Ще започна тази статия с едно признание. Изпитвам към темата за Спарта слабост още от времето, когато като шестгодишно момче за пръв път чух от баща си историята за тристате спартанци, опълчили се срещу цяла империя и останали безсмъртни в паметта на поколенията с подвига си при Термопилите. От тогава съм се връщал нееднократно към тази тема покрай заниманията ми с история и с конституционно право и винаги съм изпитвал дълбоко уважение към това общество, създадено от сурови мъже и жени – едновременно воини и философи, но преди всичко – свободни хора. Които, макар и да не са оставили внушителна материална култура като основните си конкуренти в Древна Елада – атиняните, все пак са предали на нас, съвременните носители на западната цивилизация безсмъртно наследство. Издялано не върху камък и записано не с перо, а изградено с достойни дела и записано в сърцата на потомството. Затова и реших да отдам дължимото на това наследство в следващите кратки редове.
На първо място, кои са спартанците? Дорийско племе, нахлуло в Пелопонес (днес Южна Гърция) след края на микенската цивилизация и създало там полисна държава, която бързо се издига до основна сила в класическия период на Древна Елада и един от двата всепризнати водача на гръцката съпротива срещу завоевателната политика на Персийската империя в Европа, заедно с Атина. След успешния за елините края на гръко-персийските войни тлеещото отдавна съперничество между бившите съюзници прераства в Пелопонеските войни, спечелени от Спарта, която в резултат на това се превръща в единствен хегемон в гръцкия свят. По-късно, в резултат от вътрешни кризи и арогантна външна политика, спартанската хегемония отстъпва първо на тиванската, а след това и на македонската, но до края на съществуването си Спарта остава неприятен противник със страховита репутация на бойното поле. Не по-малко интересно от военните подвизи и победите обаче е обществено-държавното устройство на полиса.
В древна Спарта могат да се открият много от белезите на съвременната консервативна визия за обществото. Заобиколени от външни и вътрешни (покорените месенци) врагове, на сравнително малобройните спартиати не им остава друг избор, освен да издигнат защитата на отечеството и воинските добродетели в култ. Това води до неприемливо от гледна точка на икономическия либерализъм ограничаване на икономическата активност посредством въвеждането в обращение на неудобни за ползуване железни пари, но тази мярка трябва да се разглежда в своя исторически контекст – осигуряването на оцеляването на Спарта, което буквално е зависело от това всеки гражданин от мъжки пол да се посвети изключително на военното поприще и да няма други интереси.
Патриотичната ревност и постоянното обучение на цялото мъжко население в казармите, резултат от споменатата мярка, не само превръща Спарта в най-могъщата бойна машина на древна Елада, способна почти сама да се разправи с многократно превъзхождащата я в жива сила и ресурси Персийска империя, но и по парадоксален начин прави от спартанките най-свободните гръцки жени. Докато за другите елинки единствените открити житейски поприща са тези на домакинята или хетерата, на спартанките по необходимост се възлага много по-важна обществена роля, което е продиктувано от продължителното отсъствие на спартанските мъже. Така на практика именно спартанките управляват семейното стопанство, което на свой ред обуславя и по-голямата им лична свобода. Единствено спартанските жени в цяла Елада имат правото да се придвижват по улиците непокрити и без придружител, да получават образование и да се занимават с икономическа дейност.
Същевременно спартанците се оказват прозорливи държавни строители, от чието наследство черпим и до днес. Осъзнавайки, че стабилността на държавата (една чисто консервативна ценност, която е залегнала в основата и на сегашната управляваща в България коалиция) може да бъде осигурена единствено ако всички обществени прослойки са представени в управлението, а интересите им – защитени – спартанците създават система на разделението на властите, която с малки модификации и до днес се прилага и възприема като стандарт на правовата и демократична държава. Спартанският модел съчетава монархическото начало (в лицето на двамата царе) с олигархическото (в лицето на съвета на старейшините или герусията) и демократичното (в лицето на народното събрание или апелата). Така не само всички основни обществени групи са представени във властта и са заинтересовани от поддържането ѝ, но и се създава система от вето играчи, всеки от които може да блокира останалите и така да предотврати узурпирането на властта и израждането ѝ в диктатура. По-късно същият модел mutatis mutandis е възприет от Римската република (двама консули – сенат – народни комисии) и от първата държава с писана конституция – САЩ (президент и вицепрезидент – сенат – камара на представителите).
