На 17 февруари 1371 година умира българският цар Иван Александър – управлявал от 1331 до 1371 година. Царуването му продължава цели 40 години.
Иван Александър: Власт, която нека безчислени сърца отмерят
Възкачването на цар Александър на престола станало по такъв начин и в такива времена, че надали са били много онези, които му предричали три десетилетия начело на българската държава. В момента, в който влиза в търновския дворец, той е изправен пред поне три сериозни заплахи не само за собственото си бъдеще, но и за бъдещето на страната. Първата била новата балканска сила Сърбия, която се е очаквало да реагира по някакъв начин на изхвърлянето на своята марионетка от Царевец. Втората заплаха бил добре познатият стар противник Византия – след смъртта на Михаил IV, император Андроник сметнал договора си с него за прекратен и нахлул в българските предели, отнемайки няколко важни тракийски крепости. Третият и най-опасен противник бил вътрешен – недоволният Александров вуйчо Белаур, който се укрепил във Видин и се готвел за политически реванш. За разрешаването на сложния ребус трябвало политически гений и за щастие Иван Александър бил именно такъв.
Всъщност още в момента, в който Иван Александър сядал на търновския трон, той най-вероятно вече се е бил справил с опасността, идваща от Сърбия. Макар на пръв поглед да изглежда, че с преврата от 1331 г. и възкачването на Иван Александър на търновския трон, на сръбската хегемония в България се слагало край, един по-задълбочен анализ показва друго. Превратът срещу Анна Неда и Стефан в Търново не бил единственият, който се случил на Балканите през пролетта на 1331 г. – по същото време, по което в Търново заговорниците подготвят своите действия, в косовската крепост Звечан, Кралският съд на Неманичите осъдил на смърт крал Стефан Дечански и поставил на сръбския трон сина му Стефан Душан. Според повечето изследователи съвпадението на двата преврата не е случайност и между Александър и Душан е имало предварителна договорка, т.е. посягайки към търновската корона, Александър вече е знаел, че в Сърбия ще се разпорежда друг крал, също нуждаещ се от международно признание и мир. В полза на това предположение говори освен паралелното провеждане на двата преврата, и едно събитие, което последвало непосредствено след тях – женитбата на крал Стефан Душан и сестрата на Иван Александър Елена.
В първите години на брака им, ролята на Елена била скромна – тя осигурила на брат си мир със Сърбия и му позволила да укрепи династията на българския престол. В по-дългосрочен план обаче появата ѝ, едновременно с тази на Иван Александър, на балканската политическа сцена е това, което превръща Шишмановци, от поредна балканска благородническа фамилия, изхвърлена за кратко от прибоя на историята начело на едно царство, в мощен клан, играещ за дълго време първостепенна роля в различни краища на Балканския полуостров, повлиял сериозно върху историческото развитие на не един или два от народите от европейския Югоизток.
След съюза с Душан, пред Иван Александър останали две сериозни предизвикателства – византийското настъпление в Тракия и съпротивата на Белаур. На първо време обаче, Белаур (нямащ подкрепа в болярството и изгубил сръбската си протекция) изглеждал сравнително безобиден и по тази причина Иван Александър не се поколебал да навлезе с голяма войска в Тракия и с бърз рейд да си върне загубените от Анна Неда градове – Дъбилин, Ктения, Русокастро, Айтос и Анхиало. В отговор император Андроник III също излязъл с войската си и се установил на лагер до Русокастро. Численото превъзходство било на страната на българите (те наброявали 8 000 войници, срещу само 3 000 византийци), но явно поучен от битката при Велбъжд, Александър не бил напълно уверен в победата. Затова започнал да протака и поискал мирни преговори, в които опирайки се на по-голямата си сила (основният му довод на всяко условие на императора било, че „искащият власт не трябва да си служи с празни думи, а с оръжие”) принудил отсрещната страна да направи много компромиси. Изглежда обаче, българският владетел умишлено бавел топката, защото очаквал подкрепление от още 3 000 татарски наемници (изпратени първоначално да неутрализират евентуална заплаха от страна на Видин). Те пристигнали тъкмо в деня на сключването на мирното споразумение и Иван Александър решил да ги използва срещу императора. Неговата задача била още по-сложна, защото татарите имали мирна спогодба с Константинопол и ако знаели, че ще воюват с императора едва ли биха се включили в битката. Иван Александър обаче успял да ги прилъже, че насреща им е станът на Белаур и ги насочил към вражеския лагер, без да подозират с кого ще се сражават. Така в момент, в който византийците смятали, че са си свършили работата и се изтегляли, българският цар изненадващо ги атакувал и им нанесъл тежко поражение, а императорът едва успял се спаси зад стените на Русокастро.
След тази постигната с измама победа (18 юли 1331 г.), Иван Александър вече владеел положението и можел да диктува условията си на императора. Сред тях най-важното било сключването на брак между неговия син Михаил и дъщерята на Андроник Мария (преименувана в чест на постигнатия мир на Ирина). В хода на преговорите важна роля изиграл чичото на Иван Александър Теодор Синадин, който бил сред най-приближените придворни на византийския владетел. Накрая двамата царе и свитите им отпразнували постигнатия дълбок мир с пищно тържество.
Завръщането на Иван Александър в Търново било триумфално. На върха на своята популярност, новият цар най-сетне обърнал поглед към Видин, където неговият вуйчо продължавал да отказва да признае властта му. Със самочувствие от постигнатите вече победи, търновският цар нахлул във „Видин и цялото Подунавие, даже и до Морава” и ги подчинил. Свидетелство за триумфалното начало на властването на Иван Александър е послеслова към известния Софийски Песнивец, създаден около 1337 г. по негова поръка, в който царят е представен като:
…най-православния между всички, старейшина и военачалник и крепък в битки, любезен и благоприветлив, руменодоброзрачен и красив на вид.
Неизвестният апологет продължава възхвалата като сравнява българския цар с Александър Македонски (336–323 пр. Хр.) и подробно описва военните му успехи:
По своята военна мощ той ми изглежда втори древен Александър. Така и този отначало много градове превзе с крепост и мъжество. Такъв се яви сред нас великият Иван Александър, който царува над всички българи, който се прояви в големи и усилни битки и мощно низложи гръцкия цар, и когато този се скиташе, го хвана в ръцете си и превзе укрепени градове; Несебър и цялото Поморие с Романия, така също Видин и цялото Подунавие, даже и до Морава… И като хвана с ръце всички свои врагове, подложи ги под нозете си и установи крепка тишина във вселената.
