Когато преди петдесетина дни Орешарски се изтъпани на парламентарната трибуна и обяви, че предлага Делян Славчев Пеевски да стане шеф на ДАНС не можах да повярвам на очите си. Не само, защото изборът беше абсурден. През последните четири-пет години прекарах журналистическото си време основно в безсмислена борба с медийния монопол на същия този човек, чиито медии от сутрин до вечер славословеха управлението на Бойко Борисов. Не се учудих, когато по време на февруарските протести, същите медии се обърнаха на 180 градуса и започнаха от сутрин до вечер да атакуват Борисов, така както преди това го бяха хвалели. Този филм го бяхме гледали в обратен вариант през лятото на 2009 година. Тогава медиите на Пеевски за една нощ успяха да сменят плочата и Боко Тиквата, както беше наричан лидера на ГЕРБ преди тогавашните парламентарни избори, се превърна в премиера г-н Борисов.
Това, което не очаквах беше тоталната безпомощност на БСП и мощното клякане на лидера й Сергей Станишев пред един полукриминален льохман, който би трябвало от сутрин до вечер да бъде проверяван от Комисията по установяване на имущество придобито от престъпна дейност. Не очаквах, че при управлението на иначе експертния Орешарски ситуацията на несъществуващия български медиен пазар не само, че няма да се подобри, но и ще се влоши. Преди няколко дни Сашо Диков обяви, че напуска Канал 3, защото новите собственици не му давали да излъчва протеста пред Министерство на земеделието. В същото време, около държавната ясла всичко е спокойно. Онези, които смучеха при Борисов вече са си издействали правото да правят същото и при Орешарски. От сега е ясно, че и това правителство няма да се опита да разгради схемите за осъществяване на злоупотреби и ще се задоволи само с овладяването им в своя полза. Станишев пък ще продължи да се прави на европейски политик, докато кляка пред всяка прищявка на бандитите от ДПС.
Възможно ли е някога да се излезе от този сериал? Наистина ли България се управлява от Делян Пеевски? Как се стигна до тук? Това ли е моделът, в който сме обречени да живеем? До кога? Тези въпроси днес са много по-важни, отколкото бяха преди шест месеца, защото имаме напълно ново управление, което се движи и едновременно обслужва същите сили, които крепяха предишното и по-предишното. Трябва час по-скоро да осъзнаем, че това нито е временно, нито е въпрос на конюнктура. Това е процес, в който затъваме с всеки изминал ден. Този процес е много по-сложен и многопластов от разговора за морала в политиката, журналистиката и всички останали обществени дейности, които се имитират в България. Българското общество е похитено от група бандити, които нямат никакво намерение да се откажат нито от средствата, нито от методите си на работа. Пеевски е само естетическият символ на това, в което сякаш сме обречени да живеем. Не успяваме да преодолеем първоначалното натрупване на капитали и непрестанно се завръщаме към началото на този процес без да го еволюираме. Започваме силно да приличаме на африканска държава управлявана от племенни вождове, които преговарят от името на племената си.
Все още се страхуваме да отворим в дълбочина един разговор, който е решаващ за приключването на българския преход, а именно разговорът за ДПС. Въпреки, че не това е най-голямата партия в България, именно тя задава посоката, по която се движи цялото общество. България е на път окончателно да се превърне в едно голямо ДПС. Тази партия не е проблем заради етническия състав на своите избиратели, а заради модела, по който функционира. Моделът на Доган се пренася в обществото винаги, когато партията му се докосне до властта. Това е модел на протекция и доминация за тесен кръг едър корпоративен интерес и тотално игнориране и задушаване на всичко, което не е свързано с този интерес. Модел на полуфеодално съществуване, което разяжда всяка надежда за успех благодарение на труд и талант. Схема, която винаги сработва, за да се противопостави категорично на модернизацията на обществото и държавата.
ДПС е единствената партия в България, която може да си позволи да подреди хора като Пеевски на челни места в листите си и въпреки това да се превърне в незаобиколим фактор в парламента. Организацията на Доган е необходимото зло за всеки, който е седял на премиерския стол от 1990 година насам. Изключения правят само Жан Виденов и Иван Костов, които поради пълното парламентарно мнозинство, с което управляваха успяваха да изолират движението за известен период от време. Друг е въпросът, че и двамата бяха свалени след силни интервенции на тогавашното бизнес-крило на ДПС „Мултигруп”.
Искам да кажа, че моделът на ДПС и европейският политически модел никога и по никакъв начин не могат да съществуват в едно и също време и на едно и също място. Докато ДПС е основен политически фактор България винаги ще бъде далеч от Европа. Затова протестите от последните дни, на подсъзнателно ниво, са протести срещу ДПС и всичко, което произлиза от съществуването на тази организация във властта. Въпросът оттук нататък не е дали ДПС ще отстъпи, а дали българското общество ще има сили да осъществи санитарен кордон около тази мафиотска структура? Дали лидерите на останалите политически сили ще са в състояние да се откажат от феодалния модел налаган от партията на Доган и да поставят движението в изолация за толкова дълго време, колкото е необходимо, за да бъде разградено? Доколко партиите извън ДПС и техните лидери ще имат смелостта да посегнат на монопола на Доган в смесените райони, като дадат перспектива на политици от турски произход? Впрочем на последните избори ДПС получи с 200 000 гласа по-малко, отколкото на изборите през 2009 година. Това би трябвало да е достатъчно силен знак за всяка политическа сила, която е готова и желае да осигури политическо представителство на турците и мюсюлманите в България. Защото разграждането на модела на Доган минава през спечелването на голяма част от неговите гласове.
Коментарът е публикуван във в. “Ретро”
