Един червен депутат пред един мустакат телевизионен водещ на едно авторско предаване в една обществена телевизия. Няма да ги назовавам. Водещият пита: „Защо нашият парламент не излезе с позиция за Крим?“. „Да ви кажа ли? – разтегля широка усмивка на самодоволната си голяма уста червеният депутат. – Ще бъда максимално честен. Защото ако внесем такова нещо за гласуване, българският парламент ще одобри анексирането на Крим!“ И после червеният депутат обяснява как 80% от българите са русофили, славянофили и т.н. и т.н. „И православни, и православни!“ – подсказва водещият, сакън депутатът да не изтърве този ключов аргумент, за който очевидно е платено да прозвучи в ефир. „Разбира се, разбира се! – бърза да потвърди наглият депутат. – и православни!“.
Дни по-рано друг нагъл червен депутат честити от телевизионния екран на всички „православни славяни“ победата в Крим, като им обеща, че нещата ще се развият и на юг – кой знае, може би е имал предвид, че следващата стъпка е „да се върнат България и Румъния с шутове там, където им е мястото“, както дипломатично се изказа един руски дипломат пред друг руски дипломат неотдавна.
Аз не следя лявата политическа мисъл и не я коментирам, защото, първо, не я приемам за мисъл, а за нещо друго и, второ, това друго нещо ме дразни и изнервя, пък аз не искам да причинявам ненужен дискомфорт на нежната си душа. Но когато става дума за Християнство, Религия и Православие, нещата отиват в едно друго измерение, където обичайната комунистическа наглост започва да изглежда като невинна пионерска игра пред наглостта на присвояването на Християнството за нуждите на болшевишко-класовата пропаганда и олигархично-чекистките икономически интереси. В моето детство всяка година октомврийската революция се отбелязваше с документални кадри на щастливи мужици, които с въжета събарят кръстове от църковни куполи. Вярата беше „опиум за народите“, а свещеничеството беше подлагано на най-безвкусни подигравки и болезнени гонения. На Великден милиционери причакваха учениците пред храмовете. Сега, когато трябва да се натрие носа на Запада и да се прекрояват следвоенни граници, всички сме православни и всички сме славяни. А руският президент е едва ли не византийски император! Такива медийни манипулации карат обичайната ми невъзмутимост да се обърне на справедливо възмущение и в тази връзка ми се ще да кажа няколко неща за Православието.
Православието не е славянско. Православната църква е всеобща, съборна и апостолска. Църква на всички хора, които са повярвали в Боговъплъщението и в изкуплението за вечен живот в Царството Божие. Константинопол покръства Русия през средновековието по същия начин, по който Рим покръства Латинска Америка след големите географски открития. Спрямо православния свят Русия е нещо като Бразилия спрямо католическия. И доколкото Католицизмът по тази причина е индиански, дотолкова и Православието е славянско. Нито Католицизмът, нито Православието са национално и расово детерминирани. Няма нищо лошо човек да се чувства съпричастен към голямата славянска общност, стига тя да не му се натрапва като империя с конкретно държавно ядро и конкретен император.
Руското православие не е съветско. Украшението на руската литература, мислителят, който се извиси от проникновен психолог до осенен пневматолог и с потресаваща сила показа Богочовека и Човекобога, свободата и своеволието, греха и изкуплението и който каза: „Всеки е виновен за всичко пред всички“ – Фьодор Достоевски, наричаше църквата „съборност“, в която всеки човек е прекрасен със своята индивидуалност, а социализма наричаше „мравуняк“, в който човекът се обезличава. Дълбоко вярващ православен християнин, Достоевски си постави задачата да създаде идеалният положителен образ в литературата и успя с княз Мишкин, но заедно с това създаде и най-ярките отрицателни образи, често дори уродливи карикатури – образите на комунистите и анархистите. Слава Богу, че се пресели в Небесното Царство, преди да дочака да види сбъднати пророчествата си.
Някои от най-светлите умове на руския Философско-религиозен ренесанс пишат книгите си в емиграция, преследвани и прокудени от същото КГБ, което сега, жертва на собствената си ментална неадекватност, иска да възроди Византия и да царства над Третия Рим. Обаче КГБ никога не може да бъде Византия и никога не може да бъде Рим. Колкото и да му се ще. Сега същото това КГБ е пресметнало, че Православието му е изгодно. Черкува се и реди богобоязливи слова по телевизиите с потрепваща брадичка и влага в ъгълчето на окото. Да, Православието е Бердяев с неговата „Философия на свободния дух“, то е Лоски, Шмеман, Соловьов, Булгаков и Флоренски. Да, Православието е Лука Войно-Ясенецки и неговата „Дух, душа и тяло“. Да, Православието е и Леонид Успенски и фундаменталното му „Богословие на иконата в православната църква“. Но Православието не е онези, които убиха Политковская и които окупираха Крим. Нито е българските им аватари, които, неизули още цървулите на дядовците си, живеят на територията на Византия, но чакат Византия да дойде някъде от север на крилете на Мерксизма-Ленинизма.