Овладяването на „Несебър и цялото Поморие с Романия”, вкарало в границите на царството много земи със значително гръцко население. Това дало основание на цар Александър да добави към официалната си титла „В Христа Бога благоверен цар и самодържец на всички българи” и титуларния етноним „и гърци”, възстановявайки пълния блясък на титлата от времето на цар Иван Асен II.
През следващите години Иван Александър неизменно ще следва една и съща политика – ще обдарява щедро своите роднини с титли и почести и ще преследва безмилостно всеки, който се опита да застраши властта на династията. Така през 1330-те години Иван Александър прокламира своя брат Иван за деспот, първородния си син Михаил за млад цар, а Срацимир и Иван Асен за царе. Появата на толкова царе променила из основи съществуващата дотогава династична практика, но новото положение очевидно било в синхрон с политиката на Иван Александър на непотизъм (от лат. nepotis – племенник) – да покрие цялата държавна територия с власт, упражнявана директно от неговата фамилия.
От друга страна, докато превръщал рода си в едноличен собственик на цялото царство, Александър показал, че неговите граници по никакъв начин не го ограничават да наказва противниците си. Първата жертва на тази политика станала омразната бивша царица Анна Неда, която след прогонването си от Търново, заедно със семейството си намерила убежище в Дубровник, където демонстративно продължавала да се представя за царица на българите. Предизвикан, Иван Александър изпратил делегация при своя зет сръбския крал и настоял той да предприеме действия срещу Дубровник, така че Анна Неда да бъде изгонена. Акцията завършила успешно и бившата търновска царица била принудена да замине за Константинопол, заедно със синовете си Шишман и Иван Стефан. По пътя им Стефан останал в Неапол (което ще е тема на следващата ни глава), а Шишман продължил на североизток, намирайки подслон при татарите.
Именно въпросният Шишман създал една от най-сериозните кризи в българо-византийските отношения. През 1341 г. след като прекарал цяло десетилетие сред татарите, принц Шишман се завърнал обратно в Константинопол и предявил оттам претенциите си за търновския (или по-скоро видинския) престол. В отговор Иван Александър направил от случилото се въпрос на чест за българската дипломация и започнал да се готви за война с Византия. Притесненото правителство в Константинопол провело извънредни заседания, на които обсъдило всички възможности – от изпълнение на искането на българския цар претендентът да бъде екзекутиран, до това той да се скрие в олтара на църквата „Св. София” и да се позове на т.нар. азилно право. Накрая великият доместик Йоан Кантакузин надделял и убедил останалите, че нямат право да откажат убежище на преследвания принц, като дори заплашил Александър, че византийската флота през Черно море и Дунав може да откара Шишман до родовите му владения във Видин, където той да се облегне на верни привърженици „поради старото приятелство и близостта на рода”. В крайна сметка до война не се стигнало, тъй като българите свалили искането си Шишман да им бъде предаден, а византийците оттеглили подкрепата си за неговите амбиции. Вискчо тръгнало постарому с едно важно изключение – след този случай великият доместик Кантакузин се превърнал в личен враг на българския цар, което щяло да има сериозни последствия през следващите години.
Във времето, в което Александър безпардонно налагал авторитета си в източната половина на Балканския полуостров, неговата сестра Елена, правела същото в западната. Интересите на двамата обаче се сблъскали през зимата на 1342 г., когато след неочакваната смърт на император Андроник III, на византийският престол трябвало да седне неговият син Йоан V Палеолог. Тъй като младият наследник бил едва десет годишен, за регентството се спречкали лобитата на императрицата майка Анна Савойска (дъщеря на Амедей V (1285–1323), граф на Савоя), зад която застанали велможите от императорския двор и великият доместик Йоан Кантакузин, подкрепян от влиятелните провинциални аристократ. Като опитен играч в политическите интриги, Иван Александър отначало заел изчаквателна позиция, преценявайки, че е въпрос на време някоя от фракциите да потърси неговата подкрепа. И наистина, много скоро сред привържениците на Анна Савойска се очертала групировка, която предпочитала да премине на страната на българския цар, наместо да се подчини на претендента Кантакузин. Поощрен от тях, през зимата на 1341 г. Иван Александър нахлул в Тракия, но след като се сблъскал с недоверието на местната аристокрация и на два пъти претърпял неуспех в сражения с турските наемници на Кантакузин, бил принуден да се завърне с празни ръце в Търново.
Именно в този момент, в който за пръв път политическият инстинкт изглежда му изневерил, Иван Александър получил информацията, че Йоан Кантакузин е потърсил убежище в Сърбия, че е поискал подкрепа от Стефан Душан, но че заради искането от страна на сърбите, при успех императорът да им преотстъпи всички земи западно от Кавала – до споразумение не се стигнало. По същото време съпругата на Кантакузин Ирина, която се намирала във важната тракийска крепост Димотика, потърсила помощта на българския цар, с обещанието, че ако вземе страната на мъжа й, последният щял да се отплати богато на българите, а ако пък с него се случело нещо непредвидено – лично тя щяла да предаде крепостта и града в ръцете на Александър. Като опитен картоиграч, търновският самодържец веднага обявил подкрепа за Кантакузин и довел войските си в околностите на Димотика. Същевременно обаче, написал тайно писмо на сестра си и зет си в Сърбия, в което настоятелно ги призовавал да забавят по всякакъв начин Кантакузин, а най-добре да го убият.
