fbpx

НОВО

Макрон срещу Ердоган на геополитическата арена

Влошаването на отношенията между Турция и Франция не е моментен неврологичен спазъм. Напротив, напрежението между Реджеп Ердоган и Еманюел Макрон е последователно и структурно. Публичната реторика, с която всеки един от двамата държавни глави деградира другия, е само...

Макрон и ислямизмът (между ереста и безбожието)

Често съм се питал кое е по-страшно: да славиш Бог по изопачен начин или съвсем да отричаш съществуването Му. Въпросът е интересен и важен. Някой ще каже: по-добре да почиташ Бог, все едно как, отколкото да Го отричаш. В този ред на мисли хората могат да се разделят...

Освежаване на страховете

Преди тракаха със зъби пред телевизора при десет умрели дневно, сега при сто отиват на другия каналСтраховете не са вечни. Когато мине време и свикнем с тях, те губят смразяващата си власт над умовете и започваме да ги разглеждаме като нещо сравнително обикновено....

Културни войни: Тирания в името на толерантността

Нашият автор Владислав Апостолов гостува в „Политически НЕкоректно“ по Българското национално радио. Цензура, индоктринация и идиотокрация. Парализираща пропаганда, мазохизъм, умопомрачен либерализъм, улично насилие и унизителни изяви на преклонение и подчинение към...

Бюджет 2021 е крайно разочароващ

Както стана традиционно, през октомври правя анализ на проекта за държавния бюджет за следващата година. И това, което мога да кажа за Бюджет 2021 е, че е най-лошия правен през последните години. Проектът изобщо не включва антикризисни мерки, предвижда хаотични...

Сънят

В момента в Република Северна Македония тече най-масивната и яростна антибългарска кампания от десетилетия. Отново се чуват думи като - „бугари фашисти“, „бугари татари“ и „бугарска окупациjа“. Всекидневно по всички медии се разпространяват статии срещу България,...

Опасната победа на лявото в Европа

Вече лъсна как доминиращата симбиоза между либерали, зелени и социалисти чрез подмолни политики определят живота на стотици милиони и бизнеси за трилиони Атаките за отсъствието на медийната свобода у нас са тотални кьорфишеци Семейството като основно ядро на...

Невиждана цензура в САЩ: ето как Фейсбук и Туитър премахват информация за корупция, свързана с Джо Байдън

Корупционен скандал разтърси САЩ броени седмици преди изборите. Прочие, нали не си мислите, че само в България политиците са цъфнали и вързали и че само за тях се вадят предизборно кални компромати? Човешката природа си е една и съща навсякъде, следователно корупцията...

Проклятието на Ердоган е неговото спасение

Те са като двете страни на Истанбул, разкрачил се върху Босфора, с европейска и азиатска част. Кемал Ататюрк и Реджеп Ердоган изглеждат така, че сякаш не могат да съществуват в едно изречение заедно. Като ръката на първокласник, която отхвърля пунктуацията и враждува...

Енергийната ефективност: Поредният писък на европейския социализъм

В Брюксел сметнали, че за да постигнат целите на Зелената сделка, Европа трябва да инвестира 275 млрд. евро годишно за обновяване на сградите до 2030 г. Разбира се, бързо се сетили, че хората доброволно тези пари няма да ги вкарат в изолация и измислили поредната нова...

6 октомври: Цар Самуил

Време за четене: 19 мин.

            На днешния ден през 1014 г. умира цар Самуил (991 – 1014 г.) – последният велик владетел на Първото Българско Царство и героичен защитник на неговата независимост срещу византийската империя.

            Самуил е син на комита Никола от брака му с Рипсимия. Баща му заемал високия в българската държавна йерархия комит (граждански управител) най-вероятно на Софийската област. Името на Самуил се среща в хрониките за пръв път във връзка със събитията последвали смъртта на цар Петър I (970) г. и последвалото превземане на източната половина на Българското царство от ромейския император Йоан Цимисхи (971) г., когато заедно с братята си Давид, Арон и Мойсей (четиримата били наричани заедно „комитопулите“, ще рече синовете на комитата) вдигнали въстание в западните български земи против опитите и те да бъдат подчинени на византийската власт.

