Всяка цивилизована нация на земята тачи своите загинали воини. Независимо колко космополитна, мултикултурна, миролюбива и толерантна е тази нация, някъде на хубаво място в нейната столица има дълга мраморна стена, на която са написани имената на мъже, паднали в битка.
Такава стена има в Лондон, точно срещу известния Тауър Бридж. Там на войнишката задушница потомците водят децата си и поставят малък изкуствен мак (символ на паметта към падналите за нацията) върху името на своя човек.
Такива стени има в САЩ, Франция, Израел, Полша… съвсем навсякъде
В България подобни монументи също има. Има ги в градовете и в селата. Паметниче с изписани десетина имена на редници и фелдфебели. Тук – там има избеляло портретче на мъж със смешни мустачки, останал завинаги на двадесет и две, като в онази песен…
Навсякъде! Не навсякъде! Не и в София! Не и днес!
Една от легендарните български бойни части е Първа пехотна софийска дивизия, известна като “Желязната”. В Балканската война дивизията се бие с турците при Люлебургаз, Гечкенли – Селиолу, Бунархисар и стига до Чаталджа. В междусъюзническата война I Софийска бие сърбите към Ниш и се сражава с гърците по поречието на Струма. През първата световна война дивизията участва във военните действия на Западния, Северния и Южния фронт. В Сърбия води Моравската операция, после Косовската операция, след това превзема Лясковац и Пирот. На Румънския фронт победният марш на дивизията започва с превземането на Тутраканската крепост. После на 15 октомври 1916г. при Кубадин шопите прегазват на нож руските части. Няколко седмици по-късно полковете преминават в тържествен марш по улиците на Букурещ…
През 1917г. Първа софийска е прехвърлена на Южния фронт, където след пробива при Добро поле и Солунското примирие е предадена в плен. Не се предава, предадена е в плен, съгласно клаузите на примирието. При този плен нито едно полково знаме не попада у врага. Всички до едно са спасени с риск за живота на офицери, подофицери и войници, които под заплахата от разстрел го крият под дрехите, във възглавнците си, в тайници и хралупи и след бягства и нощни преходи успяват да върнат всички знамена непокътнати в двореца.
На тази легендарна бойна част е посветена книгата “Един от първа дивизия” на поручик Георги Георгиев, издадена 7 пъти преди 9 септември и забранена след това от комунистите.
Желязната дивизия е легенда. В периода между двете войни, признателни софиянци издигат пред казармите на 1-ви и 6-ти полк три големи мраморни стени, на които със златни букви са изписани имената на близо 4 хиляди загинали офицери, подофицери и войници. Монументът се превръща в място за помени, паради, войнски клетви и различни тържествени чествания.
При строежа на НДК комунистите с охота разрушават паметника. Бойците са се сражавали срещу братята руси, а на всичкото отгоре са имали наглостта и да ги победят и обърнат в позорно бягство… при това в мрачните години на “фашисткото робство”, както наричаха широк времеви диапазон между турското робство и техния Девети. На мястото на плочите е построен шестоъгълен паметник, известен на софиянци с циничния полифалически прякор.
Четвърт век след падането на комунизма, българската държава и Столична община не възстановиха плочите с имената на загиналите воини.
През последните две десетилетия, каузата за възстановяването на паметта на Желязната дивизия занимава тесен кръг пределно възрастни “царски офицери” от Съюза на възпитаниците на ВНВУ и общинския съветник Вили Лилков. С годините се направиха някои стъпки. Столична община безвъзмездно дари терен близо до мястото и учреди правото на строеж на Министерство на отбраната. Министър Бойко Ноев при тържествена церемония положи основен камък. После правителството се смени. После никой не направи нищо. Смениха се много правителства и кметове. На всеки гергьовски парад старците, възпитаници на царското Военно училище молеха за среща с президента, с министъра, с кмета. Обещаваха им. Разрешителното за строеж изтече. Общинският съветник Борислав Бориславов направи нужното да бъде подновено. Към призивите за възстановяване на паметника се присъединиха нови организации и нови общински съветници. Нищо не се случи.
Тези дни Столична община предложи на обсъждане проекти за развитие на площта около саморазрушилия се шестоъгълен бивш паметник. Днес вече има Facebook. Хиляди граждани се включиха в призива. Направиха електронна подписка, създадоха група. Някои медии, отегчени от лятната скука дори написаха за паметника. Колелото се завърта. Развръзката предстои.
Няма друго почтено, отговорно и справедливо решение, освен възстановяване на стария, разрушен паметник на софийските герои в оригиналния му вид и задължително на истинското му място! То носи сенките на мъртвите – на падналите герои и на техните потомци, които година след година са се покланяли пред имената им, докато червеният Нерон и времето не изличиха и хората и спомена. Когато отново изпишем в мрамора имената на предците си, това ще бъде като да прелеем кръст от вино по изсъхналите затревени гробове из целия бурен европейски Югоизток, отъпкан от навущата им. Ще си върнем паметта. Душите на мустакатите, завинаги млади софиянци ще ни благословят от небето. Дали тъкмо този благослов, на забравените предци не ни е нужен, за да излезем от лабиринта на цинизма, в който десетилетия се въртим, минавайки ден след ден покрай оглозганото скеле на бившия монументален шестоъгълник?