В този случай обаче, Александър за пръв път се убедил, че на Балканите има и друг актьор, равен на него в политическите акробатики. Докато Стефан Душан се чудел какво да прави – да угоди на госта си, губейки уважението на сръбските властели или да угоди на шурея си, ликвидирайки най-важния си коз, инициативата успяла да вземе кралицата. В този момент дъщерята на деспот Срацимир, на която явно ѝ било омръзнало да играе второстепенна роля във второстепенно кралство, повелила да се свика сръбския Събор на знатните (24 велможи), пред който произнесла бляскава реч, в която предлагала изход от ситуацията – Сърбия да подкрепи Кантакузин, а той да ѝ обещае само онези земи, които в хода на кампанията попаднат в сръбски ръце. Ако приемем, че предложението на Елена имало за свой основен адресат алчните сръбски властели, които копнеели за нови земи и през чиято подкрепа тя можела да реализира амбициозните си политически планове, ефектът бил повече от положителен. Веднага след нея думата взел най-влиятелният сръбски аристократ Иван Оливер и заявил на краля:
Твоята съпруга кралицата прояви толкова мъдрост и благоразумие, че и най-умният и най-големият доброжелател не би могъл да даде по-добър и по-полезен съвет.
Това било същинското начало на продължителната хегемония на кралица Елена в балканската политика, в която, както изглежда, вече не тя, а нейният съпруг щял да играе второстепенните роли. Подобно на брат си в България, сръбската кралица заложила политическото си израстване на подкрепата на аристокрацията и Двора и не сбъркала. Що се отнася до очакванията на Александър, то Елена явно успяла да го убеди Сърбия и България да подкрепят различните партии във Византия и без да се конкурират една друга – да откъснат големи територии от империята. В резултат сръбските войски, начело с Йоан Кантакузин, нахлули в Македония и започнали с лекота да покоряват градовете, които сами отваряли вратите си, без да знаят, че се предават не на претендента, а на сръбския крал. А Иван Александър договорил с Анна Савойска да му предаде девет града в Тракия:
Те бяха девет на брой, а именно Цепина, Кричим, Перущица, Света Юстина, Пловдив, Станимака, Аетос, Воден и Косник…. Константинополските управници, като научиха за искането на Александър, му предадоха с най-голяма готовност градовете, за да не би тези градове, ако се обявят, както изглеждаше вероятно, на страната на Кантакузин, да се превърнат за тях във врагове вместо съюзници и поданици. Разсъждавайки така, константинополските управници предпочетоха да имат по-скоро Александър за съюзник, отколкото да имат като враг император Йоан Кантакузин. Тъй прочее посочиха те явно своя стремеж и желание по никой начин да не бъде накърнена властта им към римляните…
Когато в крайна сметка Йоан Кантакузин успял (2 февруари 1347 г.) да влезе в Константинопол и да седне на трона на източните римски императори, не той, а България и Сърбия изглеждали големите печеливши от цялата авантюра.
През 1346 г., на връх Великден в Скопие Стефан Душан и Елена свикали Църковно-народен събор, който трябвало да реши един главен въпрос – обявяването на сръбския крал за цар. Малко е да се каже, че този акт подействал шокиращо за сръбското общество от средата на XIV век Цялата държавна идеология на Сърбия по времето на Неманичите е изградена върху един фундаментален принцип – лоялизъм спрямо византийския император и византийската църква. За силното българско влияние говори и фактът, че самата коронация на Душан и Елена на Събора е извършена лично от търновския патриарх Симеон (ок. 1341–1348), който пристигнал в Скопие, заедно с целия си синод. Там той и охридския архиепископ Николай I (пр. 1345 – ок. 1347) провъзгласили архиепископ Йоаникий II (1338–1354) за сръбски патриарх, а подир това тримата архиереи заедно извършили и царското помазание на Душан и Елена.
Чрез този акт окончателно бил оформен цялостния облик на Балканския полуостров, доминиран напълно от сродените Домове на Неманичи и Шишмановци. Някъде в тези дни на триумф българският цар (през перото на един преводач от своята канцелария) прокламирал:
Такива неща се случиха на стария Рим,
а нашият нов Цариград гои се и расте,
укрепва, подмладява се – докрай така да расне,
хей царю, ти, който си над всичките царуващ!
Той има толкова пресветъл светоносещ цар,
Велик владетел и победоносец величав,
От корена изхождащ на Ивана преизящен,
Цар на българи Асен, наричан Александър,
Прекротък, милостив и покровител на монаси,
На бедните кърмител, цар на българи, велик
и с власт, която нека безчислени слънца отмерят.
За политическия смисъл на това споменаване именно на Търново като нов Цариград (т.е. Константинопол) е писано много, затова ще се задоволим само да повторим предположението, че тъкмо тази политическа концепция, формулирана в средата на XIV век от Иван Александър в Търновo, през XV век ще застане в основата на доктрината за Москва като трети Рим, защитена от монаха Филотей от Псков с думите:
Два Рима паднаха, третият – Москва стои, а четвърти няма да има…Старият Рим е загинал от ересите, безбожните турци… завладяха втория Рим – Константинопол, обаче твоето велико руско царство, третият Рим, надмина всички с благочестие.
Прочее, особеният статут на Търново по времето на Иван Александър като нов Цариград ще да е бил по някакъв начин признаван и от самите византийци, което личи от едно писмо на константинополския патриарх Калист I (1350–1363) от 1355 г., в което нарича столицата на българските царе “царстващият град на българите, втори след Константинопол, словом и делом”.
Именно в този момент, когато властта на Шишмановците изглеждала безгранична, в Търново се случило нещо, което шокирало българското общество и въобще балканските християнски владетелски Дворове. Както изглежда, по време на някакъв съдебен процес, цар Иван Александър се запознал с една търновска еврейка, която с младостта и красотата си така впечатлила българския самодържец, че той изгубил ума си по нея:
Един ден случаят ги срещнал неочаквано, когато тя се явила при него да търси право по някакъв спор. Българинът толкова я харесал, че веднага пожелал да я вземе за жена, каквото и да му струва това. Наредил да я покръстят и я завел в палата си, прогонвайки първата си жена, която изпратил на далечно място, където да бъде държана под строга охрана.
За съжаление, историческите извори са твърде оскъдни и не ни дават никаква по-подробна информация за тази жена, но можем да предположим, че тя е принадлежала на общността на византийките евреи, т.нар романьоти. Тъй като срещата на царя и еврейката се случила в съда и тъй като знаем, че през средновековието лихварството е било запазен занаят предимно за евреите, можем да предположим, че тя е принадлежала на богата банкерска фамилия, кредитираща и царския Двор.
