Идеите се променят, сърцето си остава същото

 

 

 

Ако не сте чели „Достоевски и неговото християнско светоразбиране“ от Николай Лосский

 Сега, когато целият ХХ век е пред нас като на длан със своята завършеност, на мен поне ми е много интересно да си припомня какъв са го очаквали и какъв са си го представяли мислителите и писателите от края на ХIХ и началото на ХХ век. Затова, верен на съветите на Сенека, че не е толкова добре да четеш безразборно много книги, а е добре да препрочиташ по няколко пъти истински ценните, през последните месеци се отдадох на занимания, които ме върнаха при Достоевски и руските философи от религиозно-философския ренесанс. Някои от очакванията на тези хора за настъпващите модерни времена са били точкова точни, че на тях, вече от сегашна гледна точка, може да се гледа като на пророчества. Например, Достоевски казва, че когато замениш абсолютните ценности с относителни, вече няма да има морал, всичко ще бъде позволено и човек може закономерно да стигне даже до антропофагия. В ранната съветска история не веднъж, а два пъти се е стигало до човекоядство от глад – веднъж през 20-те и веднъж през 30-те години, когато се реквизира житото и се създават колхозите.

Николай Лосский е „последният мохикан“ на религиозно-философския ренесанс – продължение на славянофилството в началото на ХХ век, особено силно провокирано от революцията 1905-07, в която представителите на „ренесанса“ (повечето от които разкаяли се марксисти и либерали) виждат началото на национална катастрофа и се обръщат към радикалната интелигенция с призив да се отрече от революционното насилие, да се откаже от западните ценности и да признае необходимостта от утвърждаване на религиозно-философски основи на мировъзрението в примирение с православната църква. Роден е през 1870 г. в семейството на руски чиновник от полски произход. Баща му е православен, а майка му – католичка. През 1922 го изселват от Русия заедно с други интелектуалци. Живее в Прага и Братислава, а по-късно чете лекции по философия в Париж. След Втората световна война заминава да живее в Съединените щати, където преподава богословие в Ню Йорк. Умира през 1965 в Париж. През 1953 в Ню Йорк написва книгата „Достоевски и неговото християнско светоразбиране“, за която сме се събрали да говорим.

Книгата е от около 400 страници хубав и елегантно написан текст. Може да се разглежда в три големи части, макар че авторът я е разделил на повече. В първата част се говори за това как Достоевски е стигнал до християнските си убеждения и какво е оформило православния му мироглед, разглеждат се основните положения в този мироглед, както от някои от основните му герои като носители и изразители на различни оттенъци на доброто и злото и на различни грехове. Специална глава е посветена на „поемата“ на Иван Карамазов за Великия инквизитор, за която се твърди, че е замислена като полемика между православието и католицизма, между светлото и тъмното християнство, между Изтока и Запада, но според мен стойността й е другаде – във въпроса за способността или неспособността на човека да приеме Бога и да живее с него, за тежестта на свободата и отговорността от свободния избор и в крайна сметка за изкушенията на този свят, който не може да бъде вечен и в който човек трябва да направи важните избори за бъдещето на безсмъртната си душа.

Втората част е по-политическа, защото в нея се говори за нравствените ценности (и недостатъци) на руския народ и за ролята на Русия, като призвана да спаси цялото християнство, а в перспектива и целия свят, чрез духовната мощ на православието. Но какво да се прави – такива са си представителите на религиозния ренесанс. Не трябва да ги съдим строго. Може да са националисти, но кой пък не е след втората половина на ХIХ век, когато се ражда тревожната идея за националната държава, превърнала света в това, което познаваме днес. Може да са националисти, но аз мисля, че драмата на руските интелектуалци е другаде. Те търсят жива връзка между руското дворянство, руската интелигенция и руския народ – връзка трудна, като се има предвид огромната разлика между двете групи хора като бит, култура, светоусещане и морал. Константин Леонтиев (виден славянофил и, между другото, един от най-твърдите противници на създаването на самостоятелна българска православна църква) беше казал нещо от рода на това, че руският народ може да бъде свят, но не може да бъде честен. Бердяев – един от може би най-ярките представители на религиозно-философския ренесанс – казва, че това е така, защото руснаците се делят на апокалиптици и нихилисти, за тях средно положение няма, а средното положентие е най-характерното за западните хора и в него са раждат буржоазната честност и почтеност. На апокалиптичността отговарят славянофилите, а на нихилизма – западниците с техния рационализъм и атеизъм. Достоевски със своето почвеничество се опитва (и успява) да запълни празнотата между тези две крайности, но това е тема на друг, огромен разговор.

