Левичарството на Обама позволява на Путин да се гаври с целия свят

Войната в Ирак и наследството на Обама от нея

 Едва ли има много по-спорни решения в съвременния свят от решението на президента на САЩ Джордж У. Буш и на неговите съюзници от Великобритания, Австралия и Полша да започнат операция „Иракска свобода“ на 19.03.2003 г., в резултат на което диктатурата на Саддам Хюсеин (доказан подпалвач на войни, който в миналото бе използувал химическо оръжие срещу собствения си народ) и неговата социалистическа баасистка партия бе свалена, а в Ирак се установи приятелски настроен към свободния свят демократичен режим с участието на всички основни етнически и религиозни групи, населяващи страната.

Въпреки наличието на резолюции на ООН (и в частност резолюции 678 и 1441) и на Конгреса на САЩ (Закона за освобождението на Ирак от 1998 г. и Резолюцията за одобряване на употребата на въоръжена сила срещу Ирак от 2002 г.), служещи като юридиеческа обосновка на операцията, въпросът за легалността на взетото решение породи бурни спорове, които не са затихнали и до днес.

Нека да си го кажем – тези спорове нямаше и да са наполовина така яростни, ако решението за освобождението на Ирак не беше взето от консерватора Буш, а от някой либерал. Администрацията на демократа Клинтън също се ангажира с хуманитарна мисия в Сомалия. А след това инициира и въдушни удари срещу Сърбия, за да прекрати провеждания от комунистическия режим на Милошевич геноцид над косовските албанци, което на свой ред доведе до създаването на независимо Косово. Въпреки че и тези операции получиха своя дял криворазбрано пацифистко възмущение, то далеч не може да се сравнява с истеричното кресчендо, което посрещна „Иракска свобода“.

Причината за това е проста. Съвременното общество е раздирано от културната война, водена от либералите, чиято крайна цел е превръщането на западната цивилизация в нейната пълна противоположност („фундаменталната ѝ трансформация“, по думите на Обама). От атаките срещу традиционните семейни и християнски ценности, върху които е изградена съвременната западна цивилизация (на много публични места в Америка вече е забранено да се споменават имената Коледа и Великден; забраняват се молитвите и изучаването на християнството в училищата, а в същото време ислямът се преподава все по-задълбочено; семейството и бракът се предефинират по начини, непознати в историята и чужди на обществото, а несъгласните биват преследвани), през налагането на цензурата на „политическата коректност“, според която либералите имат право да обиждат всеки, с когото не са съгласни, но консерваторите и християните на практика трябва да си мълчат, та до проповядването на омраза срещу Родината и патриотизма (познат феномен и у нас, където преди всеки шести май „космополитни“ журналисти – либерали ни поучават, че храбростта в защита на Отечеството е отживелица и нямаме нужда да почитаме героите си) – настъплението на либералите по всички фронтове на разпалваната и водена от тях война е видно и с невъоръжено око.

Наред с радикалното отрицание и скъсване с всички ценности и традиции, в които се коренят нашата цивилизация, нашите семейства и нашите животи, водената от либералите културна война се отличава още и с неописуемото ожесточение, с което те я водят срещу личността на опонентите си. Колкото по-принципен и защитаващ своите ценности е техният опонент, толкова по-настървена и безогледна е агресията срещу личността му, като всичко налично се хвърля в боя, както всеки, който се е опитвал да води спор с либерали или просто да изказва на глас тези, различни от техните, се е убеждавал.

В този смисъл, опозицията срещу освобождението на Ирак не беше просто поредното желание за „умиротворяване“ на диктатори и агресори от позициите на криворазбрания пацифизъм. Тя беше просто поредният удобен повод за саморазправа с републиканеца Буш, който имаше наглостта на два пъти да победи демократите, при това без да крие убежденията си. Не бяха достатъчни дотогавашните обвинения в глупост, психическа нестабилност, подкупност и пр. – той трябваше да бъде изкаран и военнопрестъпник по възможност. Медиите, Холивуд и всички канали за обработване на общественото мнение бяха впрегнати, антивоенните групи бяха мобилизирани и пропагандата за „незаконната“ и „несправедлива“ война в Ирак беше задвижена с пълна сила.

Всичко това даде резултати, макар и разнопосочни. От една страна, широката подкрепа за войната сред американската общественост спадна и тя остава горчиво разделена и по този въпрос до ден днешен – любимо положение на либералната левица, която може да управлява само в разделена и настръхнала срещу себе си страна. От друга страна, антивоенната истерия рекушира по неприятен начин и върху самите сенатори демократи, които скоро след терористичните актове от 11.09.2001 г. бяха гласували в подкрепа на Резолюцията за одобряване на употребата на въоръжена сила срещу Ирак от 2002 г. Сред тях беше и смятаната (и смятаща себе си) за фаворит за президентската номинация на демократическата партия Хилъри Клинтън. Лавирането ѝ от подкрепа за войната до опозиция срещу нея в зависимост от това, което ѝ се струваше популярно в конкретния момент, доведе до колапса на кандидатурата ѝ в полза на неизвестния до тогава Барак Обама.