Каквото и да е било имущественото ѝ състояние, еврейката явно е имала и изключителен чар, защото вследствие на романа си с нея, цар Александър се решил на един почти невероятен ход – прогонил влахинята Теодора (принудена да се подстриже за монахиня под името Теофано) и се оженил за новата си любов. С този брак Иван Александър нарушил поне два фундаментални закона на епохата, свързвайки се с жена от третото съсловие, едновременно с това принадлежаща на презрения еврейски народ. Трудно е да се каже защо българският цар не превърнал възлюбената си просто в своя наложница, а направил нещо, което векове след това ще изумява изследователите. Можем само да предположим, че от позицията си на самодържец и глава на династия, контролираща почти целия Балкански полуостров, Иван Александър просто е повярвал, че му е позволено всичко.
Трудно е да си представим как влизането на еврейката (тя, разбира се, приема християнството и дори името на своята предшественичка – Теодора) в търновския дворец е било посрещнато от консервативното средновековно общество. Като че ли обаче с появата си в двореца:
…благочестивата царица на великия цар Иван Александър, която бе от еврейски род, приела след това светото кръщение и запазила цяла благочестивата си вяра, обновителка на много църкви, въздигнала различни манастири
истински ужасява Иван-александровите поданици. Ярко свидетелство за това вероятно е едно нейно (според някои автори) алегорично изображение от т.нар. Брашовски миней. В наивната рисунка на столичния град, новата царица е изобразена като вещаеща прокоби погибелна птица, разперила криле над него. Колкото и да изглеждали пресилени обаче, много скоро и най-страшните опасения на фанатиците се оказали слаби. През 1347 г., генуезки кораби, пренасящи стоки от Кафа (генуезка колония на Черно море) донесли в Константинопол, а оттам и в Сицилия, смъртоносна комбинация от три вида чума.
Чумната епидемия се отразила катастрофално на всички европейски страни. За броени месеци измрели милиони хора и цели, гъсто населени преди това области, били напълно обезлюдени. Поради страха от зараза, а и поради факта, че свещениците също измирали, за дълго време нормална част от пейзажа на средновековния град стават купчините непогребани трупове, които нямало кой да отнесе. Масовата смърт нанесла и огромни щети на икономиката, тъй като нямало кой да обработва земята, а и търговците престанали да пътуват. Така чумата докарала и друго бедствие и хиляди европейци измрели от глад.
В цяла Европа ужасът от чумата (изобразявана от художниците като скелет, препускащ на кон) предизвикала няколко типа реакции. Първата довела до възраждане на отшелничеството и на религиозния мистицизъм. Втората – тъкмо обратната – осъзнавайки, че животът може да бъде много кратък, много европейци предпочели да го изживеят не в молитви, а в забавления и удоволствия, сексуалните табута паднали и се появила една непозната преди това култура на хедонизма. Третата типична реакция била появата на агресия, насочена срещу най-слабите членове на обществото – жените (прословутото гонене на вещици) и преди всичко евреите.
Не много по-различно протекли нещата и на Балканите. Със сигурност от всички възможни сетнини на чумата, най-голямо влияние върху политическия и обществения живот на полуострова през XIV век оказало всеобхватното налагане на възникналото малко по-рано учение на исихазма. Първите му принципи били изведени от византийския богослов Григорий Синаит (основал манастира “Св. Богородица“ в планината Странджа или Парория), а впоследствие доразвити от солунския архиепископ Григорий Палама. Исихазмът представлявал радикално монашеско аскетично и мистично учение, целящо да възстанови непосредствената връзка между човека и Бог, чрез строго спазване на система от религиозни правила, разделени в две групи – πράξις (деяние) и θεωρία (съзерцание). Праксисът изисквал отшелнически живот и налага въздържание от физически удоволствия, смирение, бодърстване, послушание, търпение, пост, молитва. По време на теорията вярващият се отдавал на пълно безмълвие и съзерцание (гр. ἡσυχία) – най-висшето състояние на душата. При исихията човек се отделял от всичко земно и можел да постигне желаното единение с Бог, при което според исихастите, можел да съзре Божествената светлина, която учениците на Христос са видели на планината Тавор.
Първите по-сериозни контакти на Иван Александър с исихазма били установени в началото на 1340-те години, когато в Търново от Парория пристигнал монахът Теодосий (наречен по-късно Теодосий Търновски), носещ молба от Григорий Синаит царят да защити манастирското братство от разбойниците, върлуващи в района. Царят изпълнил молбата с готовност като освен закрилата си, дарил на парорийските монаси и голяма парична сума, с която да бъде построена кула (тип donjon), която да им служи за убежище, а също и много овце, волове, цяло село и едно богато на риба езеро. Няколко години по-късно, Иван Алексанър отново бил посетен от същия монах и отново дал на манастира ценни привилегии. Освен Теодосий Търновски, в този странджански манастир се установили и други видни български духовници като например Ромил Видински, а също и византийски исихасти като бъдещия константинополски патриарх Калист, Григорий и Давид Дисипат. Така се оформило манастирско братство, което към 1346 г., когато починал основателят на манастира, наброявало около 50 души.
През 1351 г., на църковен събор в Константинопол, след продължителен диспут на Григорий Палама с калабрийския монах Варлаам, исихазмът бил признат официално за съответстващ на вярата. От този момент нататък той се разпространил из целите Балкани, като най-важното му средище станала монашеската република Света гора. След като в началото на 1350-те години османските турци разрушили манастира в Парория, неговото братство се пръснало в различни манастири, създавайки нови и нови исихастки средища. Така се оформила голямата монашеска обител на построения от Шишмановците Епикернев манастир „Св. Богородица” край Сливен, дала приют на йеромонах Методий, ученик на старец Йоан, който преписал поученията на св. Ефрем Сирин. До Търново традицията на Синаитовия манастир била продължена в Килифаревската обител, която изиграла огромна роля в църковния и книжовния живот на България и на славянските страни, увличайки монаси от много страни. Друг от тези значителни исихастски духовни центрове бил разположен в пещерите покрай река Русенски Лом. Там възникнали много скални манастири, разположили се от село Басарбово нагоре по течението на реката. Особено големи манастири се намирали близо до селата Иваново и Писанец, като в църквата на най-големия от тях и до днес е съхранен ктиторски портрет на цар Иван Александър, а по всичко изглежда и самото име на село Иваново, възникнало поради ктиторството на търновския цар.
