На днешната дата през 1683 година е повратната точка в предишната значима инвазия на мюсюлмански сили на територията на Стария континент (и последната с конвенционални военни средства). Обсадата на Виена е една от трите най-значими битки прекратили инвазията на Аллах в Европа, заедно с битката за Тур (732г.) и Константинопол (718г.)
След 2-месечна обсада от страна на 170,000-а Османска армия Виена е спасена от обединените християнски сили на Свещената Римска империя на германските народи и Полско-Литовската Жечпосполита, предвождани от легендарния дори за времето си военачалник и полски крал – Ян III Собиески.
Предисторията
Обсадата през 1683 е всъщност втората такава на Османците срещу Виена. Първата, през 1529 г., също завършва с отстъплението им, но вместо това да сигнализира западане или спиране на експанзията им – тя всъщност се увеличава и достига най-големите си размери именно в следващите 154 години. Причината Високата Порта да се ориентира отново към Виена век и половина по-късно е това, че от всички други посоки империята е достигнала стабилни и лесно поддържани граници – за нея няма сериозна заплаха нито от страна на Сахара срещу Северноафриканските й територии, нито от страна на Сафавидска Персия – разгромена през 1629 г., нито от страна на все още-далечната по-това време Русия. (Московско княжество). В Европа, обаче, империята е разтегнала застрашително много сухопътните си граници с редица динамични, средно-големи и силно модернизиращи се държави, конфедерации и съюзи. По този начин териториите й в отворената, труднозащитима Панонска равнина са по-уязвими, отколкото които и да било османски територии в този момент. Това прави експанзията до естествени, лесно-защитими географски граници не просто желана, а наложителна, за трайното задържане на европейските й владения.
Такива граници, обгръщащи и предпазващи „като стена“ Панонската равнина, са Алпите и Карпатите. А в малкия, 200-километров равнинен коридор помежду им се намира силно укрепената, де факто столица на Свещената Римска империя и Хабсбургската династия – Виена. Контролът над този силно укрепен, ключов от геостратегическа позиция град, би предпазил османските владения в Югоизточна Европа и действал като траен щит на империята от нарастващата сила на модернизиращите се континентални държави. Следователно, защитата на града най-вероятно не „спасява Европа от ислямизацията“, както е модерно в момента да се говори за нея, тъй като Портата реално няма нито възможностите, нито плановете за по-нататъшна дълбока експанзия на континента. Това, обаче, не прави защитата по-маловажна, особено за нас тук в България, тъй като тя е значима от друга гледна точка. Неуспявайки да „забие като пирон“ владенията си в тази най-далечна, отбранителна географска точка – империята изключително бързо (само за 16 години) губи почти всичките си владения в Панонската равнина и Трансилвания, и бива трайно поставена в неизгодна защитна позиция, в която тя ще продължи да губи от своите Европейски владения в следващите 2 века, никога отново не достигайки зенита на своята мощ и експанзия от 1683 г.
На 26 август 1682 г., под натиск от великия везир Кара Мустафа паша, султан Мехмед IV решава едностранно да пренебрегне примирието (по договор до 1684 г.) с императора на Свещената Римска империя Леополд I и започва подготовка за последния значим поход на Отоманската империя към сърцето на Европа.
(Карта на Централна Европа 1683 г.)
Ситуацията в Централна Европа е изключително сложна, поради вътрешни междуособици между християнските лидери, както вътре в Свещената Римска империя, така и извън – например желанието на Франция да отслаби империята, наличието на открит унгарски бунт и предпочитанието на Московското княжество да запази мира.
Хабсбургите изглеждат напълно сами.
Обсадата
На 30 март 1683 г. около 100 000 армия на султана започва поход на запад в посока Белград. Поради лошото време и поставени гарнизони и обходни сили и въпреки присъединяването на 80 000 татари на унгарския бунтовник Тхоколи пред портите на Виена пристигат едва 90 000 годни за сражение бойци.
Самата обсада започва на 14 юли с прокламация “Приемете исляма и живейте в мир под властта на султана”
Гордата столица на Хабсбургите прилича на неголям остров, потопен в безбрежен океан от хиляди шатри, които в разгърнат лагер я обграждат от всички страни. Като мравки в тях изглежда четвъртмилионната турска войска, роби, хурии и цялата сбирщина, която обикновено се влачи след тръгналата да покорява армия. За джихада, за свещената религиозна война, всяка провинция, владение на султана над султаните, дава в жертва на Аллах екзотичните си войни. Турски еничари, спахии от Анатолия и мамелюци, грузински планинци и кримски татари са разпънали тук своите кожени, платнени и копринени домове. Залязващото слънце с последните си лъчи кара многоцветните им куполи и върхове да искрят, обгръщайки с особена нежност издигащия се по средата палат. Цялото това сборище от майсторски избродирани палатки, заедно с импровизираните източни градини, менажерии и сараи, създава райското обкръжение на шатрата на великия везир – Кара Мустафа.