Той спечели президентските избори през 2008 г., облягайки се на тежка антивоенна реторика и обещания да прекрати войната в Ирак (избухналата междувременно световна финансова и икономическа криза също помогна), но това му остави в наследство две много сериозни ограничения за президентството му, а оттам – и за следващите осем години в развитието на страната и на целия свят. На първо място, той наистина трябваше да прекрати американския военен ангажимент в Ирак по всякакъв начин и на всяка цена – както за престижа на страната, така и за стабилността на региона, а както се видя по-късно – и на целия свят. На второ място, веднъж заклеймил употребата на въоръжена сила срещу враговете на САЩ, особено в наземни операции, сам не можеше да си служи с такава в бъдещи конфликти, лимитирайки по този начин опциите пред своята администрация.

 Последиците

 Както Обама обича да се хвали, той действително сложи край на американския ангажимент в Ирак. Преждевременно, изтегляйки американските войски преди иракската армия да е натрупала обучението и бойния опит, необходими ѝ, за да противодействува успешно на ислямистите. Заличавайки по този начин постигнатия в края на управлението на президента Буш прогрес покрай новата му стратегия за увеличаване на броя на американските военнослужещи, комбиниран със съвместна работа със силите на отделните шейхове по места, в резултат на което Ал Кайда – Ирак бе поставена на колене. И обезсмисляйки всички американки жертви до този момент.

Резултатите от това не закъсняха. ИДИЛ с лекота се намеси в създадения от американското оттегляне вакуум в Ирак и започна да завзема територии с плашеща лекота. Готовността на редовните иракски въоръжени сили да се грижат сами за сигурността на страната, така широко провъзгласена от Обама и демократите, се оказа пълен мит. Ироничното в случая е, че напредвайки в Ирак, силите на ИДИЛ откриха тайните складове на Саддам Хюсеин за химически оръжия, разобличавайки една от главните опорни точки на либералната пропаганда – че разузанавателните данните за наличието на такова оръжие били лъжа, поради което и намесата на коалицията била нелегитимна.[i]

По-нататъшното напредване на ИДИЛ бе спряно на твърде висока цена – от шиитски милиции, командувани от ирански офицери. По този начин един от основните врагове на запада, с нескрити амбиции за снабдяване с ядрено оръжие и употребата му срещу „неверниците“ (амбиции, подпомогнати от безпринципната сделка, която Обама сключи с режима в Техеран), увеличи влиянието си в региона още повече.

Разглеждайки събитията една стъпка по-рано, можем убедено да твърдим, че не само териториалното разширение на ИДИЛ в Ирак, но и самото ѝ зараждане в Сирия до голяма степен се дължи на наследството на политиката на Обама спрямо Ирак. Както видяхме по-горе, Обама дължи голяма част от популярността си на възприемането и довеждането до крайност на ливечарската теза за лошата Америка, чиято намеса в световните дела представлява зло. Следователно, за да не загуби подкрепата на радикализираните си последователи и на антиамериканската световна либерална левица, Обама бе принуден никога повече да не изпраща американски наземни войски зад граница, независимо от естеството и интензитета на конфликта, а да разчита най-много на действия от въздуха.

Практическите усложнения от тази политика започнаха да се виждат още в Либия, където въздушните удари не бяха в състояние да попречат на Муамар Кадафи да избива собствения си народ. В случая диктаторът бе свален, понеже Великобритания и Франция прецениха, че не могат да толерират безредици от такъв порядък в зона, попадаща в сферите на техните интереси, и изпратиха своите специални части на терен, с което дните на режима на Кадафи бях преброени. А доктрината за ненамеса на Обама дори в най-екстремни ситуации бе доведена до своя трагичен, но същевременно логичен връх, когато президентът и тогавашният му държавен секретар (а днес основен фаворит за номинацията на демократите) Хилари Клинтън отказаха да изпратят подкрепа за консулството в Бенгази, въпреки наличието на информация, че радикализирана ислямска тълпа се готви да го щурмува, и по този начин станаха съучастници в зверското убийство на невинни американски граждани.

Когато избухна въстанието срещу социалистическата баасистка диктатура на Башар Асад в Сирия обаче, Вашингтон отново зае пасивна позиция, а Лондон и Париж явно решиха, че няма смисъл да изпращат войски в толкова отдалечен регион, след като лидерът на свободния свят и най-напреднала във военно и технологична държава не го прави. В резултат умерената опозиция, която започна съпротивата срещу Асад, не получи достатъчно подкрепа, на диктатора, ползуващ се от пълната подкрепа на своя патрон – Русия на Путин – бе дадена възможността да закрепи властта си и да продължи зверствата срещу собствения си народ.

От хаоса в Сирия, който можеше да бъде предотвратен от една бърза и решителна западна намеса, се възползуваха и радикалните ислямисти, които създадоха ИДИЛ и започнаха с огън и меч да налагат влиянието ѝ в региона. Останалото, както се казва, е история – неперкъснати завоевателни войни на новообявения халифат, подклаждани от призиви за джихад срещу всички „неверници“, поставянето на християните в завладените от терористите земи извън закона, реки от кръв, предавани от кръвожадните ислямисти в реално време, и потоци от бежанци. Дори това обаче не може да трогне предвождата от левичарската администрация във Вашингтон международна общественост, чиято реакция спрямо ИДИЛ се ограничава до крайно неефективни въздушни удари.