Сред причините за особеното религиозно усърдие на цар Александър вероятно е било и едно нещастие, което сполетяло царския дом някъде в края на 1340-те и началото на 1350-те години, когато предвождана от сина на емира Орхан – Сюлейман, огромна турска армия от 20 000 конника се прехвърлила на Балканите и навлязла дълбоко във владенията на Иван-александровия син Иван Асен (женен за неизвестна по име влашка принцеса, прокламиран някъде преди 1337 г. за цар, вероятно получил като апанаж земите около Средец). Според летописите:
…преминаха турците и се отправиха против Средец. Българските войски се събраха под началството на Александровия син Асен и стана голям бой. Тогава убиха Асен и погина голямо множество от българите.
Това събитие потресло дълбоко Двора и неслучайно три от миниатюрите в завършения по това време български препис на Манасиевата хроника са посветени на трагичната смърт на Иван Асен.
Наред с исихазма, в православния свят през XIV век се разпространило още едно, доста по-различно учение, наречено варалаамитство. То било създадено от калабрийския монах Варлаам и българина Григорий Акиндин и имало много общо с начеващия по същото време италиански Ренесанс – същността му отново била осъществяването на връзка с Бог и разкриването на Божествената същност, но за разлика от при исихазма – по пътя на Разума. В случая Божественото познание се основавало на отличното познаване на античната философия и най-вече на логическите аргументи на Аристотел, Платон и Питагор, разграничавайки се по този начин от мистицизма на исихастите. На събора през 1351 г. обаче Варлаам загубил дебата с Григорий Палама и варлаамитството било заклеймено като ерес. Освен вараамитството, през тези години в България се появили и други еретични учения като дошлото от западна Европа адамитство, наложило на своите последователи да ходят голи (по подобие на първия човек Адам – оттам и названието адамити) и да не спазват никакви морални норми и задръжки.
Притеснен от умножаването на ересите, през 1350 и 1359 г. Иван Александър организирал в Търново два църковни събора, на които произнесъл сурови присъди срещу еретиците (бичуване, дамгосване, прогонване извън пределите на царството и в краен случай – смъртно наказание). Любопитно е, че царят бил собено старателен в разправата с търновското еврейство, което явно вследствие на втория александров се надявало на снизхождение:
Причината за всичката тази противозаконна и нечестива дързост на юдеите бе в това, че те се надяваха на царстващата царица, понеже тя беше от тяхната народност. Ала те сгрешиха в своето начинание, защото, бидейки благочестива и православна, тя не приемаше по никой начин да се подметне каквато и да било хула срещу православната вяра.
Именно, за да демонстрира, че въпреки брака си, нито той, нито някой от семейството му има вече нещо общо с евреите, Иван Александър се вписал в средновековната традиция на гонения срещу тях и лично председателствал съборите. Нещо повече, през 1359 г. заедно с баща си, Събора ръководели и двамата принцове полуевреи Шишман и Иван Асен, които трябвало да чуят, че всички евреи:
…както са били оставени от Бога да робуват на всичките народи, нека така да си бъдат и да пребивават като роби, а не като господари, понеже тях Бог е поразил, направил ги е свой врагове и ги е предал на вечен позор.
И все пак, защо оженилият се наскоро за еврейка Иван Александър положил чак такива старания в тяхното преследване? Отговорът вероятно се крие в едно събитие, което силно разместило пластовете на властта и променило хода на историята. Според Българската анонимна хроника не много време след смъртта на принц Иван Асен, отново в сражение с турците загинал и престолонаследникът Михаил:
Българските войски отново се събраха под началството на Михаил, сина на Александър, но и него убиха турците като плениха множество народ и го отведоха през Галиполи”.
Дали обаче това Михаил действително загинал в бой с турците или имало и нещо друго? Една алтернативна и далеч не толкова героична версия за случилото се, ни е представена от Мавро Орбини, според когото след сватбата на Иван Александър и красивата еврейка:
…им се родили двама синове – Шишман и Асен, или по-точно Ясен. За да им подсигури властта над царството, майка им много хитро и ловко уредила да отровят един от доведените ѝ синове. Александър разбрал за случилото се, ала не можел да бъде сигурен дали жена му е станала причина за смъртта на сина му. Затова, за да запази Срацимир, брат на отровения, го изпратил заедно с майка му във Видин и му предоставил властта над този град.
Ако тази история е вярната (а с оглед на последвалите събития, имаме всичките основания да я смятаме за такава), то с отстраняването на Александровите синове от първия брак, пътят към короната на сина на еврейката Шишман (освен него тя имала още един син Иван Асен и две или три дъщери – вероятно Кера Тамара, Кераца Мария и Десислава) бил открит. В такъв случай можем да предположим, че съборът от 1359 г. е бил демонстрацията, от която Иван Александър имал нужда за да направи след това радикалния ход с обявяването на Иван Шишман за млад цар.
Твърде сложната йерархия на титлите в късносредновековните балкански държави често води до объркване. Съвременната византология обаче вече е достигнала до сравнително точна представа за държавно-правните схващания и може да се смята за безспорно, че в България титлата млад цар е била титлата на престолонаследника и е отговаряла на титлите βασιλεύς във Византия и краљ в Сърбия (след провъзгласяването на царството през 1346 г.). По този начин младият цар е стоял непосредствено под монарха (цар и самодържец; βασιλεὺς καὶ αὐτοκράτωρ) и над останалите царе (съцаре), т.е. принцовете по кръв.
Как обаче политическата доктрина е позволила на Иван Александър да направи престолонаследник едва четвъртия си син и то от един морганатичен брак?
Отговорът отдавна е известен на историците и се крие в в една приписка към известния Германов сборник от 1359 г., в която четем:
Писа се този сборник от ръката на някого си в царството на благоверния и превисокия, самодържавния и христолюбивия, прекрасния цар Иван Александър, багренородния Иван Шишман, при патриарха всеосвещения Теодосий на богопасния Царевград Търнов.