- Водачът на турците не е разположил добре лагера си – казва кралят, обръщайки се към военачалниците си. – Ще го победим!
Малко хора споделят тази увереност, но се доверяват на опита му, на военната слава, която обгражда действията му и на която се радват странно изглеждащите полкове бързи ездачи. Запалват огън на върха, за да дадат знак, че е дошла помощ. Сигналът въобще не впечатлява Кара Мустафа. В подножието има сто хиляди храбри, добре окопани воини и голяма артилерия. Уверен е също, че от страна на Каленберг няма да дойде никаква сериозна опасност, тъй като всяка голяма армия ще избере по-дългия път – през равнината. Именно затова победоносните войски не се страхуват от силните, но бавни, тежко-подвижни австрийски и германски подразделения, от генералите им, които не обичат военния риск, нито пък от страхливия им император, който е напуснал столицата си, оставяйки я на неизвестността. Единственият военачалник, който буди тревога, е Ян Собиески, кралят на Полша. Но той – мисли Кара Мустафа – все още е на стотици мили оттук, в Краков.
По същото време ситуацията в града се влошава – питейната вода намалява, боклукът се трупа и се разпространяват холера, тиф, скорбут и дизентерия. Въпреки това и благодарение на могъщите си стени, Виена издържа повече от два месеца. Междувременно обсадната армия набъбва до 140 000 войника, а окопите се приближават все по-близо до града. Броят на защитниците в началото на обсадата е 14 000, една трета от които доброволци.
(Обсадената Виена септември 1683 г.)
Към 10 септември бранителите са едва четири хиляди, а стените на града са разрушени на редица места, като отоманската армия се готви за финален и решителен щурм.
Полският историк граф Адам Замойски пише:
„До върха Каленберг стигат още преди здрач. От това удобно, високо място кралят и военачалниците му обгръщат с поглед цялата долина, растлала се пред тях и стигаща чак до хоризонта, разрязана от извитата лента на Дунав. В подножието лежи Виена. Само редките отблясъци на оръдията, които достигали тук-там по нащърбените стени, зовящи за помощ на фона на вечерното небе, са доказателство, че след петдесет дни обсада гарнизонът още се брани.
Спасителят на Европа
Когато съдбата на Виена изглежда решена и нахлуването на силите на исляма в централна Европа изглеждат решени и сигурни, на възвишенията на Каленберг около Виена се появява армията на Ян III Собиески от 60 000 мъже. Тя се състои от сили на Полша, Саксония, Бавария, Бохемия, Франкония и Валдек. Армията прекосява река Дунав при Тулн и извършва поход през Виенския Лес (Wienerwald), който и считан за непроходим от такава по размери сила. Турските съгледвачи допускат фатална грешка, като не наблюдават достатъчно внимателно гората и благодарение на това обсадните сили са изненадани от освободителната армия.
Точно преди разсъмване на следващия ден, 12 септември 1683 г., полският крал изслушва светата литургия в руините на стария манастир на Каленберг, след което дава ordere de bataille. Лявото крило на армията е поверено на принц Карл Лотарингски. Съставено е от три корпуса на императорска и саксонска пехота под заповедите на граф Капрара, принца на Баден и саксонския електор, подкрепени от силни подразделения полска конница, предвождани от Хероним Любомирски. Те трябва да се придвижат по Дунава, за да освободят Виена. Средата, предвождана от принц Велдек, се състои от франконски и баварски войски. В Редиците им като обикновен войник е и един млад електор – владетелят на Баварското кралство, на когото му предстои първа абитка. Дясното крило, което през по-голямата част от деня не се вижда, зaвършва обграждането, навлизайки във виенската гора. Съставено е от полска пехота и кавалерия под ръководството на Станислав Яблонски. Единствено полската артилерия успява да премине горските пътища и да докара оръдията под подстъпите на Виена, затова сега нейните двадесет и осем подразделения спешно се придвижват от единия край на бойното поле до другия. А когато свършват кълчищата, с които запушват оръдейните заряди, е заповядано да се заменят с деликатните перуки на няколко изискани френски благородници, за възмущение, между другото, на тези благородни господа.
Поляците са около една трета от 68-хилядната християнска армия. Останалата част са германци, италианци, французи, испанци, шведи и ирландци. Истинска кръстоносна армия, защитници на християнската вяра, дошли от всички краища на света, за да се противопоставят на мюсюлманското нашествие. В редиците й се бият най-малко деветима принцове, владетели на суверенни държави.
Когато се спускат отстрани на Каленберг, турските войски тръгват срещу тях. Еничарите заемат удобни отбранителни позиции по възвишенията, в лозята, клисурите и падините. За да измъкнат неприятеля от позициите му, християнските войски трябва да се промъкнат през труден, открит терен. Денят е горещ и задушен, затова, когато най-накрая прогонват турците от последното възвишение, всички са изтощени до крайност. Около три часа битките спират. Частите на Собиески се възползват от това, за да подсилят новите си позиции, а турците се оттеглят да прегрупират войската си.