Може би на пръв поглед парадоксално, най-големият печеливш от войната в Близкия Изток не е радикалният ислямизъм (макар че той също не се справя никак зле), а Владимир Путин. Който, за разлика от Обама, няма никакви задръжки да оказва пълна подкрепа на приятелите си. Режимът на Асад открай време е марионетка на Москва, но сега, когато буквално зависи от нея за оцеляването си, зависимостта му стана пълна. ВВП укрепва позиците си с района, като неприкрито снабдява Асад с въоръжение, въпреки наличието на оръжейно ембарго. Разбира се, в комплект с оръжието вървят и руските „специалисти“, които, освен че се грижат за правилната му употреба, следят подвластните на Асад територии да се плътно под руски контрол.

Възползувайки се от демонстрираната от запада и от неговия лидер САЩ слабост, Путин открито се гаври с него и прокарва собствения си дневен ред в региона. Представяйки Асад за единствения легитимен борец срещу ИДИЛ, Путин активно работи за запазването му като държавен глава на Сирия, въпреки декларираната от запада решимост той да бъде свален.

Разбира се, нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. Доставяните от Русия оръжия се използуват изключително за удари по умерената сирийска опозиция, а според изнесена от разследващи журналисти информация, силите на Асад и на ИДИЛ умишлено се пренебрегват на бойното боле. Предпочитайки вместо това да се бият с общия враг – подкрепяната от запада (но уви, повече на думи) – умерена сирийска опозиция.[ii] Това обаче явно няма особено значение – изправени пред отказа на САЩ да подкрепят на дело умерената опозиция или да се ангажират с по-активни бойни действия срещу ИДИЛ, западноевропейските лидери постепенно започват да търсят разбирателство с кремълския диктатор, приемайки, че е възможно оставането на власт на марионетката му в Дамаск и след края на конфликта. Най-знаковото до този момент изказване в тази посока дойде от германския канцлер Ангела Меркел.[iii]

Амбициите на Путин обаче не се ограничават до района на конфликта. Възползувайки се от демонстрираната от запада слабост, той насочва ударите си срещу самата Европа. Контролираният от него режим на Асад продължава терора си над цивилното население в страната (според данни от правозащитници Асад е избил седем пъти повече цивилни от ИДИЛ от началото на войната[iv]). Това генерира огромни бежански вълни (в които ИДИЛ на свой ред инфилтрира терористи[v]), отправящи се основно към Стария континент.

Резултатите от това могат да бъдат видени всекидневно – сблъсъци по границите и вътре в страните, в които бежанците са стигнали, засилване на организираната престъпност (във връзка с трафика на нелегални имигранти), „прегряването“ на социалните системи на европейските държави. И като следствие – затваряне на граници вътре в ЕС, издигане на стени, спиране на влакове, парализа на цялата концепция за Европа без (вътрешни) граници. Всичко това – до голяма степен благодарение и на мекушавостта на администрацията на Обама, която в нито един момент не застава твърдо до своите съюзници, принуждавайки ги да се обръщат един срещу друг и да търсят разбирателство със своите врагове. Стигна се дори до абсурдната ситуация България, изпълнявайки своите съюзнически задължения към НАТО и ЕС, да отказва въздушен коридор на руски самолети, превозващи оръжие за режима на Асад, а Обама да бъде недоволен от държавния си департамент, че не поискал от България да наруши своите задължения като член на евроатлантическата общност.[vi]

 Изводите

 Най-голямата хуманитарна трагедия на нашето време – гражданската война в Сирия и Ирак – е цинично използувана от режима на Путин, за да укрепи своето влияние в региона, да закрепи марионетката си Асад, да дестабилизира Европейския Съюз, насочвайки произвежданите съвместно от Русия и Асад бежански потоци към ЕС и повишавайки търканията между държавите членки. В глобален аспект потърпевши са и САЩ, чиито съюзници в Близкия Изток са все по-убедени, че от приятелството с Америка няма полза, тъй като тя не защитава приятелите си, а европейските страни, ставайки свидетели на нейната пасивност, започват да търсят сепаративно разбирателство с режима в Кремъл. Това чертае мрачни перспективи за бъдещето на света, лишен от водачеството на свободните държави.

Първопричините за това могат да бъдат намерени в културната война, водена отвътре от съвременната либерална левица срещу западната цивилизация. Основните оръжия в тази война са поставянето на знак за равенство между запада и неговите врагове в областта на морала и подкопаването на западната сила и единство посредством криворазбрания пацифизъм, водещ в перспектива до много по-големи жертви и нестабилност. Същият „пацифизъм“, с който Европа се опита да умиротвори Хитлер в Мюнхен през 1938 г. Колкото по-бързо свободният свят се отърси от тези левичарски концепции и се завърне към истинската си същност, толкова по-скоро Злото ще бъде победено, а светът ще се превърне в едно по-сигурно, свободно и проспериращо място.