно много тежко.
        Именно в тия двама хора бяха впити всички погледи. И имаше защо: те изнасяха артилерията до Зли Дол!… Тя състоеше всичко на всичко от един черешов топ.
        Той беше на рамото на гиганта.
        Снарядите, състоещи от железни късове, куршуми, цигански гвоздеи, петала и пр., висяха в торба на гърба на селянката.
        Очите на въстаниците пущаха пламък от удоволствие; въодушевление общо завладя Зли дол!
        Най-после гигантът изнесе на върха топа, облян с горещ пот, който капеше като дъжд от веждите му и от шията му.
        — Майка му стара!… — изохтя той, като тръшна смъртоносното оръдие на земята.
        Натрупаха се да гледат с любопитство топа… Имаше още двайсетина подобни, назначени и за другите укрепления, но те бяха още в града. Този беше изкаран, за да опитат гърмежа, гюллето му и далнобойността му. Притеглиха го още по на високо място, отдето можеше да се бие друмът и голите рътлини, напълниха го хубаво с джепане, заковаха го здраво за земята с колове и изкопаха зад него широка дупка за прикритие на артилеристите…
        Въстаниците горяха от нетърпение да чуят гласа на първия български топ! Детинска радост и възторг неописуем вълнуваше всички. Някои плачеха.. .
        — Слушайте как ще зареве балканският лев, момчета… Гласът му ще разтрепери трона на султана и ще обади на цял свят, че Стара планина е свободна!… — казваше началникът на злидолската стража.
        — Тоя гръм ще разбуди и другите наши братя в Стремската долина и ще им науми длъжността: те ще грабнат оръжие и ще се опълчат против общия душман! — каза друг.
        — Оттука ние заповядваме на цялата долина… нека само се покажат тираните: на матруша ще ги направим!
        — Ни един няма да оставим, майка им стара! — изрева Иван Боримечката, като продължаваше да брише с шапка зачервенялото си мокро лице.
        Защото гигантът, който изнесе топа, беше нашият стар познайник – Боримечката; джепането бе изнесла жена му. Те още преди месец бяха се преместили. в Клисура, по работа, и увлекли в революцията.
        Палячът на фитила се готвеше да почне работата си.
        — Чакай, Делчо, да се не изплашат женорята и децата, да се обади по-напред — каза Нягул абаджият.
        — Харно кажеш — отзова се други, — да пратим протогера да вика из града, защото има тежки жени…
        — Къде ще пращаме в града, да се губи време? Оттука някой да извика, дето е с по-гърлест глас, всеки ще чуе.
        — Боримечката! Боримечката! — извикаха неколцина, които познаваха страшната сила на дробовете му.
        Боримечката прие на драго сърце новата мисия. Той попита какво трябва да каже, запомни го хубаво и отиде на срещната височина, по-близо до града. Па се изправи там във всичката си гигантщина, напъна гърдите си напред, дигна главата нагоре, разтвори широко челюстите и викна проточено:
        — Хора бре! Да знаете, че ще пукне топчето, за да го опитваме, майка му стара… та да се не плашат жените и дечурлигата, ами рахат да си бъдат… Читаци няма никак още… Не се видят читаци, майка им стара!
        Той повтори това съобщение още няколко пъти, през една минута почивка. Балканските екове отговориха на тоя силен глас. Той проникна и във всяка къща на града. След като се даде това успокоително предупреждение на домочадията, пристъпи се до работа. Делчо секна огън, запали голям къс прахан, забучи го на един дълъг прът и приближи към гъзера на топа. Праханта се разпаляше и пушеше; сини облачета дим се извиваха из въздуха… В трепетно ожидание на гърмежа въстаниците поотбягнаха надалечко, други легнаха в окопите, за да не видят нищо, някои даже си запушиха ушите с пръсти и замижаха. Няколко секунди минаха в ужасно, неизразимо напрежение на нервите… Синият дим все се пушеше над фитила, но не успяваше да го запали. Сърцата биеха до пукване. Това мъчително състояние ставаше нетърпимо… Най-после, по фитила прехвърча бяло пламъче, запуши се и той и веднага топът издаде някакъв немощен, сърдит, дрезгав звук, като кога чупиш суха дъска, нещо прилично на остра кашлица, и се покри с гъст облак дим… От тая кашлица топът се цъфна, а джепането си изхрачи само няколко разкрача далеч… Мнозина от налягалите въстаници даже не чуха гърмежа му…
        Някой си, на смях или наистина, каза, че той бил вземал тоя шум за шум, излязъл из нецензурния канал на Ивана Боримечката…
        Тоя нещастен резултат извади наяве недостатъците на артилерията. Прочее, прибързаха, та поправиха другите топове, като ги стегнаха яко и на гъсто с железни обръчи и въжа, а някои извътре облякоха с тенекия. Още тоя ден изкараха по два топа на всяко укрепление, напълниха ги силно, закрепиха ги на кола, заковани здраво за земята, и изкопаха зад тях дупки за палячите на фитилите. Всеки топ бе назначен да послужи само за един път и в известна, определена посока да гръмне.
        Нека прибавим, че забравиха да обадят в града, че топчето “пукнало” вече. Така щото бедните жени и бабички чакаха до вечерта с памук в ушите да заечи въздухът и да потреперят стъклата от гърма.

Иван Вазов, “Под Игото” XXVI

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Don`t copy text!

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!