За нас, българите, вижданията на руските философи от „ренесанса“ за световните цивилизации са много интересни, защото самите ние имаме уникалната (и донякъде тревожно досадна) съдба да сме разкрачени между три цивилизации: западната, към която съзнателно и политически се числим, доколкото членуваме в нейните структури и се стараем да изповядваме западните демократични ценности; ислямско ориенталската, доколкото в продължение на векове нашата история е била историята на Османската империя, колкото и болезнено да преглъщаме това и да гледаме да не говорим за него, и доколкото имаме големи групи мохамеданско население; и накрая православната, доколкото сме повече или по-малко приемници на Византия, каквато, впрочем, е била и самата Османска империя, ако не в културно и духовно отношение, то поне в политическо и административно. Руснаците се смятат за пазители на православието след падането на Византия, а за Византийската империя се знае, че е проекция на Царството Божие на земята. Така може да се приеме, че православието е най-чистата форма на християнството, учение, най-близко до учението на Исус Христос. Православието е светло християнство, защото се основава на радост и любов, за разлика от тъмното християнство, което се основава на страх и подчинение. И докато ни е по-трудно да се съгласим, че точно Русия е страната, която ще цивилизова целия останал свят, то не можем да не се съгласим, че православието е много по-духовна и мистична форма на сакрално изживяване за разлика от католицизма, който е прекалено политически, стреми се към (и до голяма степен е постигнал) нова световна империя под формата на Res publica Christiana особено след понтификата на Хилдебранд (папа  Григорий VII).

Третата част на книгата е приложение, което ни запознава накратко (всъщност хич даже не накратко) с философията на Николай Лосский. Без да навлизам в подробности, ще кажа само, че той е един от малцината философи, успели да развия свое собствено цялостно и завършено учение. Учението му е известно като „интуитивизъм“ и разработва проблеми, свързани с християнското тълкувание на света. В общи линии гносеологията му твърди, че съществуването на обекта не е във връзка с акта на познанието. Светът е органично цял, интуицията е непосредствено съзерцание, е битие над пространството и времето, тясно свързано с целия свят. Лосский определя три вида интуиция – чувствена, интелектуална и мистична. Приема теорията за реинкарнацията (привъплъщението на душата). Но философията на Лосский е изложена в, може би, десетина блестящи книги и който се интересува от модерната му метафизика, лесно може да се запознае с тях.

 

И така, ако не сте чели „Достоевски и неговото християнско светоразбиране“ от Николай Лосский, ще изживеете истински интелектуален и духовен празник, когато го сторите. Лошото е, че ще ви се наложи да прочетете отново целия Достоевски (или поне „петокнижието“), защото ще го видите в изцяло нова светлина. Но пък удоволствието ще е още по-голямо. Накрая предлагам и две приложения. Първото съдържа, пасажите, които съм подчертал за себе си, докато съм чел книгата. Някои са поразместени, за да се нагласят тематично, а други са леко коментирани, но какво да се прави… Второто приложение е просто съдържанието на книгата, за да можете да се ориентирате в нейната структура и в основните идеи, които развива.

 

Приложение 1

Подчертани пасажи

 

Достоевски е разбрал недостатъците на социализма като опит за вътрешно усъвършенстване на човечеството с външните средства на нова социална система. Той и по-рано се е досещал, че това е невъзможно.

 

Грешника Достоевски: Страстните игри на рулетка били унизителни, но още по-лоши били проявите на ревност – понякога комични, но понякога и зверски. Всъщност всичките му романи представляват самооправдание, доказват, че у човека заедно с благородството могат да съжителстват всякакви мерзости. Тайната на личността на Достоевски е в двата ярко изразени крайни полюси на опита: преди епилептични пристъпи той встъпвал в царството на райската хармония, а в нощните си кошмари преживявал сатанинското зло. Портретът на Крамской е свидетелство за това, че смъртта на Достоевски е моментът на окончателното преодоляване на злото в неговата душа.