Кралят е склонен да отложи решаващата битка за следващия ден, дори ако това даде възможност на турците да обърнат тежките оръдия, бомбардиращи до този момент Виена, и да ги насочат срещу войските. Наблюдавайки през бинокъла новите турски подразделениея, подготвящи се за битка, кралят съзира намиращата се зад тях голяма червена шатра. Конските опашки, забити на високите дървени колове, обозначават високия ранг на великия везир. Около четири часа Кара Мустафа развява хоругвите на Пророка, символ на османската победа. В същия момент от еничарските редици се разнасят силни бойни викове.
Военният инстинкт подсказва на краля да промени плановете си. Възможно най-бързо изпраща куриер с послание за Яблоновски, за дясното крило. А сам той пришпорва коня си и тръгва напред.
Когато на възвишението, на първата бойна линия се появява огромната фигура на Собиески, мрачните до този момент листа на виенската гора изведнъж се обагрят от цяла палитра цветове. Измежду клоните на дърветата се появяват първо няколко, после няколкостотин, накрая няколко хиляди разноцветни пряпорци, вдигнати високо. В атака влиза тежката полска конница. Хусарите. Хоругвите, една след друга се отделят от гората и тръгват напред. Тази огромна военна машина, съставена от поляци от най-благородните родове, водена в бой от сенатори и восокопоставени велможи от Жечпосполита, искри с безмерните богатсва на земите, владени от тези ездачи. Шлемовете на всички рицари са украсени с дълги пера, а ризниците им блестят от злато и скъпоценни камъни. Скъпи леопардови кожи покриват оръжията им, а високите лъкове над главите им изглеждат като големи, орлови криле. Войните са на породисти коне, облечени в копринени, кадифени, родирани със злато покривала – въоръжени са със саби и пистолети с инкрустирани скъпоценни камъни на дръжките, както и с петметрови копия с ярки пряпорци на остриетата. Когато преминават от тръс в тежък тръс и свалят копията, пропорците, орловите им криле над раменете ужасяващо засвистяват, а от грохота на петнадесетте хиляди подкови земята започва да се тресе.
Готов за бой, Селим Гирей, ханът на кримските татари, очаква удобен момент, за да хвърли пълната със сили орда срещу атакуващите християни. Но когато разпознава полския крал и окрилените му хусари, които веднъж вече са разгромили войската му – с големия лък дава знак ездачите да се върнат обратно. Сега всичко зависи от еничарите – достатъчно силно ли ще се противопоставят на хусарите, които с тежък тръс сякаш все още щадят конете, пресичат напряко бойното поле и се насочват към шатрата на везира. От двете страни на полето невярващите неподвижни войници гледат като омагьосани тази бавна конна атака. Изведнъж хусарите се втурват напред в луд галоп. Голямата тежка маса хора напада турските части. Преминават през първата редица, пробиват втората и тежката вълна се сгромолясва върху ярката червена шатра, пред която стои великият везир, наблюдавайки битката. Вижда падащия от коня паша на Алепо, забелязва изчезналата в битката конска опашка, знамето на Кара Мехмед от Месопотамия. Веднага след това падат пашите на Силистра и Буда. Еничарите им за миг се поколебават, после изведнъж обръщат, втурват се в панически бяг и повличат след себе си останалата турска армия. Спасявайки собствената си кожа, великият везир едва успява да скочи върху коня, преди окрилените ездачи да връхлетят като буря върху шатрата му. Хоругвата на предводителя остава наведена.
Цялата християнска армия сега се втурва напред. Кралят влиза в турския лагер и го завладява. Един от поданиците на везира му подава богато украсеното със скъпоценности стреме, което се откъсва, когато Кара Мустафа в панически страх се мята на седлото. Кралят, както винаги галантен, го предава на един млад благородник и му нарежда да язди като вятъра до Краков, за да постави този красноречив дар в краката на кралицата. Втори ездач с хоругвата на Пророка като жертвоприношение е изпратен в Рим, при папата. Последният кръстоносен поход завършва с триумфален успех над джихада.
Отзвук
Обсадата е приключила. Собиески влиза победоносно във Виена и пише до Папа Инокентии XI: “Дойдох, видях, Бог победи”
(Собиески пред Виена)
Османските историци от друга страна обявяват сражението за загуба – “най-големият разгром, откакто съществува държавата”.
Макар за съвременниците на събитията да е невъзможно да го осъзнаят, това е повратната точка в историята на Османската империя – никога вече тя няма да застраши Европа и оттук започва бавният ѝ залез.
По съвсем друг начин стоят нещата с исляма – днес, 334 години (към 2017 г. – б.ред.) по-късно, нека видим как полезните идиоти плюят на всички тези дали живота си, за да могат те да живеят като свободни хора:
(Графити върху паметника на Ян Собиески във Виена 09.2017 г.)
Днес Европа няма шанс. Защото вратите на Виена са широко отворени.
Ко-автори: Николай Облаков & Кристиян Шкварек
