През деня е медицинска сестра, а вечерно време пее в кръчмите. След 40 години стаж и пенсия от малко над 200 кинта, баба й се е пенсионирала в същото лечебно заведение, в което сега работи и младото момиче. Освен това някакъв се е опитал да я изнасили. Младото момиче, което разказваше историята, а не баба й. Местните куки проспали работата, оставяйки справедливостта да бъде функция на страничните познанства на медицинската сестра, която, когато не е медицинска сестра, пее по кръчмите.
Не повече от 3 метра бе разстоянието от един чадър до друг такъв на плажа на Свети Влас. Разхвърляните шезлонги около тях, които пълзят под сенките на чадърите, допълнително уплътняваха пространството, така че плажуващите, искаха или не, плажуваха колективно, сбити един до друг.
Толкова един до друг, че с Никол почти си шушукахме, когато единият от нас искаше другият да му почеша плешката отзад, точно пръст и половина над мястото, до което достигат собствените ти пръсти.
Скупчени като бръчките от лицето на старица, се оказа, че с Никол никак, ама никак не сме отишли на море само двамата, за да си починем няколко дни, малко встрани от шума на софийски улици. Въпреки цялата тази пълнота от хора, врява и руснаци, на които попаднахме, аз имах само Никол, а Никол имаше фрапе със синя сламка.
Потребни са 23 секунди, за да се прочете първият абзац от текста. Тази история, макар да бе само лайтмотивът в обстойната пледоария на разказващото я момиче, така разтегна следобеда, както и потната жега не успя. Едно обстоятелствено, методично и упорито изложение, което не оставяше никакво място за уточняващи въпроси от публиката. Когато момичето усещаше, че губи вниманието на аудиторията си с това, че е медицинска сестра, напомняше, че са се опитали да я изнасилят. И обратното: когато изнасилването изчерпваше гневливия резонанс на публиката, тя отново се връщаше към това, че баба й се е пенсионирала след 40 години стаж в лечебния бранш, където работи и тя сега на свой ред.
Не знаем кое ни „сплескваше” с Никол повече: слънчевият авторитаризъм отгоре или информационният обем отдолу, които съвместно ни заливаха. Всичко, което чувах, бе тази млада жена, която взимаше отношение самоуверено и на висок глас по редица проблематики: схемите, които правил еди кой си доктор, парите, които взимали медицинските сестри в Германия, лекарството против СПИН, което вече било измислено, но не е влизало в употреба поради конспиративни подбуди. Освен това, как същата изпяла на сръбски „Пиле” на Цеца, импровизирайки, и, разбира се, какви пари се взимали от бакшишите по кръчмите и какви от тестовете на нови лекарства.
Действително, въпреки че беше медицинска сестра, която пее вечерно време по кръчмите, момичето правеше всичко възможно да увери аудиторията си, че нейните компетентности и експертни познания далеч не се ограничават само до тези да бъде медицинска сестра, която пее вечерно време по кръчмите.
Това момиче, на видима възраст около моята, явно бе от този тип хора, които, независимо дали знаят или не знаят нещо, то обезателно имат мнение за него. Със сигурност приказваше с увереността на нобелов лауреат, който обаче, по стечение на обстоятелствата, бе станал медицинска сестра, която набляга на сръбското вечерно време.
В сравнение с нея, аз се чувствах тъп и смотан „софийски дришльо”, понеже не вдявах от това, от което момичето се вълнуваше. Свит в периферията на слънцестоящата медицинска сестра, се чувствах и грозен, понеже за цели 28 години никой не бе пожелавал да ме форсира сексуално покрай магистрална бензиностанция.
С Никол имахме чадър, който сравнително успешно използвахме срещу слънцето. Нямаше обаче с какво да се „наметнем”, така че да избягаме от тези енергични вълни на гърлен диалект и шумна експертиза.
Историите са като хората, които ги изричат. Могат да бъдат гръмки истории, могат да бъдат и спокойни такива. Първите обикновено вървят със самочувствие и диалект, маршируващи с кубинки по спокойствието на почиващите си хора. Вторите вече са емигрирали истории и усмихнато съществуват по бреговете на други държави. Първите са почешващите си суетата, а вторите – почиващите си от почешващите се.
Ако попитате медицинската сестра, която работи и като певица, какво сме си говорили с Никол, онази щеше да потвърди, че няма представа, но за сметка на това пък щеше да ви припомни, че срещу нея е извършван опит за изнасилване.
Когато с Никол си говорим, го правим така, че да се чуваме само ние и да не правим хората около нас част от разговора ни. Уверявам ви, никой наоколо не разбра, че Никол си бе забравила гребена вкъщи, че днес бе денят, в който трябва да яде предимно зеленчуци, пък може и малко месо, стига да не е пържено, така както и че ми разреши да пускам телевизора, докато тя все още не се е събудила сутрин.
В края на деня, с Никол кротко си събрахме боклуците и ги хвърлихме в близкото кошче. Хванах я за ръката и с изгорели пети и уморени мозъци тръгнахме да изкачваме стълбите на плажа нагоре към хотела.
Аз, обикновен аз, тя, обикновена Никол. И двамата – без особени амбиции в живота, освен желанието за студен душ и малко тишина.
За първи път в живота си съжалявах, че България не е на три морета. Последното неминуемо би разредило разстоянието между мен, от една страна, и медицинските сестри, които вечерно време пеят сръбско, от друга. Между почиващите си от и почешващите си суетата. Последната, толкова почешана, че чак изнасилена суета.