Продукт на спартанския фокус върху защитата на родината, семейството и свободата и отхвърлянето на всякакво разточителство като ненужно и разсейващо от тази най-висша ценност е и своебразната спартанска философия. Известна като лаконизъм (от името на областта Лакония, една от двете съставни части на спартанската държава), тя се отличава с краткост на изказа и стремеж към предаване на максимум съдържание с минимум изразни средства.
Известен е случаят, когато спартанка, изпращайки мъжа си на война, му връчва щита с думите „с него или върху него“. С което иска да каже, че съпругът ѝ или трябва да се завърне като победител (в който случай ще носи щита си в ръка), или да загине с чест, в който случай другарите му ще върнат тялото му, положено върху щита. Трети вариант – захвърлянето на въоръжението и позорното бягство от бойното поле – не се допуска. По време на героичната отбрана на прохода Термопили от многохилядната персийска армия, тристате спартанци били предупредени от враговете: „Толкова сме много, че стрелите ни ще закрият слънцето“. „Чудесно – отговорили спартанците – тъкмо ще се бием на сянка“. А когато предател извел персите в гърба на Тристате и те, впечатлени от тяхната храброст и воинско умение, им предложили да сложат оръжието, за да бъде пощаден животът им, спартанците отговорили с две думи: „Μολλον λαβε (Ела и го вземи)“. Тристате воина на Леонид предпочели да измрат до крак, но да останат свободни и да дадат време на останалите елини да се организират в защита на свободата си срещу източния деспотизъм. Този им подвиг изумил света, който и до днес го помни и тачи. А Патриархът на българската литература Иван Вазов, пишейки за паметното сражение, на което се родила българската свобода след петвековно робство – Шипченската епопея, – я нарича „едно име ново, голямо антично, като Термопили славно, безгранично“.
По-късно създадената от Филип II и неговия син Александър III Македонска империя се простряла от Гърция до Индия и се превърнала в най-голямата държава, позната на човечеството до този момент. Всички гръцки полиси (градове-държави) отворили доброволно вратите си пред триумфиращите хегемони на Елада или били принудени да го направят, след като били разгромени на бойното поле. Единствените, които отказали да последват примера им, били спартанците. Разгневеният Филип им изпратил заплашително послание: „Ако вляза в Спарта, камък върху камък няма да оставя“. На което спартанците отговорили с една дума: „Ако“. И Филип Македонски се отказал от намеренията си да подчини Спарта – макар и преминали зенита на могъществото си, лакедемонците си оставали страховит противник.
Философията на лаконичността правела голямо впечатление на съвременниците, като често дори била отъждествявана със самото понятие за философия (оттогава датира изразът Το λακονιζειν εστι φιλοσοφειν – Лаконичността е философия). И до днес думата лаконичност е запазена в нашия език основно с положителен смисъл.
Днес се приема за аксиоматична истина, че западната цивилизация, към която исторически и по свой свободен избор принадлежим и ние, се крепи на три стълба: гръко-римското наследство, юдео-християнската традиция и идеите на Просвещението. Важно място в това наследство заема древна Спарта, оставила ни примери за подвиг в името на свободата и образци на философско и държавническо мислене, които ще се помнят, докато нашата цивилизация съществува и ценностите ѝ са живи.
Изображение: „Леонид при Термопилите“, художник Жак Луи Давид
