16 януари

На днешната дата през 1371 година умира българският цар Иван Александър – управлявал от 1331 до 1371 година. Царуването му продължава цели 40 години, по който показател се нарежда на второ място след цар Петър I.

С идването си на престола Иван Александър установява мирни отношения с новия сръбски крал (цар от 1346 г.) Стефан Душан (1331 – 1355), българин по майчина линия (син на кралица Теодора Смилец), който се жени през 1332 г. за една от сестрите на цар Иван Александър – известната царица Елена Българска.

Първият период (1331 – 1364) от царуването на Иван Александър е успешен: воюва с Византия, подпомогнат от монголски наемници, и заличава последиците от пагубната битка със сърбите при Велбъжд (28 юли 1330 г.), възвръща земите между река Тунджа и Черно море (след битката при Русокастро, 18 юли 1331 г.), използва византийските междуособни борби (1341 – 1347), за да получи (1344 г.) Пловдив и осем крепости в Родопите.

При избухването на поредната гражданска война във Византия, Иван Александър се намесва на няколко пъти с цел извличане на облаги за собствената си държава. През 1341 г. напада Византия, а войската му станува по поречието на река Марица. Войниците му се впускат в плячкосване, но тази тактика се оказва пагубна за българите. Част от търновските войници са разбити и пленени от хората на Кантакузин, а други от турските отряди на Умур бег. Иван Александър се оттегля в Търново и с посредничество през 1342 г. сключва договор с Кантакузин.

След като се освобождава от напиращия от север български цар, Йоан Кантакузин потегля с войските си към мощната крепост Солун – вторият град в империята след Константинопол. Опитът за превземане се оказва неуспешен и димотишкият император търси помощта на Стефан Душан в Сърбия. Но докато той е в Сърбия, Алексий Апокавк обсажда крепостта Димотика (1342 – 1343). Императрица Ирина моли Иван Александър за помощ при обсадата. Царят се отзовава на молбата и през 1342 г. достига вратите на крепостта. Той обаче не участва във военните действия, а изисква ромеите да предадат крепостта в негови ръце, и в същото време изисква от Стефан Душан да задържи Йоан Кантакузин. Изгубила надежда, Ирина вика на помощ Умур бег, който дебаркира с 380 кораба, превозващи 29 000 войника на Дарданелите. Научавайки за това, царят се оттегля в Търново.

Около това време в Родопите в съюз с българския цар действа войводата Момчил, водач на опълченски отряди от полунезависими планинци. По време на военен поход през 1343 г. те завоюват твърдината Перперикон (край Кърджали) и там е поставен български архонт, но скоро византийците си възвръщат крепостта. (В ново време там е открит златният печат на царя, който по-късно е откраднат от Пловдив и сега вероятно се намира в чуждестранна частна колекция.)

Българските опити за разширение в Тракия принуждават византийските императори да потърсят помощта на османските емири, техни доскорошни врагове, отнели им по-голямата част от Мала Азия. На 7 юли 1345 г. при крепостта Буруград (Перитор) турци и византийци разбиват войската на Момчил, който по това време е успял да отдели Родопите като свои независими владения, които след това са загубени за Второто Българско царство. Иван Александър опитва да води борба с феодалната разпокъсаност на царството и побеждава болярина Белаур, отцепил се в северозападна България през 30-те години на века. По-късно обаче сепаратизмът на болярите води до отделянето на Добруджанското деспотство към средата на 14 век под властта на Добротица, вероятен потомък на Тертеровци. Войводата на Влашко също отстоява повече самостоятелност спрямо Търновското царство и се обособява, като напълно независим владетел на север от Дунава, въпреки че повечето от стратегическите митнически пунктове остават под властта на Търново.