 

Символ на вярата на Достоевски: да вярваш, че няма нищо по-прекрасно, по-дълбоко, симпатично, разумно, мъжествено и съвършено от Христос. И не само няма, но и не може да има.  „Ако някой ми докаже, че Христос е извън истината и че истината е извън Христос, аз бих искал да остана с Христос, а не с истината“.

 

Почвеничество. В сп. „Время” Достоевски е бил отдаден на проповядване на почвеничеството, тоест призив за завръщане към родната почва, съединение с народното начало. Той счита, че това направление стои по-високо от противоположните крайности на западничеството и славянофилството. (всъщност катастрофалната октомврийска революция става по-скоро по вина на западничеството в неговия модерен либерализъм, рационализъм и най-вече атеизъм – б.м.)

 

За действително прочистване от злото е необходимо съвършено, коренно преображение на душата; идеалът на абсолютното съвършенство не може да бъде осъществен без благодатната помощ на Бога и в тази светлина мечтите на европейския либерализъм и социализма за „велико и прекрасно” се оказват дребни и повърхностни.

 

Човек не е роден за щастие. Човек трябва да заслужи своето щастие и то винаги със страдание.

 

Достоевски: „Тук, в чужбина, аз окончателно станах съвършен монархист… Нашият народ на всеки наш цар е отдавал и отдава своята любов и в него единствено и окончателно вярва.” По-нататък: основен фактор на руската държавност е религиозното преклонение на народа пред царя. (единствено при монархията властта е легитимирана като произлизаща от обективното добро – б.м.)

 

В работата си над „Идиот” Достоевски изразява онези мисли, които от този момент до края на живота му влизат в състава на Главните теми на неговото художествено творчество и публицистична мисъл: за руското разбиране на Христос; за християнската мисия на Русия в Европа; за извращаването на християнството от католицизма; за генетичната връзка на социализма с католицизма.

 

Достоевски от каторгата: „Идеите се променят, сърцето си остава същото”

 

Що се отнася до различните видове граждански свободи, Достоевски е бил техен защитник в продължение на целия си живот. И преди каторгата, и след нея той е бил защитник на свободата на печата и на свободната мисъл. В житейското развитие на Достоевски няма никакви следи от реакционност и ретроградност. Той е защитник на самодържавието и в този смисъл – консерватор. Но в същото време, подобно на по-старите славянофили, той е горещ защитник на гражданските свободи и противник на административната опека над народа в стопанския и духовния живот.

 

Достоевски: „Аз обругах Белински не толкова като личност, колкото като явление в руския живот. Това беше най-смрадното, тъпо и позорно явление в руския живот.”

 

Глава първа: АБСОЛЮТНОТО СЪВЪРШЕНСТВО; 1. БОГ

Всяка личност и всяка нейна постъпка в свят без Бога биха били само относително добро, тоест добро за отделната личност и зло за други личности или, в най-добрия случай, добро за по-големи или по-малки групи същества (семейство, съсловие, нация), но зло за останалите. В такъв свят красотата би била относителна: за мен красота, а за съседа – безобразие. Миусов, излагайки възгледите на Иван Карамазов, му приписва твърдението, че за личности, които не вярват нито в Бога, нито в своето безсмъртие, нищо вече не би било безнравствено, всичко би било позволено, даже и антропофагията. (по-късно, чак в края на книгата ще видим, че мрачното пророчество на Достоевски за антропофагията се случва не веднъж, а два пъти в ранната история на съветска Русия – 1922 и 1933 – б.м.) Съществуването на Бога и безсмъртието на душата крепко стоят в центъра на светоразбирането на Достоевски… Ако няма Бог, то няма и абсолютно добро, няма абсолютен смисъл на живота, няма съвършена добродетел.

(Вж. Вл. Соловьев – „Понятие о Боге”; А. А. Козлов – „Сознание Бога и знание о Боге”)

 

Достоевски: „И с децата, и с потомците, и с предците, и с цялото човечество човек е единен и целокупен организъм”.

 

Достоевски: „Правейки човека отговорен, християнството признава и неговата свобода. Правейки човека зависим от всяка грешка в общественото устройство, учението за средата (материализма – б.м.) довежда човека до съвършена безличност”.

 

Само свободните същества са способни да достигнат божественото съвършенство.

 

Всъщност творчеството в сътрудничество с Бога в областта на религиозния живот, изкуството, науката и особено в преобразяването на живота, е висше проявление на личността: това сътрудничество активно приобщава човека към Божията слава и му дава най-високото удовлетворение. Божието царство е мястото на най-голям разцвет на единодушното и неизчерпаемо творчество на множество личности в единение с Бога, откъдето се получава и съвършената пълнота на живота.