Този текст е от огромно значение, защото той е единственият, в който Иван Шишман се споменава с титлата багренороден и показва механизма, по който той изпреварва по-големия си брат в престолонаследяването. Багренороден е пряк превод на гръцкото πορφυρογέννητος, означаващо буквално роден в пурпур. Във Византия този термин възниква, заради традицията децата на императора да се раждат в специалнния Пурпурен дворец (Πορφύρα), част от комплекса на Свещения императорски дворец в Константинопол. По време Македонската династия се налага практиката наследник на престола да е не първородният син на владетеля (т.нар. majorat), а първият роден след неговото възцаряване – т.е. първият роден в пурпур. През XIII век тази практика се прехвърля и в България като имаме сведения за двама принцове, декорирани с тази титла – бъдещите царе Михаил II и Михаил III. В българския случай обаче се предполага, че не е имало специален дворец или зала, а терминът багренороден се е свързвал с багреница (или чръвленица) – владетелското наметало, символизиращо властта. Въвеждането на тази практика е свързано с практическата липса във Византия на сериозни династични традиции. Много често на императорския трон сядат случайни хора, имащи вече морганатични бракове и деца. След коронацията си те обикновено се женят повторно и в желанието си тъкмо наследниците от тези нови династични съюзи да наследят престола въвеждат правилото на багренородството. Парадоксът в българския случай е, че първият брак на Иван Александър бил династичен, а вторият – морганатичен. Това обаче явно не му попречило да угоди на младата си съпруга и да направи принц Шишман наследник на търновския трон.
Доколко това решение е било грешка, е въпрос, по който може да се разсъждава, но със сигурност не може да се даде категоричен отговор. Натоварването на Иван Александър с вината, че тъкмо той на стари години, разгулен и подвластен на красивата си съпруга, предопределил краха на България и на своята династия, с решението да разбърка линията на престолонаследяването, звучи примамливо. Историята на османското навлизане на Балканите обаче е история на едно голямо подценяване. От привилегированата гледна точка на съвременния наблюдател изглежда абсолютно късогледо поведението на християнските държави в хода на турското напредване, които не само не успели да се обединят, за да го спрат, но и постоянно използвали турски наемници във войните помежду си, превръщайки с течение на времето полуострова в техен постоянен дом. Дали обаче същите изводи е можело да бъдат направени през самия XIV век, когато балканските венценосци вземали своите фатални политически решения? По-скоро не. На практика те разполагали единствено със знанията от многогодишния исторически опит, който показвал, че колкото и могъщи да били азиатските варвари не след дълго отслабвали, а армиите им се разпадали и било само въпрос на време, затворен зад сигурните стени на своята крепост да надживееш нашествието (най-пресен бил примерът с татарите). Нямало никакво основание и този път да не се случи същото. Прочее, в средата на XIV век между християнските владетели на Балканите имало и негласно споразумение, че турски военни части не трябва при никакви обстоятелства да бъдат използвани във войните между християните, но както ще видим по-долу, това правило постоянно било нарушавано. Основният виновник за меко казано непоследователната балканска политика към новите варвари бил византийският император Йоан Кантакузин, който въпреки че напълно осъзнавал риска, постоянно се изкушавал да ги привлича като съюзници в своята гражданската война.
Всъщност основният риск бил турците да изградят свой флот и да установят контрол върху проливите. По тази причина едно от първите неща, които Кантакузин направил след като седнал на константинополския престол било да изпрати пратеници в България и Сърбия (1351 г.), които да предложат на двете съюзени държави обща стратегия за справяне с турския проблем. Резултатът обаче бил далеч от удовлетворителен:
И като видя Кантакузин, че не може да прехранва корабниците, защото нямаше достатъчно хляб и свинско месо, а и защото хазната се изпразваше с всеки изминал ден и не стигаха дукати и сребро, той измисли следното. Изпрати в Търново при българския цар Александър пратеничество да му помогне той за прехраната на корабниците, за да пазят брода. Българите като чуха това, надсмяха се и укориха гърците. Не само ги оскърбиха, но ги псуваха на майка и жена и ги отпратиха с празни ръце. Когато узна това, Кантакузин се наскърби много. И изпрати пратеници при сръбските господари… за да помогнат на корабниците. И тези като чуха това, не само се надсмяха и укориха гърците, но ги и напсуваха на майка и жена и ги отпратиха без нищо. Когато Кантакузин изпрати пратеници при българските царе и сръбските господари и им рече: “Не пожелахте да ни помогнете, обаче после ще се каете”, то те не обърнаха внимание на това, но казаха: “Когато турците тръгнат срещу нас, ние ще се браним от тях.
Макар поведението на Душан и Александър да не било особено изискано, по-сериозен упрек към тях би бил прибързан, тъй като до този момент именно Кантакузин бил този, който в името на личните си амбиции влизал в безпринципни договорки с турците. Освен това наливането на средства в нереформирания византийски флот надали е изглеждало особено оправдано, а и как точно ще бъдат похарчени парите също не е било напълно ясно. Прочее посрещането на византийските пратеници в Търново надали е било толкова негостоприемно, защото, според свидетелството на самия Кантакузин, в един момент българският цар е давал вид, че ще поеме финансирането на проекта:
В дворците му в Търново имало някакъв народен празник. Събрал се много народ и когато той преминал между тях, а пратениците на императора го следвали, всички викали на своя език, че трябвало да направят всичко според предложението на император Кантакузин и на всяка цена да се предпочете мирът с него, за да не би, като бъдат въвлечени във война самите те да загинат, погубени от варварите. И те искали той да се съгласи с пратениците. Когато Александър попитал пратениците дали са разбрали казаното, а те отвърнали, че не са разбрали, той им заговорил на гръцки и считал искането на тълпата за твърде добър признак, че делото е полезно…
В крайна сметка обаче и след като се консултирал с Душан и Елена (които го упрекнали, че се е съгласил да плаща “доброволни данъци” на своя стар противник), Иван Александър отклонил предложението.