            Първоначално всеки от четиримата братя владеел една част от останалите свободни обширни български земи, откъдето водел военни действия в съответното направление – това кара професор Васил Златарски да изкаже хипотезата, че устройството на държавата на комитопулите в онзи момент е било федеративно. Самуил управлявал териториите в южна и югоизточна Македония, откъдето водел кампании по посока на Тесалия, по онова време плътно заселена със славяни от българската група. Но скоро най-големият брат Давид бил погубен от скитници власи – доказателство, че верни на вековните си държавнически традиции, византийците разполагали със своя агентура в България, която в случая била набрана сред влашкото население в Македония. Мойсей загинал при обсадата на Сяр. Третият брат Арон се домогвал до сепаративен мир и брак със семейството на император Василий II, по който начин търсел признание на властта си, независимост от Самуил и византийска подкрепа в завземането на цялата власт. Измяната му не останала ненаказана – по заповед на Самуил Арон бил погубен с целия си род през 986 г. Спасил се единствено синът му Йоан Владислав по изричните молби на Самуиловия син Гаврил Радомир. Така Самуил станал единовластен разпоредител в свободна България.

            Смъртта на страшния император-воин Йоан Цимисхи през 976 г. и последвалите междуособици в Ромейската империя били подходящ момент за подновяване на борбата и от страна на българите и за опит от тяхна страна да освободят и източната половина на царството си. Още същата година земите между Дунав, Искър и Стара планина се отметнали от византийската власт – несъмнено не без агитация от страна на Самуил – и се присъединили към държавата му. Така последният демонстрирал приемствеността между управляваната от него държава и царството на Симеон и Петър и установил непрекъсваемостта на българската държавна традиция, доказана по-рано и чрез установяването на дръстърския патриарх във владените от комитопулите земи. Скоро след това войските на Самуил освободили от византийска власт и източните отвъддунавски български територии, завладени от византийците през 971 г., които след отхвърлянето на ромейското владичество в Мизия останали откъснати от останалите балкански владения на империята и управителят им бил принуден да отстъпи към областта Климати, на север от Маврокастро. Така византийската власт на север от Дунава също била разгромена.

За да противодействат на въстанието и да всеят раздор сред българите, през 977 г. византийците освободили намиращите се в техен плен синове на цар Петър – Борис II и Роман, които се отправили към България.

При преминаването на границата обаче цар Борис II бил застрелян от български граничар, който не го разпознал, тъй като носил ромейски дрехи. Вторият принц Роман се обадил на граничната стража и се спасил, след което бил обявен за български цар, какъвто и останал до смъртта си, като Самуил продължил да упражнява фактическата власт в царството в качеството си на първи помощник и военачалник на номиналния владетел Роман. По този начин Самуил доказал лоялността си към съществуващата българска династия и не допуснал личните му амбиции да се превърнат в повод за междуособици сред българите. Нещо повече – Роман бил скопец, който не можел да има деца, и с неговата смърт династията щяла да се прекъсне, тъй че Самуил спокойно можел да отложи формалното си коронясване за цар.

Започвайки през същата тази 977 г. Самуил предприел редица походи в Мизия, Тракия, Македония, Тесалия, Елада и Пелопонес, които имали за цел освобождаването на всички български земи. Властта му признали редица крепости, най-прочутата от които била Лариса в Тесалия, паднала след петгодишна обсада. След превземането на града Самуил изселил населението му във вътрешността на страната, включвайки мъжете в редовете на войските си – доказателство за българския характер на населението в тази област, тъй като ако то беше от ромейски произход, Самуил не би му се доверил в борбата си срещу империята.

