11 януари

Време за четене: 8 мин.

Борис Митов е български художник – живописец. Баща му е известният български художник Антон Митов, майка му Олга Храмцова е рускиня. Роден е на 11 януари 1891 г. във Варна, където баща му по това време е учител. През 1894 г., когато той е на три години, семейството се премества в София. Борис започва да рисува от дете и участва в изложби от петнадесетгодишен. Учи при проф. Иван Ангелов в Художественото индустриално училище – София. През 1911 г. завършва общия курс и заминава за Париж, където остава до 1914 г., работи при проф. Фернан Кормон и посещава Академията за изящни изкуства. Завършва художественото си образование при Иван Мърквичка през 1915 г. През Първата световна война е военен художник (1915-1918). Преподавател (1924-1929) и професор (1929-1959) по рисуване и живопис в Художествената академия в София.

Борис Митов е пример за академичен художник. През целия си живот той рисува в четирите учебни дисциплини: натюрморт, пейзаж, голо тяло, портрет, прилага академичните канони с вътрешна убеденост, чужда на неговите съвременници. Борис Митов е сред най-ярките наши портретисти, рисува образи на видни културни и обществени дейци. Пресъздавава индивидуалния характер благодарение на своя реалистичен рисунък и пластичност. Той е застъпник на психологическата линия в портрета. Умира на 6 юли 1963 г. в София.

На 11 януари 1892 година в град Казанлък е роден Никола Кожухаров български живописец и сценограф. Учи в Пълна мъжка гимназия „Ив. Вазов“ – Стара Загора. Завършва живопис в Държавното художествено-индустриално училище в София при Иван Мърквичка през 1915 г. Специализира в Парижката академия за изящни изкуства при Фернан Кормон (учител на Анри дьо Тулуз-Лотрек и Винсент ван Гог). Преподавател (1924 – 1929) и професор (1929 – 1962) по рисуване в Художествената академия в София и във Висшия педагогически институт във Велико Търново (1962 – 1967). Създава композиции на исторически, военни и битови теми. Един от основоположниците на баталния жанр в българското изобразително изкуство. Едни от най-ценните му платна са със сюжет от българския фолклор.

Работи като сценограф. Още като студент заедно с Димитър Гюдженов създава завесата на Старозагорския театър (1914). Рисува декори за Народния театър в София (1924) за постановките на „Борислав“ и „Към пропаст“ от Иван Вазов, както и „Змейова сватба“ от П. Ю. Тодоров. Никола Кожухаров работи и в областта на стенопистта. Първият му опит в тази област са стенописите в читалищния салон на село Кунино (1948). Заедно с Димитър Гюдженов, по покана на старозагорския митрополит Климент, през 1959-1960 г. извършват цялостно изографисване на катедралния храм „Св. Димитър“ в Стара Загора. През 1961 г. отново с Димитър Гюдженов рисуват стените на храма „Свети Николай Чудотворец“ във Варна. През 1962 г. е изпратен от митрополит Йосиф да изпише храма „Св. Йоан Рилски“ в Търговище. През 1965 г. работи върху стенописите на храма „Св. Петка“ в Русе. Стилистиката при изписването на иконите е под влияние на италианския Ренесанс и европейския сецесион. Никола Кожухаров е автор и на няколко монументални пластики. Негово дело е паметникът „Победен щурм“ във Видин, издигнат в памет на офицерите и войниците от Трети пехотен бдински полк, загинали по време на войните за национално обединение. По проект на Никола Кожухаров е изработен и паметникът на Гюро Михайлов в Плодив, открит на 29 ноември 1938 г.

Умира на 1 юни 1971 година в София. Погребан е в Централни софийски гробища.

Змей Горянин (Светозар Димитров) е роден на 11 януари 1905 г. в град Русе. Произхожда от чиновническо семейство. Завършва гимназия в родния си град и до 1930 е чиновник в Русе в Общинското земеделско стопанство и в печатница „Учител“. От 1930 живее в София. Работи като счетоводител в Дирекция на Храноизнос, по-късно в Дирекция на печата към Министерство на външните работи и изповеданията.