Във войни с нахлуващите от юг турци загиват престолонаследниците Иван (1349 г.) и Михаил (1355 г.). След смъртта на първите му синове Иван Александър присъжда областта Видин, като наследствено владение на третия си син Иван-Срацимир. Царят се развежда със съпругата си Теодора Бесараб, дъщеря на войводата на Влашко, и се жени за еврейката Сара, покръстена като Теодора ІІ. Нейният син Иван Шишман като „багрянороден“, т. е. роден, когато Иван Александър е цар, е определен за наследник на царството в Търново, пренебрегвайки правата на родения преди него трети син Иван-Срацимир. Така Иван Александър, в стремежа си да задоволи щенията на еврейката Сара (Теодора), сам осъществява териториалната раздробеност на България, създава условия за династични сблъсъци и за последвалия от това упадък на неговата държава. Този период е прекрасно описан от патриарха на българската литература Иван Вазов – драмата „Пропаст“ и стихотворението „Жидов гроб“. Докато авторитетът на царската власт запада, през страната преминава епидемия от чума (ок. 1348 г. и по-късно), а сред населението се появяват разпуснатост и ереси. Много области в Тракия страдат от набезите на османските турци.

Както и Йоан Кантакузин, царят има предпочитания към исихастите – Теодосий Търновски и неговия сподвижник Ромил Видински. Св. Теодосий Търновски, който може би е свързан с царското семейство по коляното на видинските ѝ роднини, става пръв помощник на основателя на исихазма св. Григорий Синаит. Той два пъти се среща с Иван Александър от негово име. В „царстващия град на българите Търново, втори след Константинопол, словом и делом“ той води борба с ересите като главен изобличител на адамити, богомили, учението на Варлаам и Акиндин и на юдействащите. Два събора (1350 и 1360 г.) против тях са свикани от царя. С негова подкрепа Теодосий съгражда манастира „Света Троица“.

Търговските отношения с Венеция, Дубровник и Генуа, както и просветният живот по времето на Иван Александър, са в подем. Книжовната и художествената школа в Търново продължават старите български традиции. От личната библиотека на царя са запазени: Лаврентиевият сборник на Иван Александър от 1348 г., Кукленският псалтир, наречен „Песнивец“ от 1337 г., Лондонското четвероевангелие от 1355 – 56 г., Апостол с тълкувания, два преписа на Троянската притча и др. Иван Александър е възхваляван неколкократно от византийския патриарх Калист в Житието на св. Теодосий Търновски и в Песнивеца. Царят е голям меценат, покровител на книжнината и изкуствата, и прави много дарения на църкви и манастири, основава нови. Неговото управление бележи връхна точка в развитието на Търновската архитектурна и живописна школа.

Драгалевският манастир „Св. Богородица Витошка“ в предградията на София и Кремиковският манастир „Св. Георги Победоносец“ са основани от царя, който е ктитор и на Зографския манастир на Атон, Синаитския манастир в Парория и Оряховския манастир. Преображенският манастир „Св. Преображение Господне“, недалече от Велико Търново, е основан с подкрепата на царя и на втората му жена – царица Теодора-Сара, и синът им Иван Шишман, за което остава известен и като Сарин или Шишманов манастир. След 1344 г., когато царят утвърждава властта на Българската държава в Родопите, Бачковският манастир става важно духовно и книжовно средище на българите. Иван Александър щедро дарява и уголемява този манастир, като след 1344 г. построява няколко нови сгради към него.

Иван Александър е изографисан в костницата на Бачковския манастир, в църквата край с. Иваново, Русенско, (в главната църква на манастира „Св. Богородица“ има негов ктиторски портрет; там той държи в ръце модела на църквата), в Манасиевата летопис и в прочутото Лондонско четвероевангелие (портрети на Иван Александър, Сара, Иван Асен). Известни са множество медни и сребърни монети с изображенията на цар Иван Александър (сребърните заедно с Михаил Асен).

Завършил Софийския университет, специализирал в Тюбингенския университет и Американския университет в Прищина. Специалист по Балканска история и политика, председател на Младежкия консервативен клуб (2013-2015). Стипендиант на фондация „Конрад Аденауер”, член на клуба на наследниците на царския офицерски корпус „Един завет”. Един от създателите на „София помни“.

Share This