Десетилетието от 976 до 986 г. било ознаменувано с внушителни победи на българското оръжие, с утвърждаването на българската държава и с налагането ѝ като голяма сила на Балканския полуостров. За Византия тези години били изпълнени с бунтове, външни поражения и загуба на територии, особено по отношение на българите. Затова и Василий II в една грамота от 4 април 988 г., като говори за законодателството на Никифор Фока, отбелязва:

„От онова време, когато това законодателство влезе в сила, ние до ден днешен не видяхме нищо добро в нашия живот, а, напротив, нямаше такова нещастие, което да не изпитахме.“

През 986 г. император Василий II решил да предприеме насрещно настъпление към българските земи, тъй като постоянните походи на Самуил поставили Византия в критично положение на Балканския полуостров. За посока на удара му бил избран град София, по онова време все още във владение на Самуиловия брат Арон. Обсадата обаче се затегнала, градът не падал, а ромеите търпели тежки загуби. Пристигналият на помощ Самуил разположил войските си по околните височини, поставяйки по този начин византийците в обкръжение. Това накарало Василий II да предприеме отстъпление. Когато на 17 август ромейската войска навлязла в прохода Траянови врата (дн. Ихтимански проход), българите се нахвърлили върху нея, нанесли ѝ страшно поражение и избили множестно ромеи, пленявайки императорската шатра и съкровищница. Повторил се разгромът на император Никифор II Геник от 811 г., нанесен му от хан Крум във Върбишкия проход, като единствената причина Василий II да не сподели съдбата на своя далечен предшественик, била, че самоотвержената му пеша арменска гвардия съумяла да го прикрие между редовете си и да му помогне да се добере до Пловдив. Покрусата от погрома е предадена от византийския поет Йоан Геометър, който пише, че: „Истъра [Дунав, т.е. България] грабна венеца на Рим [Византия].

Голямата победа при Траянови врата разклатила трона на Василий II, който в близкото десетилетие престанал да бъде непосредствена заплаха за България, и помогнала на Самуил да утвърди България като първа сила на Балканския полуостров. През този период той окончателно наложил властта си в Тесалия и Епир. Към този период се отнася и коронацията на Самуил за цар на българите, след като повторно попадналият през 991 г. във византийски плен цар Роман починал през 997 г.

През 996 г. Самуил предприел поход към Солун. Той изпратил обаче само малка част от войските си под града, като останалите части скрил в засада в близките местности. Това подмамило ромеите да предприемат преследване извън крепостните стени, в резултат на което дукът на Солун Григорий Таронит загинал, а синът му Ашот бил пленен. Тъй като не разполагал с обсадни машини, след тази победа Самуил продължил похода си не към добре укрепения Солун (по онова време втори по големина и значение град в империята), а на юг, където след като преодолял византийската съпротива при Термопилите, се насочил към Пелопонес. Целта на този поход обаче не била завоевателна, а да освободи живеещите на полуострова славянски племена от българската група езерци и милинги. По този начин Самуил целял да овладее всички подстъпи към Солун преди да пристъпи към обсадата му.

Българската армия на Самуил разгромява византийските войски край Солун (996) и убива дук Григорий

За жалост плановете на българския владетел се провалили. Издигнатите от византийците укрепления на Коринтския провлак спрели устрема на българите, а в гърба им се появила армията на изпратения на мястото на загиналия Григорий Таронит опитен и енергичен пълководец Никифор Уран. Научавайки за това, Самуил обърнал войските си, за да посрещне новия нападател. Двете враждебни армии били разделени от придошлата от дъждовете река Сперхей.

Предоверявайки се на непроходимостта на реката, Самуил безгрижно разположил войските си да стануват, без да вземе необходимите предпазни мерки. Никифор Уран обаче намерил брод, благодарение на който прекосил реката и нападнал спящите българи, нанасяйки им тежко поражение. Самият Самуил и Гаврил Радомир били ранени и се спасили, преструвайки се на мъртви и смесвайки се с труповете, след което под прикритието на нощта се добрали до българска територия. Никифор Уран не се решил на преследване на страшния си противник, а се задоволил да съблече труповете на избитите български войници и натоварен с богатата плячка да се завърне в Солун.

Поражението при Сперхей не прекършило мощта на българското царство.