От 1942 се отдава изцяло на литературна дейност. Първите му литературни опити датират от 1923, когато печата ученическите си стихотворения в списанията „Светли зари“, „Ученическа мисъл“, „Изгрев“. Сътрудничи с критични бележки, стихове, хумор и сатира на списанията „Хиперион“, „Българска мисъл“, на вестниците „Литературен глас“, „Светлоструй“, в седмичните лит. страници на всекидневниците „Зора“, „Време“, „Пладне“, „Земеделско знаме“ и др.

Автор е на разкази, повести, романи и пиеси най-често с историческа тематика. По-голяма част от произведенията му пресъздават българските националноосвободителни борби. Първите си исторически разкази печата през 1929 г. в пловдивското юношеско списание „Детски живот“. Книгите си от библиотека „Робство и освобождение“ по-късно събира в сборника „Непобедимите“. Участва с отделни исторически разкази в библиотека „Герои“ под редакцията на Лъчезар Станчев. Издава книжки от библиотеките за деца и юноши „Златен клас“, „Отбрани приказки“, „Джудже“, „Завети“, „Родно гнездо“, „Златна библиотека“, „Древна България“, „Чудните книжки“. Превежда от руски и френски.

Публикувал е над 50 книги и брошури. Сред тях са автобиографичната повест „Червеният хотел“ и исторически романи, сред които особено място заемат „Кнез Иван Кулин“, трилогията „Дунавът тече“, „Бачо Киро“, „Звезда керванджийка“. Освен страстта към писането той има и друга страст – филателията. Заедно с Елин Пелин взимат най-близко участие в списването и редактирането на списание „Българска марка“. Любимо занимание му е и резбарството.

През 1942 г. той за кратко е цензор в Дирекцията по печата. И за тази му дейност след Деветосептемврийския преврат в 1944 г. така нареченият Народен съд го осъжда през април 1945 г. на една година затвор. Книгите му попадат в Списъка на фашистката литература и са иззети от библиотеките. Когато излиза от затвора Георги Караславов, Христо Радевски, Младен Исаев няколко пъти му предлагат публично да се разкае, за да бъде реабилитиран, но Змей Горянин категорично отказва:

„Та именно те най-добре знаят, че не съм спирал ничий труд да излезе. Защо да декларирам нещо, което е факт. “

Последните години от живота си прекарва в манастира Седемте престола. Умира на 25 август 1958 година при неизяснени обстоятелства. Погребан е в двора на манастира, до гроба на приятеля си игумен и езотерик Христофор Клопов, с когото са имали богата езотерична библиотека.

 

На 11 януари 1916 година умира Козма Дебърски Пречистански – висш български православен духовник, дебърски митрополит.

Роден е със светското име Константин през 1836 година в кичевското село Орланци, тогава в Османската империя. Учи във Велес при Йордан Хаджиконстантинов Джинот, после в Крушево, в Битоля при Райко Жинзифов и в Скопие. Остава сирак, след което става йеродякон в Кичевския манастир „Света Богородица Пречиста“, после архимандрит, а от 1873 година и игумен на манастира. Провежда реформи в манастирското училище и води борба с гръкоманията.

През май 1874 година Козма събира всички свещеници от казата и те подписват протокол за присъединяване към Екзархията, потвърден по-късно от кметовете на 60 села. Митрополит Антим Дебърски обаче успява да издейства от валията Али Саиб паша арестуването му в Битоля и заточението му след един месец в Света гора. Освободен е в 1876 година и става архивар и ефимерий при Българската екзархия в Цариград. След Освобождението в 1878 година става екзархийски наместник в столицата на Източна Румелия Пловдив пред двамата източнорумелийски митрополити – пловдивския и сливенския, и пред Постоянния комитет. Екзархът му възлага важни задачи през източнорумелийското правителство.

В 1881 година екзархийският наместник Методий Кусев със съдействието на драгоманина при руското консулство в Солун Наум Спространов, успява да уреди избора на архимандрит Козма за председател на Солунската българска община. Козма се мести в Солун, където 7 години преподава в новооснованата Солунска българска мъжка гимназия. Царевна Миладинова го описва в солунския му период:

 „Интересна беше фигурата на този висок, едър човек, с почти орлов нос, с насипано от шарка лице, но с мек и добродушен поглед на очите. Казваха ни, че преди да дойде в Солун, преди да се сдобие с повече познания и преди да научи, че светът не е затворен само между четирите манастирски стени, този суров на вид планинец е раснал в дебърската „Света Пречиста“, гдето получил името си, също както растат дъбовите фиданки в кичестите гори на Западна Македония, волно, без всяка грижа освен грижата да се радва на божието слънце.