… в Божието царство, достигнали пълното разбиране на световния смисъл, ние „радостно ще разкажем един на друг всичко, което е било” („Братя Карамазови”, Епилог)

 

Там, където за абсолютна ценност се признава не Царството Божие и идеалите на Христос, а комунистическия строй, или расата, или държавата, вече се осъществява такова изтезание над човека и такова принизяване на личността, което има изконно сатанински характер. Не е възможно завинаги да се задържиш в половинчатото и междинно царство на битието: закономерното развитие на всяко същество води или към Царството Божие, или към царството на сатаната.

 

Красотата е велика абсолютна ценност, която завършва останалите абсолютни ценности святост, нравствено добро, истина, сила и пълнота на живота.

Сред възвишените форми на любов първо място заема любовта към индивидуалната личност и точно нея има предвид Исус Христос… Конкретната любов може да се простира и над всички живи същества и над цялата природа… Личната индивидуална любов Достоевски счита за най-висшето проявление на човека след любовта му към Бога.

 

Съгласно християнското светоразбиране върховното зло е гордостта. Тя води до титаническо богоборство (ὕβρις), но често се ръководи от благородни мотиви. За гордия да се преклони пред Бога не е така обидно, както да се преклони пред човека. Той не вярва, а иска да вярва, че вярва.

Върховното зло е прекалено високата оценка на собственото АЗ – гордост, честолюбие, обидчиво самолюбие. Всичко това са различни видове на прекомерната любов към себе си и недостатъчната любов към ближния. Доброто, което съответства на това зло в земните отношения, е смирението.

Изпитанието чрез съблазънта на гордостта е последната степен на очистването на сърцето и на пътя към Царството Божие.

 

Шатов: „Достигнете Бога с труд, за да възродите своята личност и отново да разберете разликата между добро и зло” („Бесове“)

 

Ако победиш себе си, ще победиш целия свят. Християнското учение за победата над себе си, водеща към победа над света, има предвид преодоляването на страстите чрез любов към Бога и ближния, откъдето произтича и голямата сила на духа, благостно водеща света към добро, без да нарушава свободата на другите същества.

 

Религиозността на стареца Зосима е светлата форма на християнството (светлата е постигане на Бога чрез любов, а тъмната – чрез страх – б.м.)… „Корените на нашите мисли и чувства не са тук, а в другите светове”… Затова е разбираемо, че основният тон на живота на стареца Зосима е „веселието на сърцето” и той проповядва: „… молете Бога за веселие. Бъдете весели като деца, като птички небесни… Хората са създадени за щастие (противоречие, но какво да правиш – полифоничност – б.м.) и който е напълно щастлив, той е удостоен да каже за себе си: „Аз изпълних завета Божи на тази земя”.

 

Достоевски добре знае, че човекът притежава свободна индивидуалност, независима от средата. Гордостта, властолюбието, честолюбието, тщеславието, обидчивото самолюбие, сластолюбието, ревността – грехове, водещи до драматични стълкновения и способни да доведат до престъпления, ще съществуват при всеки обществен строй – точно както и безкористната любов към Бога и хората, любовта към абсолютните ценности, към истината, красотата, светостта, жертвоготовността, смирението, любовта към семейството, родината, църквата, към живота, посветен на творческтвото на абсолютни ценности.

 

Според Хомяков в католицизма намираме единство без свобода, подчинено на външен авторитет, в протестантството – свобода без единство и само в православната църква, която е построена на принципа на съборността, единството и свободата се съчетават в хармония.

 

Извращението на християнството по мнението на Достоевски е причина за охлаждането на масите на Запад към църквата и разпространението на атеизма и социализма сред тях.

 

Отпадането на много хора от християнството в наше време до голяма степен се обяснява с това, че християните често превръщат религията на любовта в религия на страха и ненавистта.

 

 

Достоевски: „Смири се, горди човече, и преди всичко сломи своята гордост. Ще победиш себе си, ще се усмириш и ще станеш свободен, както никога не си си представял. И ще започнеш велико дело, и други свободни ще направиш”. (Пушкинская речь)

 

Приложение 1

Съдържание

 

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.

Свързани публикации