Напротив, през следващите години цар Самуил продължил да налага властта си в Западните Балкани с военни и дипломатически средства. През 997 той превзел Драч и принадлежащата му област, за да се осигури откъм Адриатическо море, където пълновластен господар била византийската флота. През 998 г. цар Самуил предприел голям поход в западна посока, подчинявайки под властта си сръбските области Зета (наричана още Дукля), Травуния и Захълмие. Походът му продължил в Далмация и целял унищожаването на последните гнезда на византийската власт там. Единствено Дубровник и Задар не паднали, но предградията и околностите им пострадали тежко. На връщане българският цар минал през Босна и Рашка, която също признала властта му.

Византийците предвождани от Никифор Уран убиват българи

Цар Самуил търсил да укрепи положението си в новозавзетите земи посредством династически бракове. В Драчка област за управител бил назначен плененият син на византийския дук Таронит Ашот, когото Самуил оженил за дъщеря си Мирослава. Другата си дъщеря Косара Самуил дал за жена на пленения княз на Зета Йоан Владимир, когато след това поставил начело на бившите му земи като васален владетел. Византийските летописци отдават тези бракове на романтични пориви от страна на българските принцеси, но безспорно това били династични ходове от страна на цар Самуил, целящи укрепването на властта му в онези краища и осигуряването на подкрепата на техните управители посредством приобщаването им към царското семейство. Пак по това време цар Самуил влязъл в съюзни отношения и с маджарите, след като отблъснал войските им от българската област Срем, разположена между реките Дунав, Сава и Тиса. Съобразно със съществуващата през Средновековието практика този съюз също бил скрепен с женитба: българският престолонаследник Гаврил Радомир се оженил за дъщерята на унгарския крал Геза (972-997 г.). Във външно политически план Самуил потърсил признаване на царската си титла от римския папа, тъй като обтегнатите отношения с Византия правели признанието от страна на Константинополския патриарх немислимо. Това дава повод на цар Калоян две столетия по-късно, през 1202 г., по време на кореспонденцията си с папа Инокентий III да заяви, че в българските книги е отбелязано, че корона от папите са получили българските царе Симеон, Петър и Самуил, на което папата отговорил, че действително много български царе преди Калоян са били коронясвани от Римските първосвещеници, което означава, че тази дипломатическа акция на българския владетел се е увенчала с успех.

България при цар Самуил

В края на Х век Самуилова България се намирала на върха на военното и политическото си могъщество, а териториалният ѝ обхват бил огромен – от Босна и Далмация на запад до Черно море на изток и от Карпатите на север до границата между Тесалия и Елада на юг. Силата ѝ била толкова голяма, че в намиращите се под византийска власт важни градове Солун и Одрин имало солидни пробългарски партии, та се наложило ромейските власти да вземат крути мерки срещу тях – нещо, което не бива да ни учудва с оглед на преобладаващо българския характер на тамошното население. За съжаление през новия век започнали нещастията за тази простираща се на огромна площ, но без естествен център, от който всичките ѝ предели да бъдат лесно защитавани, държава.

В 1001 г. след края на поредните военни действия по източните граници на империята Василий II изпратил силна войска срещу източните предели на царството, които поради отдалечеността си от столицата Охрид били трудни за отбраняване. Градовете Преслав, Дръстър и Преславец били превзети и всички територии на изток от р. Искър отново били загубени. През 1002 г. бил нанесен удар по посока на Тесалия, като византийците съумели да си възвърнат някои от загубените по-рано градове.

Следващия удар понесъл българският Северозапад. Понеже боляринът Ахтум (Охтум, Айтон), който от резиденцията си във Видин управлявал обширните български територии между Карпатите, Тиса и Средния Дунав, и оттам здраво отбранявал северозападните български граници, като същевременно строял черкви и манастири и разпространявал християнството в Трансилвания, се намесил в избухналите след смъртта на крал Геза унгарски междуособици, след прекратяването им маджарите на свой ред нахлули в неговите владения. Като следствие от българо-унгарския конфликт бил разтрогна и бракът на Гаврил Радомир с маджарската принцеса. От всичко това се възползвали византийците. През 1003 г. Василий II начело на силна армия неочаквано се явил под стените на Видин и след осеммесечна обсада го превзел. Видно от една по-късна грамота на императора, това станало благодарение на предателството на местния митрополит. По същото време в отвъддунавските български земи маджарските войски разгромили армията на Ахтум, а той самият загинал в сражение. Така в резултат на комбинирания удар на византийци и унгарци българската власт в целия северозапад била ликвидирана.