Днес, като се изключи дядо Симеон Варненско-Преславски, почти нямаме фигура с осанката на Пречистански. Още тогава в Солун Козма Пречистански се ползуваше пред гражданите с голяма почит. Неговият авторитет бе голям най-вече поради патриархално-християнската му смиреност и скромност, които пленяваха граждани и селяни.

Въздържан и в същото време сладкодумен, този облечен в расо планинец бе при това еднакво почитан и от хюкюмата, и от чужденците в града. Като председател на църковната община, с обмислените си постъпки и спокойствието си той вдъхваше доверие на всички. Той бе скоро обикнат като добър пастир и отличен духовник даже от гърците.”

От 1888 до 1897 година Козма е глава на българските общини в Дебър, Битоля и Костур, където замества Търпо Поповски. На 21 декември 1897 година е избран за дебърски митрополит, а в Костур е заместен от Никола Шкутов. Дебърски митрополит остава до 1913 година, когато е изгонен от новите сръбски власти. Същата година поема управлението на Неврокопска епархия, където е митрополит до 1 юни 1915. След освобождението на Вардарска Македония през есента на 1915 година от българската войска Козма Дебърски се връща в епархията си. Умира през януари 1916 година.

На 11 януари 1962 година умира Димитър Миладинов – български възрожденски просветител, книжовник, фолклорист и борец за национална независимост. Той е брат на Константин Миладинов и Наум Миладинов.

Роден е през 1810 г. в град Струга. Послушник е в манастира „Свети Наум“. През 1829 г. учи в гръцко училище в Охрид при Димитър Мокрянин и хаджи Пульо Самарински. В периода 1830 – 1832 г. работи като учител в Охрид, след това продължава образованието си в гимназията в Янина (1833 – 1836 г.). В годините между 1836 – 1839 г. учителства отново в Охрид, но е принуден от гръцкия владика да напусне училището. Преподава в училищата в Струга (1839 – 1840 г.), Кукуш (1840 – 1842 г.) и отново в Охрид (1842 – 1845) и Струга (1846). По-късно е учител в село Магарево, Битолско (1849 – 1852) и в гръцко училище в Битоля (1852 – 1854).

По време на Кримската война (1853 – 1856 г.) обикаля Босна и Херцеговина. През 1856 г. като учител в Прилеп успява да въведе изучаването на български език в гръцко училище. Заради родолюбивата си дейност е преследван от гръцкото духовенство. Учителства отново в Кукуш, Струга, Охрид, продължава борбата за равноправие на българите и тяхната култура. Обнародва дописки в „Цариградски вестник“ , обикаля македонски села и градове, за да събира помощи за дострояването на българския храм „Свети Стефан“ в Цариград. Обявен за „царски душманин“ и арестуван от турски власти на 16 февруари 1861 г. Лежи в затворите в Охрид, Битоля, Солун, Цариград.

По клевета на гръцкия владика Мелетий Преспански и Охридски е арестуван в Струга, а през Битоля и Солун е откаран в Цариградския затвор, където умира на 11 януари 1862 година, вероятно от тиф. Има съмнения, че е отровен заедно с брат си Константин.

Основната заслуга на Димитър Миладинов е събирането и издаването на сборник с автентични български народни песни от Македония под заглавието „Български народни песни“ (юни 1861 г., Загреб, заедно с брат си К. Миладинов).

Димитър и Димитра Миладинови имат 6 деца: Елисавета (женена за Кузман Шапкарев), Пантелей (Пантелеймон, Панде, Страшимир), Царевна (Василикия), Фросина, Анастасия (Милица) и Златица. Димитър Миладинов е дядо на професор Владислав Алексиев.

Завършил Софийския университет, специализирал в Тюбингенския университет и Американския университет в Прищина. Специалист по Балканска история и политика, председател на Младежкия консервативен клуб (2013-2015). Стипендиант на фондация „Конрад Аденауер”, член на клуба на наследниците на царския офицерски корпус „Един завет”. Един от създателите на „София помни“.

Share This