“…Разисква се на дълго върху цельта на тая организация и по-сетне се спрѣхме върху автономията на Македония съ предимство на българския елементъ. Не можехме да възприемемъ гледището „прямо присъединение на Македония съ България“, защото виждахме, че туй ще срещне голѣми мѫчнотии поради противодействието на великитѣ сили и аспирациитѣ на съседнитѣ малки държави и на Турция. Минаваше ни презъ ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини съ България, а въ краенъ случай, ако това не се постигне, че ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканскитѣ народи.”
На днешния ден през 1869 г. в град Ресен, днешна Република Северна Македония, е роден българският революционер и основател на ВМОРО д-р Христо Татарчев. Образованието му преминава в родния Ресен, както и в Брацигово и Пловдив. През 1885 г. заедно със земляка си Андрей Ляпчев д-р Татарчев участва в подготовката на Съединението, извършено от Българския таен централен революционен комитет. Участва като доброволец в последвалата победоносна Война за защита на Съединението, когато Сърбия вероломно напада България в гръб.
2 години по-късно завършва гимназия и заминава да учи медицина в чужбина – първо в Цюрих, после в Берлин, където завършва през 1892 г. Веднага след дипломирането си заминава за Солун, където е назначен за лекар в Българската мъжка гимназия, която по-късно е закрита от гърците през 1913 г. През 1893 г. Христо Татарчев прави обиколка на Македония, за да се запознае по-подробно с положението на все още поробените българи. През август се запознава с Даме Груев, а през октомври заедно с него, Иван Хаджиниколов, Андон Димитров, Петър Попарсов и Христо Батанджиев основава Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). На тази първа непротоколирана среща шестимата интелектуалци определят освобождението на българските земи в Македония и борбата със сръбските и гръцките пропаганди за основни задачи на новооснованата организация.
В началото на 1894 г. на нова среща в Солун д-р Татарчев и съратниците му разполагат с екземпляр на “Записки по българските въстания” от Захари Стоянова и на базата на намиращия се в него устав на Българския революционен централен комитет (БРЦК) изработват проектоустав на ВМОРО. Няколко месеца по-късно – на 27 август, Христо Татарчев председателства Ресенския конгрес, на който организацията е консолидирана и е приет нейният устав. През 1896 г. д-р Татарчев председателства и Солунския конгрес, на който организацията се преименува временно на Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). На този конгрес се решава организацията да изпрати задгранично представителство в София, което да поддържа връзки с Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК), българското правителство и партиите. Първите изпратени задгранични представители са Гоце Делчев и Гьорче Петров.
През 1901 г. Османското правителство заточава Христо Татарчев в Бодрумската крепост, но го помилва година по-късно по повод рождения ден на султан Абдул Хамид II. Няколко дни по-късно е задържан в Гърция по скалъпено обвинение за убийство на гръцки лекар, но под натиска на България е освободен и заминава за София като задграничен представител на ВМОРО. През 1903 г. работи по подготовката на Илинденско-Преображенското въстание, а след разгрома му заедно с Христо Матов оглавява благотворително братство за подкрепа на пострадалите българи в Македония и Одринско. Заедно връчват на българската и световната общественост “Мемоар на Вътрешната организация”, в който са описани ходът на въстанието, участниците в него и жертвите от страна на мирното население. След неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание д-р Татарчев влиза в конфликт с Яне Сандански и не участва в дейността на ВМОРО до 1908 г, когато е избран за задграничен представител заедно с Тодор Лазаров, Христо Силянов и поета-революционер Пейо Яворов.
По време на Войните за национално обединение, когато съюзниците-разбойници (след Балканската война само разбойници) Сърбия и Гърция заграбват Македония и носят ново робство, геноцид, репресии и гонения на българското население по тези земи, Христо Татарчев е лекар в Българската армия. След излизането на България от Първата световна война и несправедливия Ньойски диктат д-р Татарчев продължава революционната си дейност и участва в създаването на Македонската федеративна организация. Поради неразбирателство с Тодор Александров напуска България и заминава със семейството си в Торино, където пише мемоарите си.
Във времето до Втората световна война става близък приятел с Иван Михайлов и пише статии за вестниците “Македония”, “Заря” и “Вардар”. Завръща се временно в родния си Ресен през 1941 г, когато Македония е освободена и под българска администрация. През 1944 г. отказва на германците да бъде президент на Независима македонска република. След войната, за да избегне комунистическите репресии и насилствената македонизация на българското население, отново се завръща в Торино, където и умира на 82-годишна възраст през 1952 г.
Д-р Христо Татарчев е погребан в паметник-мавзолей в Алеята на опълченците на Централните софийски гробища. Неговото име носят улици в Благоевград и Скопие.