Основната причина България и Сърбия да отговорят отрицателно на молбите на византийския император била подозрението им, че веднъж овладял Проливите, Кантакузин щял да има по-големи възможности да изпраща срещу своите съседи турските си наемници. По тази причина в Скопие и Търново се решили на друг проект – да свалят Йоан Кантакузин от престола и да сложат на негово място законния владетел – вече пълнолетния Йоан V. Смятало се, че така ще бъде отстранен основният османски съюзник на Балканите, а на трона в Константинопол ще бъде инсталиран император с по-категорични антитурски позиции.
Иван Александър, Душан и Елена пристъпили към осъществяването на своя проект през лятото на 1352 г., когато обединените им войски се събрали с подкрепящите младия Палеолог византийски аристократи около тракийската крепост Димотика. В невъзможността си да се защити по друг начин, Кантакузин за пореден път извикал турците. В последвалото тежко сражение, османците се наложили над коалицията, но истински лошото било друго – след победата си, османският пълководец престолонаследника Сюлейман отказал да напусне Балканите и се установил в малката византийска крепост Цимпе на Галиполския полуостров. Две години по-късно, едно силно земетресение сринало крепостните стени на Галиполи и турците необезпокоявани влезли в града, слагайки ръка върху най-лесното за преминаване от Азия в Европа място на Дарданелите. След този провал Йоан Кантакузин най-накрая бил принуден да абдикира и да се подстриже за монах под името Йоасаф.
Самостоятелното възшествие на Йоан V на престола най-после отворило пред Иван Александър възможността да реализира отдавна замисления съюз с Византия. Затова през 1355 г. двамата царе решили да сключат мирен договор, скрепен с брак между сина на Йоан – Андроник и дъщерята на Александър – Кераца Мария (най-вероятно първото дете от брака му с еврейката). Тъй като младоженците били все още невръстни, се наложило Вселенската патриаршия да излезе със специално разрешение, в което разрешавала брака. Принцесата заминала за Константинопол в края на 1356 г., последвана малко по-късно от своята снаха, вдовицата на Михаил Асен, Мария-Ирина.
За един кратък момент, Балканите изглеждали обединени и достатъчно силни за да посрещнат османската заплаха. За съжаление обаче, още в края на 1355 г. в Сърбия умрял цар Душан, след което държавата му с бързи темпове започнала да се разпада. По същото време разделението между Търново и Видин също започнало да става все по-осезаемо, превръщайки Видинското княжество в самостоятелно царство. Тези опасни процеси на разложение, автоматично засилили апетитите на останалите политически играчи, които наблюдавайки унищожаването на Сърбия, решили да опитат късмета си и срещу България. Първи разбира се били турците, които към края на 1350-те години, овладели важните тракийски градове Пловдив и Боруй (дн. Стара Загора), а войските им все по-често започнали да преминават Стара планина и да тормозят населението, непосредствено около столицата Търново. В отговор Иван Александър спешно се заел с подновяването на овехтелите крепостни съоръжения на столицата, с което гарантирал нейната безопасност, за сметка обаче на държавната хазна, която както ще видим по-долу, за пръв път от началото на неговото управление била изпразнена.
След турците, не закъснели да опитат, доколко Александровото царство все още е опасен противник, и византийците. През 1364 г. царският сват император Йоан V Палеолог изненадващо нарушил мирния договор и нахлул в България, превземайки Анхиало и обсаждайки Несебър. Тази акция не му донесла никакъв успех, освен че принудила Иван Александър да наеме турски войски, които да се разправят с императора. От този момент нататък обаче, българо-византийските отношения отново се развалили и от някои последващи събития можем да предположим, че още тогава в търновския двор се зародила идеята Йоан V да бъде свален от византийския престол и на негово място да се постави зетят на Александър – Андроник, върху когото неговата съпруга имала голямо влияние.
Въпреки че Александър успял да се справи с предизвикателството, фактът, че за целта използвал турски войски настроило срещу него владетелите на европейския Югоизток. С този ход (подобно някога на Йоан Кантакузин) българският цар се показал като безпринципен владетел, готов да дава клетви в името на християнското единство, но веднъж опряло до личните или семейните му интереси – да влиза в безпринципни договорки с варварите. По всичко изглежда, че с обръщането си към турците Иван Александър изпаднал в тежка политическа изолация, за която е особено показателно едно писмо на константинополския патриарх Филотей Кокин (1353–1376, с прекъсване), в което той настойчиво напомнял на българския владетел, как трябва да се пазят клетвите и светостта на договорите.
По същото време, по което воювал с българите в Тракия, император Йоан V подготвял организирането на голяма християнска коалиция срещу турците, в която по план трябвало да влязат Византия, Унгария, Светият престол, серският деспот Иван Углеша и савойският граф Амедей VI (1343–1383). Най-важната роля в тази коалиция играел новият унгарски крал Людовик I (1342–1382), наречен Велики – владетелят на единствената държава в Югоизточна Европа с достатъчен военен и демографски потенциал да се противопостави на османското нашествие. Въпреки че отначало този съюз нямал каквато и да е антибългарска насоченост, съюзът на Иван Александър с турците дал основание на крал Людовик (принадлежащ на по принцип враждебната на Шишмановците Анжуйска династия) да се обърне срещу България, притискайки васалните ѝ дунавски владения – Влашкото княжество и Видинското царство да се признаят за васали на унгарската корона. Както изглежда, влашкият княз Владислав I (1364–1377) се уплашил и признал сюзеренитета на унгареца, но Иван Срацимир предпочел да остане лоялен на своя баща и отказал. В резултат на това крал Людовик му обявил война.
Походът на унгарския крал започнал на 1 май 1365 г., на 30 май войските му били пред Видин, а на 1 юни влезли в града. След бързата си победа Людовик Анжуйски пленил цар Иван Срацимир и неговото семейство (съпругата му Анна – дъщеря на влашкия княз Владислав, сина му Константин и двете им дъщери) и ги затворил в хърватския замък Хумник (дн. Босилево). Територията на царството била превърната в обикновена унгарска провинция, а основната задача, поставена на новия господар на Видин, бана (т.е. вицекраля) Бенедикт Химфи, била да подпомогне изпратената нарочна францисканска мисия в обръщането на православните българи към католицизма. Колкото и успешни да изглеждали действията на унгарците обаче, дотогава докато не се справели със стария и опитен търновски владетел, те щели да останат ефимерни.
