Ще мра…
Не ще ме никой знай.
Не ще кандило грей
Над костите ми в „оня” рай.
Край мене глъб ще зей!
#НаДнешнияДен 1916 г. е роден капитан Димитър Списаревски, загинал в защита небето над София.
Потомък е на известен с националното си самосъзнание и патриотизъм български род. Баща му е офицер от запаса, а чичо му е известният тогава дипломат – Коста Списаревски.
След подписването на Ньойския договор през 1919 г., Добрич заедно с цяла Добруджа отново са анексирани от Румъния. Това принуждава семейството на Списаревски да напусне града и да се премести първо в Лом, след това в Белоградчик и накрая да се установи в София. През 1934 г. Димитър завършва елитната Втора мъжка гимназия „ Цар Борис III”. Мечтата му да стане летец се заражда още докато е ученик и заедно със свои другари в гимназията построяват безмоторен самолет.
Димитър расте, като здраво и буйно момче, но освен това е отличен гимнастик, плувец и футболист. Около две години е футболист на Левски (София), за който играе в няколко приятелски срещи, но заменя спорта и постъпва във Военното на Н. В. училище. Заради бурния си нрав и непокорността си още преди да завърши първата си година е командирован и изпратен да служи като редник в Ямбол в 6-и пехотен полк. За добро поведение, след няколко месеца е произведен в кандидат-подофицер и след негова молба към командира на полка са възстановени правата му на юнкер и е върнат в училището, което успява да завърши през 1938 г. След това е обявен конкурс за летци, в който Списаревски е един от първите кандидати за специалността. По-късно е командирован за обучение в Германия и Полша. В рамките на една година се обучава в авиационната школа в Кауфбойрен до Аугсбург, а през 1939 г. завършва с отличен успех най-престижната изтребителна школа във Вернойхен до Берлин.
След завръщането си в България през лятото на 1939 г. Списаревски е включен в състава на ято изтребители П3Л24 „Ястреб“, като командир на строево крило във 2-и армейски въздушен полк, които е разположен в близост до турската граница. Тук той остава до лятото на 1941 г. В края на март 1942 г. вече е старши инструктор в изтребително-щурмовата школа за висш пилотаж на Въздушния учебен полк в Долна Митрополия. Същата година е назначен за командир на ято в изтребителен полк.
След това младият офицер е изпратен във Военновъздушното и свързочно училище в Скопие, като командир на 2-ра свързочна рота на летището, откъдето според тогавашните предвиждания на генералния щаб се очаква да е основното нападение срещу България. Там, той сам заставя тежък американски бомбардировач да се приземи на българското летище. За кратко е командирован отново в 6-ти изтребителен полк в летище Марно поле.
През лятото на 1943 г. Списаревски е избран и изпратен като офицер с още един български пилот да се запознае с тактиката на англо-американската авиация и начините на борба с нея, за което заминава на обучение край Ламанша, където участва във въздушните боеве и усвоява в бойни условия модерната тактика на германската изтребителна ескадра при въздушните боеве над Канала.
След завръщането си в България е изпратен отново на летището в Карлово като ротен командир, скоро след това е назначен и включен в състава на 3/6 орляк, намиращ се на Летище Божурище за отбраната на столицата.
На 20 декември 1943 г. американски и британски тежки бомбардировачи се готвят за поредната тежка бомбардировка над София. Над 200 вражески самолета тръгват към столицата, а от българска страна се противопоставят едва 36. Един от тези български самолети се управлява от поручик Димитър Списаревски. Това е първият му боен полет, за който той се готви отдавна и влиза в битката със страхотен хъс.
Сам с безумно смела виртуозна маневра, измъквайки се от два американски изтребителя, се насочва към група от 16 „Либърейтъра“, които успяват да се отскубнат от българските изтребители и да насочат своя курс към София. Тогава към края на битката се случва нещо, което ще отекне по целия свят. Без никакво колебание и свалил два вражески самолета, Списаревски остава без муниции и с повредена машина, след което следва нещо нечувано до този момент. Героят забива самолета си в един от измъкващите се към София бомбардировачи и бомбите предназначени за столицата падат в полето, заедно с ударената „Летяща крепост“. Със саможертвата си българският авиатор спасява десетки сгради и хиляди мирни хора. В онзи ден той е едва на 27 години.
Самолетът на Списаревски пада разбит на височините над село Пасарел. Тялото му е открито от спусналите се да спасяват летеца местни хора сред отломките, а на другия край на селото е открит и подофицер Робърт Хенри Ренър, на който хората помагат въпреки, че е от врага.
Има различни свидетелства за саможертвата на българския летец, но единствен близък очевидец е лейтенант Джон Маклендън, който малко след това също е свален и пленен. Той дава може би най-точното описание и оценка на извършения от капитан Списаревски военен подвиг:
„Шест минути преди да бъда свален станах свидетел на нещо нечувано и страшно … летящият като вихър български изтребител се отдалечи от поразената вече и падаща към земята наша „летяща крепост“ и хвърляйки се с цяла мощност към друга се стовари върху нея, отсече опашката ѝ и крепостта се разруши като голям дъб ударен от мълния…Наистина страшна смърт дори и за най-смелия пилот!”
Друг участник във въздушния бой говори за българските летци така:
„Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията.”
Намереният заедно с българския летец, подофицер Ренър е изпратен в болница и докато се възстановява, моли да се види с майката на Списаревски, за да предаде своите лични медали и ордени в знак на дълбоко уважение пред подвига и родолюбието на нейния син.
Посмъртно поручик Списаревки е отличен с орден кръст за храброст и на 24 септември 1944 г. е произведен в чин капитан. След 1994 г. в Добрич ежегодно започват да почитат деня на рождението и гибелта му. Из цялата страна се кръщават улици на негово име. След Васил Левски той е един от най-ревностно почитаните и популярни съвременни български герои. През 2009 г. му е присвоен чин полковник от ВВС на България.
За своята любима България, Списаревски казва:
„Аз съм се венчал за България. Не ни трябват никакви чужденци – нито хитлеристи, нито фашисти. Ние сме българи и трябва да браним всичко българско. Името на България трябва да стои най-високо и да свети като слънце в сърцето ни. Не искам в моята рота да се говори за разни Хитлер, Сталин, Чърчил, Рузвелт, Мусолини… Ви сте преди всичко български войници и нашата единствена идея трябва да бъде България. Готов съм да воювам с всички, които посмеят да нападнат България, с руснаците няма да воювам, защото са ни братя, но ако братята решат да ни забият нож в гърба, няма да забравя, че съм българин!“
Героите не умират и не се забравят и въпреки, че комунизмът опита да го заличи от българската история, той остана вечен, защото безсмъртният подвиг на „ живата торпила“ винаги ще свети гордо в историята ни. Заради такива хора днес не се налага да умираме в истински войни, но тези подвизи ни задължават смело и твърдо да се борим за държавата и народа си. Днес се иска много малко, за да бъдем достойни българи, стига само да се трудим здраво, да спазваме закона, да уважаваме ближните си и да правим ежедневните си избори с мисъл за обществото ни и поколенията след нас. Всеки един от нас може да бъде герой. Достатъчно е само да бъде отговорен гражданин. Поклон пред паметта ти, България винаги ще те помни – Димитър Списаревски.
Димитър Списаревски е погребан в Централни софийски гробища.