Какво е Православието. Ще си позволя да ви отегча с няколко изречения не за това какво е Православието според мен, защото то е обективно и не зависи от фантазиите и възгледите на отделния човек, а какво е то от 20 века в своята истина и красота. Православието е преди всичко свобода на духа. Бог не желае никой да отиде при Него насила или от страх. Човек има свобода на волята, за да избере постъпките си, но има и свобода на духа, за да се едини с Бога. Един от основните догмати на Вселенските Събори казва, че Бог стана човек, за да може човекът да стане бог. Православието е и любов. При Бог можеш да отидеш единствено с любов, а не по принуда и именно този постулат прави Православието много по-небесно от Католицизма. Тъй както Бог Син е въплътено Слово и е един от ипостасите на Светата Троица, така всеки човек е ипостас на цялото човечество (затова всеки е виновен за всичко пред всички). Човек трябва да обича ближните си, както обича себе си, а да обича Бога повече от себе си. Любовта е двигателят за осъществяване на Историята, която все още не е достигнала своята завършеност, но ще я достигне в Царството Божие на земята. Най-накрая Православието е и църква (съборност). Християните нямат нужда да си доказват нищо един на друг, защото те гледат една и съща Истина. Но е много важно да назовават тази Истина, доколкото Тя е назовима (а Тя е назовима благодарение на Боговъплъщението), на един и същи език и този език е канонът на църквата. „Какво е истина?“ – пита Пилат Понтийски (Йоан 18:38), но всъщност, както казва Леонид Успенски, Истината не отговаря на въпроса „Какво?“, а на въпроса „Кой?“. Истината, абсолютната Истина, е Бог, защото Бог е нещо, от което не можем да мислим нищо по-голямо (Анселм Кентърбърийски). Ето това е Православието в няколко думи.
Какво общо има това Православие с евтините пропагандни конструкции, с които ни замерят от известно време? Православието, което ни се размахва сега откъм Кремъл е „православие“ на тревогата. Тревогата от влошените икономически показатели и разклатената власт. Икономическият растеж на Русия през следващите 20-30 години ще бъде средно около 2,5% при двойно по-голяма инфлация. Това е катастрофа. Износът на газ е разколебан колкото поради свитото производство в развитите индустриални страни, толкова и заради появата на нови източници на енергия. Русия е страна, която се крепи на износ на суровини, който в нейния случай е над 70% от целия ѝ износ. Износът на индустриална продукция е по-малко от 20%. Това не е страна, която произвежда и създава. Това е страна, която експлоатира и изнася. Властта в нея се крепи на корупция около този износ. Нормално е Западът да се стреми да ограничи енергийната си зависимост от Русия, от което икономиката на последната ще страда още повече. Но Западът не прави това, защото Русия е православна, а пък той е католически или протестантски. Това няма нищо общо. Но за Русия очевидно има и ето че тя изважда Опиума за народите и го превръща в свое знаме. И ние като православни християни трябва да се почувстваме длъжни да играем в нейния отбор. Е, слава на Бога че го има Путин, за да се сетят някои българи, че са православни!
Грехота е да се намесва Вярата в преследването на конюнктурни цели. Да оставим настрана руските комунисти и чекисти. Нашите, българските комунисти ще имат много по-достойна физиономия, ако си се придържат честно към диалектическия материализъм и ако продължат да вярват в атеизма (защото човек все в нещо трябва да вярва). Ако господарите им решат, че е по-изгодно да се пишат будисти с оглед на някакви стратегически евразийски интереси, нашите какво – и те ли будисти ще станат? Може би днес ще изкарат някой лев, но в утре няма да свършат добре. Тъй както свободните православни християни не развяват червеното знаме на коминтерна, за да спасят душите си, нека и комунистите не развяват знамето на Православието, за да спасят постигнатите с раболепие и партийна дисциплина блага. Християните са толерантни хора. Те признават, че откровението може да се случи и извън църквата, както и вярват, че е имало хора преди Христос, които също са били осенени от Божията Благодат – например Платон и Аристотел. Аз пък мисля, че донякъде от Божията Благодат е бил осенен и сенаторът Марк Порций Катон (Стария), когато е настоявал, че Картаген трябва да бъде разрушен.