Междувременно цар Самуил предприел поход дълбоко във византийска територия в посока Тракия, достигнал град Одрин и го превзел, но с оглед на отдалечеността от собствените си владения и близостта до Константинопол последващи действия не били предприети. Впрочем целият поход бил замислен с цел да отвлече вниманието на ромеите и да облекчи положението на обсадения Видин. След като диверсията не успяла, Самуил се върнал обратно в пределите на царството си.

При завръщането си от Видин император Василий II поел в южна посока по течението на река Морава, разрушавайки всички български крепости по пътя си, и така се озовал под стените на големия град Скопие. На отсрещния бряг на Вардара станували войските на цар Самуил и тук, ако трябва да се вярва на описанието на византийските хронисти, се повторил сценарият от битката при р. Сперхей – българският владетел се осланял прекомерно много на непрекосимостта на реката и не взел необходимите предохранителни мерки, византийците намерили брод, изненадали го и го разбили напълно. Едва ли опитен във военното село пълководец като цар Самуил за втори път е допуснал същата грешка, но едно е безспорно – ромеите спечелили битката, след което превзели притежаващия огромна стратегическа важност за българската държава град Скопие (1004 г.).

След като организирал административното управление на Скопие, император Василий II предприел поход към гр. Перник, тъй като бил наясно, че окончателното завоюване на Македония зависи от контрола на течението на р. Струма. Обсадата на Перник обаче не прибавила нищо към военната слава на императора – градът бил блестящо защитаван от болярина Кракра, „мъж отличен във военните дела“ по думите на византийските хронисти, и след като претърпял значителни загуби, Василий II прекратил похода.

През същата 1004 г., когато император Василий II бил отблъснат с тежки загуби от Перник, цар Самуил предприел нов поход срещу Солун, устроил засада и заловил в плен солунския управител Йоан Халд. Този успех обаче не могъл да компенсира загубите, които българите претърпели през последните четири години.

Неуспехите на българите във войните с византийците подействали разложително върху някои от Самуловите военачалници. Сигнал в това отношение бил даден от Ашот, зетя на цар Самуил. Като управител на Драч той се влязъл във връзка с местните гърци и особено с влиятелния Йоан Хрисилий, тъст на Самуил. Заедно с жена си Мирослава Ашот с един от византийските бойни кораби, обсаждащи пристанището на Драч, дошъл в Константинопол и съобщил на императора по какъв начин може да превземе града. За тази си постъпка Ашот бил почетен с магистърски сан, а Самуиловата дъщеря била почетена с титлата зости (придворна дама). Междувременно Йоан Хрисилий предал Драч на византийския военачалник Евстатий Дафнофил, за което получил титлата патриций за синовете си. Така в 1005 г. Византия успяла да възстанови властта си над Драчката област.

Следващото десетилетие било изпълнени с множество византийски походи в българските земи, съпътствани от безчет убийства и големи разрушения, на които българите отговаряли според възможностите си също толкова ожесточени походи на ромейска територия, но до окончателен удар от една от двете страни не се стигнало. Причината за това била, че Византия била въвлечена във войни срещу сицилийските араби и немската империя за защита на владенията си в Южна Италия и тъй като не можела да отдели достатъчно средства, за да ликвидира завинаги българското царство, най-доброто, което можела да направи, било чрез тези чести походи да не позволява на Самуил да вземе инициативата и да се опита да си възвърне загубените територии. На свой ред лишен от такива огромни части от държавата си и тормозен от постоянните византийски нападения, цар Самуил не бил в състояние да организира мащабна офанзива срещу врага.