И наистина, отговорът на Иван Александър бил колкото смел, толкова и необичаен. За пореден път българският владетел доказал, че е цар на политическите комбинации, че може да мисли достатъчно мащабно и когато е необходимо – да играе va banque. Когато през следващата 1366 г. император Йоан V се връщал по река Дунав от посещение при унгарския крал, корабът му бил блокиран от български военни части (може би в района на Никопол). Превърнал се във фактически пленник на Александър, византийският император получил от своя някогашен покровител обещанието, че ще бъде пуснат само в случай, че заплати голям паричен откуп, с който да бъде финансирано освобождаването на Иван Срацимир и прогонването на унгарците във Видин.
Ситуацията обаче се усложнила още, тъй като по същото време в Константинопол се намирал савойският граф Амедей VI, който малко по-рано триумфално бил завладял от турците Галиполската крепост и я бил върнал на Византия. Научил, че българите задържат против волята му неговия братовчед (Анна Савойска, майката на император Йоан V била леля на граф Амедей), той насочил кръстоносната си флотилия срещу българското крайбрежие. За кратко време Зеленият граф (наричан е така, защото той и гвардията му се обличали в зелени униформи) успял да завладее градовете Скафида, Созопол, Анхиало и Несебър. След превземането на Несебър, граф Амедей установил седалището си там като назначил за управители на крепостта Берлион де Форазо и Гийом дьо Шалон. От Бургаския залив савойците напреднали във вътрешността на България, но претърпели поражение край крепостта Айтос, при което българите пленили дука на Милано Антонио Висконти. Продължавайки на север по крайбрежието на Черно Море, савойците превзели крепостта Емона и оставили малък контингент в нея. На 25 октомври обсадили и Варна. Въпреки че тук българите за пръв път се сблъскали с едно ново оръжие – т.нар. бомбарди, т.е. топове, защитниците на варненската крепост успели да организират успешна отбрана и да спрат по-нататъшното напредване на графа.
През пролетта на 1367 г. патовата ситуация най-накрая била разрешена след като Иван Александър спечелил играта на нерви и император Йоан приел да плати огромна сума в размер на 180 000 флорина за свободата си. Наред с това Иван Александър се задължил да предаде на Византия Варна и черноморските крепости, които така или иначе вече били завзети от Амедей Савойски (непревзетата Варна в крайна сметка така и не била предадена). Съгласно споразумението, Йоан Палеолог трябвало да предаде сумата по откупа на влашкия воевода Владислав, който в замяна да се включи в похода на Иван Александър срещу унгарците. Така, заедно със своите сродници от Влашко и Карвуна, Иван Александър най-накрая успял да организира православна коалиция срещу католическото посегателство в българския северозапад, която изгонила унгарците от Видин и договорила освобождаването на Иван Срацимир.
Жертването на почти цялото българско Черноморие за да се възстанови царството във Видин, често е подлагано на сериозни критики от съвременните изследователи. Истината обаче е малко по-различна и личи най-добре от една грамота на влашкия княз Йоан Раду I (1371-1384, с прекъсване), издадена през 1371 г., в която четем:
Заради това, царю Александре, който е твой въмеш (митничар – бел. авт.) в Рукер, да му заповядаш да взема вама (мито – бел. авт.), както е според закона. А иначе да не смее да прави. И който и да бъде митничар на моста на Дъбовица, той също така да взема.
Изводите са ясни – през 1371 г. митниците по унгарско-влашката граница в Карпатите са били под властта на търновския цар, т.е. през 1369 г. Иван Александър е успял не само да освободи своя син от плен, не само да възстанови сюзеренитета си над Видинското царство, но и да възстанови контрола си върху голямото и богато влашко княжество. Така вече истинската стойност на действията на българския цар в кризата от 1365–1369 г. става ясна.
Това обаче било съдено да е последният политически и дипломатически успех на цар Иван Александър. На 17 февруари 1371 г. големият владетел, царят на всички българи и гърци и бащата на династията на Шишмановците починал. В рамките на своето управление този често подценяван български монарх успял да изправи на крака една излязла от тежко военно поражение страна, да спечели две граждански войни, да създаде траен съюз с намиращата се във възход Сърбия, да преодолее последвалия я срив, хитроумно да обезпечи и организира военен отпор на агресията на мощната унгарска държава. Покрай политическите си успехи Иван Александър се прочул и като щедър меценат. През годините си на престола той основал Драгалевския и Кремиковския манастир край Средец, Преображенския (заедно с втората си съпруга Теодора) и Килифаревския манастир край Търново, станал ктитор на Бачковския манастир, на Зографския манастир на Света гора, на Синаитския манастир в планината Парория, на Пещерския манастир в областта Мрака и на Ивановските скални манастири край Русе. Благодарение на ктиторската му дейност, образът на Иван Александър е запазен върху фреските в Бакуриановата костница в Бачковския манастир, голямата скална църква в Иваново, църквата „Св. Петър” в пернишкото село Беренде и в една от църквите в търновската крепост Трапезица; а също и върху общо осем миниатюри в Лондонското евангелие и Манасиевата хроника.
По време на продължителното си царуване Иван Александър построил и нов царски дворец в търновската крепост Царевец, представляващ типичен добре укрепен средновековен замък – ярко доказателство за несигурността на своето време. В центъра на замъка се намирала дворцовата църква „Св. Петка”, в която се пазели мощите на едноименната светица – покровителката на българската средновековна монархия. Под пода на храма била изградена значителна по размери гробница, грижливо оформена от тухли и хоросан, над които се издигал голям саркофаг от жълто-зелен пясъчник. През 1951 г. при разкопки на хълма Царевец археолози отварят въпросната гробница и откриват в нея разбъркани мъжки и женски кости. По релефа на единствено запазената долна част на капака на саркофага, на който се вижда долната част на човешка фигура в царски дрехи и с изображение на двуглав орел на обувките, погребаните са идентифицирани като Иван Александър и евентуално втората му съпруга Теодора. След откритието костите са събрани и са отнесени в общата костница при църквата „Св. Четиридесет мъченици”. Така, захвърлени сред многобройните други кости, са завинаги изгубени останките на владетеля, чието управление спокойно може да бъде наречено епоха. Последната славна епоха, преди приближаващия мрак.