Решителният сблъсък се провел през 1014 г. Начело на силна армия император Василий II се отправил на поход срещу България, но в най-тясното място на Струмишката долина, при с. Ключ, бил спрян от дървена стена (дема), издигната по заповед на цар Самуил, която била защитавана умело и яростно от българите. Загубите на византийците растяли, но стратегът на Пловдив Никифор Ксифиа, изпратен от императора да търси обходен път, намерил такъв и излязъл в гръб на защитниците. Последвало страшно поражение за българите, като притеклият се на помощ цар Самуил се спасил единствено благодарение на храбростта на сина си Гаврил Радомир, който докато мъжествено отблъсквал атаките на византийците, го качил на кон и го изпратил в крепостта Прилеп.

Самият Гаврил Радомир заедно със спасените при Ключ войници се оттеглил в Струмица, където съумял да разбие изпратения от императора ромейски отряд начело с най-способния и доверен военачалник на Василий II – Теофилакт Вотаниат, като самият Вотаниат намерил смъртта си в боя. Вбесеният от тази новина император Василий II се решил на жестоко отмъщение – ослепил всички пленени в битката при Ключ български войници (според различните византийски източници броят им варира между 14 000 и 15 000), като на всеки сто оставил по един с едно око, който да ги води, и в такова състояние ги изпратил на цар Самуил. Сърцето на българския владетел не издържало на тази гледка и той умрял – 6 октомври 1014 г. Със своята смърт той засвидетелствал нравственото си превъзходство над своя безчовечен противник, комуто тази свирепа постъпка спечелила прозвището Българоубиец, с което и останал в историята. Смъртта на цар Самуил се оказала фатален удар за българската държава, която, лишена от неговата енергия и умения на държавник и пълководец, паднала под византийска власт скоро след това – 1018 г.

През 1969 г. солунският археолог проф. Н. Мацопулос попаднал на интересно погребение в черквата „Св. Ахил“ на едноименния остров в Преспанското езеро.

Разкрит бил скелет на възрастен мъж, главата на който била поставена върху възглавница от три керемиди, облечени в златоткан плат. Откритите останки от позлатена ризница свидетелстват за високото обществено положение на покойника – той бил облечен в златоткана дреха с изображения на папагали. От други източници е известно, че тъкмо папагалите били гербът на Самуиловата династия – неслучайно неговият внук цар Петър II Делян убеждавал въстаналите българи, че един храст не може да храни два папагала (т.е. цале) и че нито един народ не може да бъде управляван от двама владетели. И други факти сочат, че погребението от гроб „Г“ трябва да се идентифицира със скелета на българския цар Самуил. Известно е, че за определено време столицата на този владетел била Преспа. И още – приживе цар Самуил питаел особен пиетет към Св. Ахил – след превземането на Лариса той пренесъл мощите на светеца в столицата си Преспа и ги положил във величествена базилика, която построил в негова чест.

При огледа на скелета антрополозите установили, че лявата лакътна кост е била счупена, а впоследствие е заздравяла накриво под ъгъл 140 градуса. Тази рана цар Самуил получил в битката при река Сперхей. При бягството си той нямал възможност да получи медицинска помощ (трябвало да измине разстояние от около 400 км) и докато се добере до България, счупената лакътна кост образувала калус (нова костна тъкан) и зараснала в това положение. Антропологичните изследвания установили, че цар Самуил бил среден на ръст и починал на около 69-70 годишна възраст.

Самуиловата крепост в Охрид

След изфабрикуването на „македонската нация“ от Коминтерна през 1934 г. по заповед на Сталин – може би най-черното в дългата редица антибългарски престъпления на Москва и на комунистическата идеология, между България и днешната република Северна Македония се разгоря спор какъв цар е бил Самуил – български или „македонски“, като главният довод в подкрепа на македонистката теза се състои във факта, че средището на Самуиловата държава се намирало именно в земите, включени в днешна Северна Македония. От историческа гледна точка е безспорен факт, че цар Самуил е бил българин, а царството му – приемник и продължител на Плиско-Преславска България, поради което заслужава да бъде направен кратък преглед на основните доказателства в тази насока:

 – всички чуждестранни източници от онова време (византийски, латински, арабски, сърбо-хърватски и т.н.) посочват Самуил като предводител на българите, а не на някакви „македонци“;

– редица действия на Самуил като приемането на Дръстърския патриарх на своя територия, обявяването на Роман – сина на св. цар Петър за цар, и учредяването на собствена династия едва след неговата смърт, освобождаването на североизточните български територии и включването им в пределите на Самуиловата държава са свидетелство за приемствеността между нея и Плиско-Преславското царство и придържането към неговите държавни традиции;

– за своята победа над Самуил и неговата държава император Василий II получил прозвището Българоубиец;

– след окончателното покоряване на Самуиловото царство земите от р. Беласица на юг до гр. Видин на север, които представлявали неговото ядро, образували тема, наречена България;

– не на последно място е от значение като какви се самоопределяли Самуил и неговите потомци. В прословутия Битолски надпис на цар Йоан Владислав (1015-1018 г.) – племенник на Самуил и син на неговия брат Арон, четем категоричното: „самодържец български“, който е „родом българин“.

В продължение на 45 години след падането на Плиско-Преславското царство цар Самуил отстоявал българската независимост с меч в ръка. Царуването му познало както възходи, славни победи и териториално разширение на България, сравнимо само с това при цар Симеон Велики и по-късно при цар Йоан Асен II, така и спадове и поражение. Освен велик пълководец и голям държавник и дипломат, цар Самуил бил и нравствено извисен човек, доказателство за което е жалостта, която изпитал към ослепените си войници, и която сложила край на земния му път. И ако делото му в крайна сметка не се увенчало с успех, това се дължи на няколко обстоятелства. От една страна, при царуването на войнствените и способни императори Никифор Фока, Йоан Цимисхи и Василий II Византия си възвърнала редица територии на изток – в Сирия, Месопотамия и Армения, загубени пред предходните столетия. Така империята разполагала с огромни човешки и материални ресурси, които била в състояние да хвърли в борбата срещу България.

Художник: Васил Горанов

От друга страна, не трябва да се пренебрегва и личният принос на един от най-великите ромейски императори в лицето на Василий II. Неговата неизчерпаема енергия и значителните му държавнически умения, които били равни единствено на неговото безчовечие, демонстрирано най-ярко след битката при Ключ, били впрегнати в мечтата му за възстановяване на Юстинианова Византия, пътят за което минавал през унищожаването на България. по време на десетилетната война между двете свръхсили на Европейския Югоизток България получила многобройни отсрочки заради вътрешните размирици в империята и честите войни по другите ѝ граници, но в крайна сметка методичните усилия на император Василий II постигнали целта си.

Първото Българско Царство загинало, но то паднало със слава, след дълга и ожесточена борба, в която не рядко окончателната победа над неговия страшен противник му се изплъзвала на косъм.

Голяма част от заслугата за това принадлежи на „непобедимия по сила и ненадминат по храброст“ цар Самуил. На този „войнствен човек, който никога не знаел покой“ и на „неговата мъдрост и разум“ българите дължали безпримерното си мъжество във войната срещу Византия. „Отличният воин Самуил без страх обхождал всички западни области на ромейската държава“ и спечелил големи и усилни битки. Според признанията на един византийски историк даже и през XIII век подвизите му не били забравени. Помнело се, че владетелят, който „завладял цялата българска и ромейска земя“, бил „онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите“. Упоритата му съпротива спрямо плановете на империята да покори българите има и друга заслуга към поколенията – тя възпитала у тях тази враждебност към ромейската власт, която ги карала да вдигат въстание след въстание, докато накрая отхвърлили омразното чуждо иго.


Библиография:

Андреев, Й., Лалков, М., Българските ханове и царе. От хан Кубрат до цар Борис III, Велико Търново: Абагар, 1996 г., стр. 121-128

Българска академия на науките, История на България, т. II, Първа българска държава, София: Издателство на БАН, 1981 г., стр. 397-416

Златарски, В., История на българската държава през Средните векове, т. I, Първо Българско Царство, част втора, От славянизацията на държавата до падането на Първото Царство [1927 г.], София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2006 г., стр. 633-743

Мутафчиев, П., Мутафчиева, В., История на българския народ. От наченките на човешки живот по нашите земи до Българското Възраждане, София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995 г., стр. 180-187

Споделете чрез

Предишен

Следващ